Мери Хигинс Кларк
Другото лице (19)

19

Мак намираше работата си на специалист по генна терапия в „Лайфкоуд Рисърч“ за удовлетворяваща и безкрайно интересна.

След като остави Меган, той отиде в лабораторията и тутакси се зае с новата си задача. Но трябваше да си признае, че с всеки изминал час му беше все по-трудно да се съсредоточи. Едно неясно, но мрачно предчувствие сякаш парализираше мозъка му, просмукваше цялото му тяло и пръстите, които по принцип можеха да боравят с най-фините уреди, бяха тежки и непохватни. Той обядва на бюрото и се опита да си обясни силния страх, който го обземаше. Позвъни в болницата, откъдето му казаха, че мисис Колинс е изведена от реанимацията и е в кардиологичното отделение. Спяла и не можели да я безпокоят да говори по телефона.

Това са само добри новини, мислеше си Мак. Постъпването в кардиологичното отделение може би беше просто предпазна мярка. Сигурен беше, че Катрин ще се оправи и че строгото спазване на режима ще й се отрази добре.

А непреодолимото безпокойство всъщност се дължеше на тревогата му за Меган. Кой я заплашваше? Дори и ако невероятното се окажеше истина и Ед Колинс беше жив, опасността в никакъв случай не идваше от него.

Не, тревогата му се дължеше на убитата, която приличаше на Меган. Мак изхвърли половината сандвич и изпи остатъка от студеното кафе с ясното съзнание, че няма да намери спокойствие, докато не отиде в моргата в Ню Йорк да види тялото на мъртвата.

 

 

Същата вечер, отбивайки се в болницата на път за вкъщи, Мак видя Катрин, която беше още унесена. Говорът й беше по-забавен от обикновено живата й реч.

— Това не е ли всъщност глупост, Мак? — попита тя.

Той придърпа един стол.

— Дори на най-издръжливите ирландки, на неустрашимите дъщери на Ерин, от време на време се разрешава почивка, Катрин!

Усмивката й изразяваше съгласие.

— Явно от доста време съм се крепяла само на нерви. Предполагам, че знаеш подробностите.

— Да.

— Меги току-що си тръгна. Отиде в ресторанта. Мак, този нов готвач е просто ужасен! Кълна се, че се е учил в някое заведение за хамбургери, и толкоз. Ще трябва да се отърва от него — лицето й посърна. — Естествено, ако намеря начин да задържа „Дръмдоу“.

— Смятам, че поне за известно време трябва да забравиш за тази грижа!

Тя въздъхна.

— Така е. Зная как да се справя с един лош готвач. Но не мога да се справя със застрахователните компании, които не искат да платят, и с кретени, които звънят посред нощ. Мег каза, че това обаждане е точно в стила на времето, но е толкова отвратително, толкова тревожно. Тя се отърси от него, но ти разбираш какво ме притеснява.

— Имай вяра на Мег! — Мак се чувстваше истински лицемер в опита си да звучи уверено.

След няколко минути се изправи. Целуна Катрин по челото. Усмивката й се пооживи.

— Имам една чудесна идея! Когато уволня онзи готвач, ще го изпратя тук. В сравнение с тукашните е направо цар.

 

 

Когато Мак се прибра, Мари Дилео, домашната помощничка, слагаше масата, а Кайл се беше проснал на пода и си пишеше домашното. Мак придърпа Кайл на дивана.

— Слушай, приятел, я ми кажи нещо. Онзи ден добре ли успя да огледаш жената, която си взел за Мег?

— Доста добре — отвърна Кайл. — Мег се отби днес следобед.

— Така ли?

— Да. Искаше да разбере защо й се сърдя.

— А ти каза ли й?

— Ъхъ.

— А тя какво каза?

— Че в сряда следобед е била в съда и че понякога, когато хората ги дават по телевизията, други хора искат да узнаят къде живеят. Нещо такова. И тя ме попита дали добре съм успял да видя оная жена. Казах й, че караше много, много бавно. Затова, когато я видях, хукнах по пътя и се развиках. Тя спря колата и ме изгледа, свали прозореца и изчезна.

— Това не го знаех.

— Казах ти, че ме видя и натисна газта!

— Не ми каза, че е спирала и е сваляла прозореца, приятел!

— Ъхъ. Помислих я за Мег. Но косата й беше по-дълга. Казах го на Мег… Падаше по раменете й. Като на оная снимка на мама.

Джинджър беше изпратила на Кайл една от последните си рекламни снимки — с падаща по раменете й руса коса, с разтворени устни, които откриваха идеални бели зъби, с огромни, чувствени очи. В ъгъла беше написала:

„На моя скъп мъничък Кайл. С обич и целувки.

Мама“

Рекламна снимка, помисли си с отвращение Мак. Ако той си беше вкъщи, когато е дошла по пощата, Кайл никога нямаше да я види.

 

 

След като се отби при Кайл, при майка си и в ресторанта, Меган се прибра у дома в седем и половина. Вирджиния беше настояла да си вземе вечеря за вкъщи — малко пиле, салата и топли солени кифлички, които Мег обожаваше.

— И ти си невъзможна като майка си! — скара й се Вирджиния. — Ще забравиш да ядеш!

Със сигурност, мислеше си Мег, докато се преобличаше в стара пижама и халат. Тези дрехи бяха от времето в колежа и все още й бяха любимото облекло за вечери, в които четеше или гледаше телевизия у дома.

В кухнята си наля чаша вино и взе една кифличка, докато чакаше пилето да се затопли в микровълновата печка.

Когато стана готово, тя го сложи на една табла и го отнесе в кабинета, където се разположи на въртящия се стол на баща си. Утре щеше да започне с историята на клиниката „Манинг“. В телевизията бързо щяха да изровят цялата налична информация. И за доктор Манинг, помисли си тя. Искаше да разбере дали в живота му няма някакви тайни.

Тази вечер имаше други намерения. На всяка цена да намери доказателството за връзката на баща й с мъртвата, която приличаше на нея — жената, чието име може би беше Ани.

Едно подозрение глождеше ума й — толкова беше невероятно, че още не можеше да се накара сериозно да го премисли. Знаеше само, че трябва на всяка цена веднага да прегледа личните книжа и документи на баща си.

Не беше изненадана от реда в чекмеджетата. Редът беше присъщ на Едуин Колинс. Хартията за писма, пликовете и марките бяха по местата си в страничното чекмедже. Календарът му беше попълнен до края на януари и първите дни на февруари. След това в него бяха отбелязани само постоянно значими дати. Рожденият ден на майка й. Нейният. Пролетната открита среща на голф клуба. Пътуването по море, което родителите й планираха по случай трийсетата годишнина от сватбата си през юни.

Защо човек, който възнамерява да изчезне, ще отбележи месеци по-рано в календара си важни дати? В това нямаше логика. Върху януарските дати, когато беше отсъствал или смяташе да отсъства, беше нанесено името на града. Знаеше, че подробностите за тези пътувания са описани в бележника му, който носеше у себе си.

Най-долното чекмедже отдясно беше заключено. Меган напразно потърси ключа и се поколеба. На другия ден може би щеше да намери ключар, но не можеше да чака. Отиде в кухнята, откри кутията с инструменти и се върна със стоманена пила. Както беше преценила, ключалката беше стара и лесно поддаде.

В чекмеджето имаше пликове, разделени на купчини и завързани с ластик. Меган взе горната купчина и прехвърли пликовете. Всичките, с изключение на първия, бяха написани от една и съща ръка.

В него имаше изрезка от „Филаделфийски новини“. Под снимката на една красива жена съобщението за смъртта гласеше:

„Аурелия Краули Колинс, 75, жител на Филаделфия, почина в болницата «Сейнт Пол» на девети декември от инфаркт.“

Аурелия Краули Колинс! Меган ахна, разглеждайки снимката. Големите очи, къдравата коса, оградила овалното лице. Това беше същата жена — вече състарена — чиято снимка стоеше на видно място върху масичката на около метър от нея. Нейната баба!

Датата на изрезката беше отпреди две години. Баба й е била жива допреди две години! Меган разрови останалите пликове от купчината, която държеше. Всичките бяха пращани от Филаделфия. Пощенското клеймо на последния беше отпреди две години и половина.

Тя прочете съдържанието на един, после на още един, и още един. Без да може да повярва на очите си, прерови останалите купчини с пликове. Най-ранната бележка имаше дата отпреди трийсет години. И всичките съдържаха една и съща молба:

„Скъпи Едуин,

Надявах се, че поне тази Коледа ще ми пишеш нещичко. Моля се ти и твоето семейство да сте добре. Как бих искала да видя внучката си! Може би един ден ще позволиш това да се случи!

С обич: мама“

„Скъпи Едуин,

Трябва винаги да гледаме напред. Но когато човек остарява, е много по-лесно да погледне назад и да съжали за грешките в миналото си. Не е ли възможно да поговорим, поне по телефона? Това би ме направило толкова щастлива!

С обич: Мама“

Не след дълго Меган не можеше да издържа повече да чете тези писма, от чийто овехтял вид личеше, че баща й често е размишлявал над тях.

„Татко, ти беше толкова мил, мислеше си тя. Защо казваше на всички, че майка ти е мъртва? Защо си пазил всичките тези писма, щом като никога не си пожелал да й простиш?“

Тя взе плика с некролога. Нямаше подател, но адресът, отпечатан на плика, беше на улица в Честнът Хил. Знаеше, че Честнът Хил е един от най-изисканите квартали на Филаделфия.

Кой беше подателят? И което беше по-важно: що за човек беше всъщност баща й?