Мери Хигинс Кларк
Другото лице (14)

14

В понеделник в осем сутринта Филип Картър влезе в кантората. Както винаги беше пръв. Персоналът бе малоброен и се състоеше от Джеки — петдесетгодишната му секретарка, майка на все още непълнолетни деца, Мили, възрастната счетоводителка на половин работен ден, и Виктор Орсини.

На бюрото си Картър имаше компютър, който ползваше единствено той. В него съхраняваше файлове с лични данни, до които другите нямаха достъп. Приятелите му го подкачаха за страстта към търгове на земи, но биха се смаяли, ако разберяха колко селски имоти е придобил тихомълком през годините. За негово нещастие при развода беше загубил по-голямата част от земята, закупена на безценица. Имотите на главоломни цени бяха закупени впоследствие.

Докато пъхаше ключа в компютъра, той си помисли, че на Джеки и Мили няма да им липсва тема за клюки през обедната почивка, щом разберат, че смъртта на Едуин Колинс се оспорва.

Вроденото му чувство за лична неприкосновеност го накара да потръпне от ужас при мисълта, че те двете могат и него да предъвкват по време на обеда си. А иначе ядяха само салата, която му приличаше на кълцана люцерна и тем подобни треволяци.

Кабинетът на Ед Колинс го притесняваше. Струваше му се, че е най-добре да не раздигат нищо, докато смъртта му не бъде официално оповестена, но ето че Меган бе пожелала да прибере личните му вещи. Тъй или иначе, Едуин Колинс никога вече нямаше да го използва.

Картър се намръщи. Виктор Орсини! Не обичаше този човек. Орсини беше близък на Ед, но си вършеше работата отлично и знанията му в областта на медицинските технологии бяха абсолютно необходими сега и още по-ценни, когато Ед вече го нямаше. Той беше вършил по-голямата част от тази дейност сам.

Картър съзнаваше, че няма как да не предостави на Орсини кабинета на Ед, след като Меган изнесеше всичко. Настоящият кабинет на Виктор беше тесен и имаше само един малък прозорец.

Да, засега този човек му беше нужен, независимо дали го харесваше, или не.

Въпреки всичко интуицията му говореше, че нещо от характера на Виктор Орсини му убягва и този факт никога не бива да бъде пренебрегван.

 

 

Лейтенант Стори разреши да направят за Меган фотокопие на листчето, съхранявано в найлоновия илик.

— Преди колко време ви дадоха този директен номер? — попита я той.

— В средата на януари.

— Кога за последен път видяхте баща си?

— На четиринайсети януари. Замина за Калифорния по работа.

— По каква работа?

Меган усещаше езика си удебелен, а пръстите, й се вледениха, докато стискаше фотокопието с името си, нелепо и огромно на белия фон. Разказа му за посредническата компания „Колинс и Картър“. Очевидно детектив Джамал Нейдър вече бе осведомил Стори за изчезването на баща й.

— Баща ви знаеше ли този номер преди заминаването си?

— Мисля, че да. След четиринайсети не съм говорила с него, нито пък съм го виждала. Трябваше да се прибере на двайсет и осми.

— Но е загинал в катастрофата на моста Тапан Зий същата вечер.

— Позвънил е на колегата си Виктор Орсини, преди да премине моста. Взривът е избухнал по-малко от минута след разговора им. Някой е дал показания, че един тъмен кадилак се е блъснал в камиона с ремаркето и е паднал през моста.

Нямаше смисъл да премълчава онова, което този човек можеше да разбере само с едно вдигане на телефонната слушалка.

— Трябва да ви кажа, че застрахователните компании отказват да изплатят застраховките с аргумента, че от всички други коли са били намерени някакви останки, но от колата на баща ми няма и следа. Водолазите от Управление на пътищата твърдят, че ако колата е паднала през моста, както гласят показанията, те ще я намерят.

Меган вдигна глава.

— Майка ми ще заведе дело за изплащане на застраховките.

Долови скептицизма в очите на тримата. За тях — особено с този лист в ръце — тя приличаше на ония нещастни свидетели, които беше виждала на съдебните процеси — хора, упорито държащи на показанията си дори и когато доказателствата против твърденията им бяха неоспорими.

Стори се изкашля.

— Мис Колинс, младата жена, убита в четвъртък вечер, поразително прилича на вас и носи листче с вашето име и номер. Имате ли някакво обяснение на този факт?

Меган настръхна.

— Нямам представа защо е носила листчето. Нито пък как се е сдобила с него. Тя наистина много приличаше на мен. Предполагам, че баща ми я е срещнал някъде, приликата му е направила впечатление и той й е казал: „Ако някога попаднете в Ню Йорк, бих искал да се запознаете с дъщеря ми.“ Хората понякога имат двойници. Това е общоизвестен факт! Баща ми се занимаваше с бизнес, чрез който се срещаше с много хора. Доколкото го познавам, това са думи напълно в неговия стил. В едно съм убедена — ако беше жив, той не би могъл умишлено да изчезне и да изостави майка ми в такова тежко финансово положение.

Тя се обърна към Том.

— Поръчаха ми да отразя обвинението срещу Бакстър. Трябва да вървя.

— Добре ли си? — попита Том. В израза му нямаше и следа от съжаление.

— Напълно… — тихо каза Меган. Тя не погледна Стори и Нейдър.

Нейдър проговори пръв.

— Меган, във връзка сме с ФБР. Ако има някакво известие за издирване на жена, чието описание отговаря на това на жертвата от четвъртък вечер, ние ще го получим. Може би много от отговорите са свързани помежду си.