Мери Хигинс Кларк
Другото лице (13)

13

Когато в шест и половина в понеделник сутринта Меган слезе долу, майка й вече седеше в кухнята. Ароматът на кафе изпълваше стаята, сокът беше налят в чашите, а в тостера димяха филийките хляб. Протестът, че майка й е станала толкова рано, замря на устните на Мег. От тъмните сенки около очите на Катрин Колинс беше ясно, че почти не е спала.

„И тя като мен“, помисли си Меган, посягайки за каната с кафето.

— Мамо, аз много мислих — започна тя, като внимателно подбираше думите си. — Не мога да си представя причината, поради която татко би решил да изчезне. Да предположим, че е имало и друга жена. Това е съвсем възможно, но тогава татко щеше да поиска развод от теб. Ти щеше да си съкрушена, естествено, а аз щях да се ядосвам, но в края на краищата и двете сме реалистки, татко знаеше това. Застрахователните компании залагат на факта, че не е намерено нито тялото, нито колата, и че той е взел заеми срещу застраховките си. Но това бяха неговите застраховки и както ти сама каза, може да е искал да вложи пари в нещо, което иначе ти не би одобрила. Напълно е възможно!

— Всичко е възможно! — тихо рече Катрин Колинс — включително и това, че не знам какво да правя!

— Аз знам! Ще заведем дело за изплащането на тези полици, включително и двойни обезщетения за смърт при злополука. Няма да се оставим на тези хора да ни разправят, че баща ми ти е изиграл такъв номер.

 

 

В седем часа Мак и Кайл седяха един срещу друг на кухненската маса. Снощи Кайл си беше легнал, без да каже причината за студенината си към Мег, но тази сутрин настроението му беше по-различно.

— Мислех си… — започна той.

Мак се усмихна.

— Добре започваш.

— Така е. Помниш ли как снощи Мег говореше за репортажа, който правила от съда в сряда?

— Да.

— Значи няма как да е била тук в сряда следобед, нали?

— Не, няма.

— Тогава аз не съм видял нея да минава с колата покрай нас?

Мак погледна сериозното изражение на сина си.

— Не, няма как да си я видял в сряда следобед. Сигурен съм!

— Значи съм видял друга, която много прилича на нея — усмивката на Кайл разкри двете липсващи зъбчета. Той погледна Джейк, който се беше разположил под масата.

— Значи, когато Мег си дойде следващата неделя и види Джейк, той ще умее чудесно да се моли.

При споменаването на името му Джейк скочи и вдигна предни лапи.

— Виждам, че вече умее чудесно да се моли! — каза Мак сухо.

 

 

Меган отиде направо при изхода на гаража под сградата на телевизионната компания, откъм Петдесет и шеста улица. Бърни отвори вратата в минутата, в която тя премести скоростния лост.

— Здравейте, мис Колинс.

Грейналото лице и приветливият глас я накараха да отвърне на усмивката му.

— С майка ми ви гледахме от оная клиника, тъй де, гледахме ви снощи по новините. Сигурно е било доста забавно с всички ония деца! — подаде й ръка да излезе от колата.

— Бяха много сладки, Бърни — рече Меган.

— Майка ми твърди, че е някак странно… знаете какво имам предвид… да имаш дете по начина, по който ония хора то правят. Не си падам особено по тия ненормални прищевки на днешния живот.

Постижения, не прищевки, помисли си Меган.

— Зная какво имаш предвид — каза тя. — Наистина изглежда като научна фантастика.

Бърни я зяпна.

— Чао.

Тя се запъти към асансьора, с кожената си папка под ръка.

Наблюдаваше я как се отдалечава, след което се качи в колата и я откара до долното ниво на гаража. Нарочно я паркира в един тъмен ъгъл до най-далечната стена. През обедната почивка всички колеги от гаража си избираха по една кола, в която да си починат — да хапнат и да прочетат вестника или да дремнат. Единственото условие, поставено от шефовете, беше да не се размазва кетчуп по тапицерията. А откакто някакъв тъпанар беше прогорил кожената дръжка на седалката в един мерцедес, забраниха и пушенето. Дори и в коли, където пепелниците бяха препълнени с фасове. Работата беше там, че никой не виждаше нищо лошо в това да си почиваш винаги в една и съща кола. Бърни се чувстваше щастлив в мустанга на Меган. Все още ухаеше на нейния парфюм.

 

 

Бюрото на Меган беше в преддверието на трийсетия етаж. Тя хвърли поглед на графика. В единайсет трябваше да присъства на предявяване на обвинението срещу някакъв борсов агент.

Телефонът й иззвъня. Беше Том Уайкър.

— Мег, можеш ли да дойдеш веднага?

В кабинета на Уайкър имаше двама мъже. Меган познаваше единия — Джамал Нейдър, чернокож детектив с приятен глас, когото беше срещала на няколко пъти в съда. Поздравиха се. Уайкър й представи другия мъж.

— Лейтенант Стори води разследването на убийството, за което ти направи репортаж онази вечер. Дадох му факса, който си получила.

Нейдър поклати глава.

— С мъртвата сте като близначки, Меган.

— Идентифицираха ли я?

— Не — Нейдър се поколеба. — Но тя изглежда те е познавала.

— Познавала ме е? — Меган се втренчи в него. — Това пък откъде ви хрумна?

— Когато я докараха в моргата в четвъртък през нощта, претърсиха дрехите й, но не откриха нищо. Изпратиха всичко на прокурора, за да се съхранява като доказателство. Тогава едно от нашите момчета огледа всичко отново. Хастарът на джоба на сакото имаше голяма гънка. В нея откри бланка на „Дръмдоу“, върху която са записани името ти и директният ти телефон в телевизията.

— Моето име!

Лейтенант Стори бръкна в джоба си. Листчето се намираше в найлонов плик. Той го извади.

— Малкото ви име и телефона.

Меган и двамата детективи стояха пред бюрото на Том Уайкър. Меган се подпря на плота му и се взря в едрите наклонени букви. Усети как устата й пресъхва.

— Мис Колинс, познавате ли този почерк? — попита внезапно Стори.

Тя кимна.

— Да.

— Чий е?

Тя извърна глава, защото не желаеше никога повече да вижда този познат почерк.

— Баща ми го е писал.