Мери Хигинс Кларк
Другото лице (12)

12

Бърни Хефернън прекара неделната вечер с майка си пред телевизора в овехтялата дневна на малката къща в Джаксън Хайтс. Той много повече предпочиташе да гледа телевизия в порутеното мазе, което бе оборудвал с апаратура, но винаги оставаше горе до десет часа, когато майка му си лягаше. Тя не припарваше до разнебитеното стълбище към избата, откакто преди десет години падна по него.

Репортажът на Мег за клиниката „Манинг“ беше излъчен в новините в шест часа. Бърни се втренчи в телевизора и по веждите му изби пот. Ако беше долу сега, щеше да го запише на видео.

— Бърнард! — резкият глас на мама сложи край на бляновете му. Той успя да се усмихне.

— Извинявай, мамо.

Очите й изглеждаха огромни зад очилата без рамки.

— Попитах те дали откриха бащата на онова момиче.

Веднъж той беше споменал на мама за бащата на Мег и вече съжаляваше за това. Потупа ръката й.

— Казах ти, че се молим за нея, мамо!

Не му хареса начина, по който тя го изгледа.

— Нали това момиче не ти е влязло в главата, а, Бърнард?

— Не, мамо. Разбира се, че не, мамо!

След като мама си легна, Бърни слезе в мазето. Чувстваше се уморен и обезсърчен. Имаше един-единствен начин да изпита облекчение.

Започна да звъни веднага. Първо на религиозния център в Атланта. С помощта на уреда за преправяне на гласа крещя обиди на отеца, докато онзи му затвори телефона. После позвъни на едно шоу на живо в Масачузетс и каза на водещия, че се прави заговор за убийството му.

В единайсет започна да звъни на жените, чиито имена си беше отбелязал в указателя. Една по една ги предупреждаваше, че всеки миг ще ги нападне. От тона на гласа им можеше да си представи как изглеждат. Млади и красиви. Стари. Обикновени. Слаби. Дебели. Той си представяше лицата им и добавяше детайлите, съдейки от думите, които те изричаха.

С изключение на тази вечер. Тази вечер всички те имаха едно и също лице.

Тази вечер всички приличаха на Меган Колинс.