Мери Хигинс Кларк
Другото лице (10)

10

В три часа в неделя следобед Мег се срещна с оператора Стийв Бойл на паркинга пред клиниката „Манинг“.

Клиниката се издигаше на хълм сред пасищата на Кент, на четири километра от шосе 7 и на четирийсет минути с кола от дома й. Беше строена през 1890 г. като резиденция на един ловък бизнесмен, чиято съпруга бе имала благоразумието да го възпре да съгради безвкусен символ на шеметното си въздигане до търговски магнат. Тя го бе убедила, че вместо двореца, който възнамеряваше да построи, една къща в стила на старите английски имения ще подхожда много повече на красивия пейзаж тук.

— Готов ли си за Мики Маус? — попита Меган, докато катереха алеята.

— „Великаните“ нападат, а ние сме се забили при джуджетата — измърмори той.

Широкият вестибюл на къщата беше превърнат в приемна. По облицованите в дъбова ламперия стени висяха снимки на децата, които дължаха живота си на гения на модерната наука. Просторната зала след вестибюла внушаваше атмосфера на комфортна дневна с мебели, които бяха удобно разположени за интимни разговори и лесно можеха да се прередят за неофициални лекции.

По масичките бяха нахвърляни брошури с изказванията на признателни родители.

„Толкова силно желаехме дете. В живота ни имаше празнота. Тогава се записахме за преглед в клиниката «Манинг»…“

„Ходех по прощъпалниците на приятелки и се мъчех да сдържа сълзите си. Някой ми предложи да се заинтересувам от оплождане ин витро и така петнайсет месеца по-късно се роди Джими…“

„Четирийсетият ми рожден ден наближаваше и знаех, че скоро ще стане безвъзвратно късно…“

Всяка година през третата неделя на октомври децата, заченати чрез ин витро, се събираха заедно с родителите си в клиниката. Меган разбра, че тази година са били разпратени триста покани й повече от двеста семейства са потвърдили присъствието си.

В една от малките стаи Меган интервюира доктор Джордж Манинг, среброкосия седемдесетгодишен шеф на клиниката, когото помоли да обясни принципа на оплождането ин витро.

— Най-просто казано — започна той, — оплождането ин витро е метод, чрез който жена, имаща трудности със забременяването по естествен път, понякога успява да се сдобие с бебето или бебетата, които толкова силно желае. След наблюдения върху менструалния цикъл тя се подлага на лечение. Предписват се средства за стимулация на яйчниците и за образуване на голямо количество фоликули, от които след това яйцеклетките се изваждат оперативно. Взима се сперма от партньора и се оплождат яйцеклетките, които се съдържат във фоликулите. На следващия ден ембриологът проверява дали има оплодени яйцеклетки. Ако опитът е бил успешен, лекарят имплантира в матката на жената една или повече от оплодените яйцеклетки, наричани вече ембриони. При желание останалите ембриони могат да бъдат съхранявани при много ниска температура за по-късно имплантиране. След петнайсет дни се взима кръв за първата проба за бременност — лекарят посочи голямата зала. — И както виждате, хората днес доказват, че много от тези тестове са били положителни.

— Така е — съгласи се Мег. — Докторе, какво е съотношението на успешните опити спрямо неуспешните?

— Все още не толкова високо, колкото бихме желали, но непрекъснато се подобрява — каза той скромно.

— Благодаря ви, докторе.

 

 

Следвана от Стийв, Меган помоли няколко майки да споделят своя личен опит от оплождането ин витро.

Една от тях застана пред камерата с трите си хубави дечица.

— Оплодиха четиринайсет яйцеклетки и имплантираха три. Една от тях доведе до бременност и до този тук — тя се усмихна на по-големия си син. — Крис е вече на седем години. Останалите ембриони бяха съхранени в криобанка или по-просто казано — замразени. Преди пет години пак дойдох тук и ето че на бял свят се появи Тод. Опитах отново миналата година и Джил вече е на три месеца. Някои от ембрионите не оцеляха при размразяването, но все още ми остават два в лабораторията. В случай че някога намеря време за още едно дете — каза тя през смях, а четиригодишният малчуган хукна нанякъде.

— Не е ли достатъчно, Меган? — попита Стийв. — Бих искал да хвана последната четвърт от мача на „Великаните“.

— Нека поговоря с още някой от персонала. Наблюдавам онази жена. Тя сякаш знае всекиго по име.

Меган се приближи до нея и погледна името върху табелката на ревера й.

— Може ли да поговорим, доктор Петрович?

— Разбира се!

Гласът на Петрович беше приятен, с лек акцент. Беше средна на ръст, с лешникови очи и изящни черти. Държането й беше по-скоро любезно, отколкото дружелюбно. Меган забеляза, че въпреки това децата се въртяха около нея.

— От колко време работите в клиниката?

— През март ще станат седем години. Аз съм ембриолог и завеждам лабораторията.

— Бихте ли коментирали отношението си към тези деца?

— За мен всяко от тях е едно чудо.

— Благодаря ви, доктор Петрович.

— Вече извъртяхме доста лента — каза Меган на Стийв, когато свърши с лекарката. — Но искам да заснемем и цялата група. След минута ще се съберат.

Годишната снимка беше направена на моравата пред сградата. Настъпи обичайното суетене при подреждането на децата — от едва проходилите до деветгодишните и майките с пеленачета на ръце на последната редица, обградени от служителите на клиниката.

Беше слънчев ден от циганското лято. Докато Стийв фокусираше камерата, Меган за миг си помисли колко добре облечени и щастливи изглеждаха всички деца. Защо не? — помисли си тя. Всички бяха толкова желани!

Един тригодишен малчуган изтича от предната редица към бременната си майка, която стоеше до Меган. Синеок, със златисторуса коса, срамежлив и сладко усмихнат, той я прегърна през коленете.

— Снимай ги! — каза Меган на Стийв. — Той е прекрасен!

Стийв задържа камерата върху детето, докато майка му го увещаваше да се върне при другите деца.

— Тук съм, Джонатан — уверяваше го тя. — Обещавам ти, че никъде няма да избягам! — тя се върна на мястото си.

Меган приближи до нея.

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса? — попита тя и насочи микрофона към нея.

— Не, напротив!

— Кажете ни как се казвате и на колко години е момченцето ви?

— Казвам се Дайна Андерсън, а Джонатан е почти на три.

— И детето, което очаквате, ли е оплодено ин витро?

— Да, всъщност то ще бъде еднояйчният близнак на Джонатан.

— Еднояйчният близнак! — Метан не скри учудването си.

— Зная колко невероятно звучи — каза Дайна Андерсън с щастлива усмивка. — Но е така. Много рядко се случва ембрионът да се раздели в лабораторията така, както естествено става в утробата на майката. Казаха ни, че една от оплодените яйцеклетки се е разделила и със съпруга ми решихме, че ще родя децата поотделно. Смятаме, че поотделно всяко едно има по-добри шансове за оцеляване при износването, и в действителност се оказа по-практично. Имам чудесна работа и не бих искала да оставям две малки деца на бавачка.

Фотографът на клиниката щракаше с апарата си. Миг по-късно той извика:

— Добре, дечица, благодаря ви!

Децата се разпръснаха и Джонатан дотича при майка си. Дайна Андерсън прегърна сина си.

— Не мога да си представя живота без него — каза тя. — А след десетина дни ще си родим и Райън.

Какъв интересен материал за човешката природа би могъл да се получи, помисли си Меган.

— Мисис Андерсън — каза тя с убедителен глас. — Ако сте съгласна, ще говоря с шефа си да направим документален филм за вашите близнаци.