Мери Хигинс Кларк
Другото лице (1)

1

Меган стоеше встрани от тълпата репортери пред реанимацията на болница „Рузвелт“ в Манхатън. Преди минути бяха докарали един бивш сенатор, нападнат в гръб насред Сентръл Парк Уест, и сега журналистите висяха в очакване на информация за състоянието му.

Меган пусна голямата си чанта на пода. От тежестта на микрофона, безжичния телефон и бележниците дръжката бе протрила рамото й. Тя се облегна на стената и за миг притвори очи. Всички бяха страшно изтощени. От обяд чакаха в съда да произнесат присъдата по някакво дело за измама. В девет часа, тъкмо когато си тръгваха, се оказа, че трябва да се прави репортаж за пребития и ограбен сенатор. Сега наближаваше единайсет. Студеният октомврийски ден се бе превърнал в мрачна нощ, която със сигурност предвещаваше дълга и студена зима.

В болницата беше доста напрегнато. На регистратурата насочваха към кабинетите за преглед млади родители, понесли окървавено детенце. Понатъртени и доста уплашени, неколцина пострадали при автомобилна катастрофа се успокояваха взаимно, докато чакаха реда си да бъдат обслужени.

Непрестанният вой на пристигащите и заминаващите линейки отвън допълваше добре познатата какофония, наричана улично движение в град Ню Йорк.

Някаква ръка докосна рамото на Меган.

— Как е, адвокатке?

Беше Джек Мърфи от Пети телевизионен канал. С жена му бяха състудентки от Юридическия факултет на Нюйоркския университет. Но за разлика от Меган, Лиз практикуваше професията си. Меган Колинс, дипломирана юристка, изкара шест месеца в една адвокатска кантора на Парк Авеню, напусна я и си намери работа като радиорепортер. Работеше вече три години и през последния месец редовно я ангажираха в предаванията на Трети телевизионен канал на същата компания.

— Всичко е наред — отвърна Меган. Телефонът в чантата й изпиука.

— Заповядай у нас на вечеря — каза Джек. — Отдавна не си идвала.

Той се запъти към оператора си, а Меган се наведе да извади телефона.

Обаждаше се Кен Саймън от новинарския екип.

— Мег, електронният ни скенер току-що засече линейка, която е на път за болница „Рузвелт“. На ъгъла на Петдесет и шеста и Десета улица са намерили жена, прободена с нож. Да не я изпуснеш!

Злокобният вой от сирената на пристигаща линейка се смеси с тропота на тичащи крака. Екипът за спешна помощ се бе втурнал към изхода. Мег прекъсна разговора, пъхна телефона в чантата си и се спусна след празната носилка, която летеше към полукръглата естакада.

Линейката престана да вие. Опитни ръце поеха тялото на жертвата и го положиха на носилката. После залепиха кислородна маска на лицето й. Чаршафът, който покриваше тялото, беше с петна от кръв. Сплъстена кестенява коса подчертаваше синкавата бледност на шията.

Мег изтича до вратата на шофьора.

— Имало ли е свидетели? — побърза да се осведоми тя.

— Поне аз не чух да е имало — лицето на шофьора беше изопнато и отегчено, а гласът му — безизразен. — Лежеше на уличката между два от ония, старите блокове, дето са до Десета улица. Изглежда, са я нападнали в гръб, дръпнали са й чантата и са я намушкали. Ще да е станало за секунди.

— Много ли е зле?

— Никаква я няма.

— А документи за самоличност?

— Липсват. Нали са я ограбили. Трябва да е бил някой наркоман, който си е търсил пари за дозата.

Вкараха носилката. Меган се втурна след санитарите в шокова зала.

Един от репортерите се провикна:

— Лекарят на сенатора всеки момент ще направи изявление.

Настана раздвижване и всички се струпаха около бюрото. Някакъв инстинкт, непонятен и за самата Меган, я задържа край носилката. Тя наблюдаваше как лекарят, който се канеше да включи системата, свали кислородната маска и повдигна клепачите.

— Свършила е — каза той.

Меган надникна над рамото на една от сестрите и зърна оцъклените сини очи на мъртвото момиче. Ахна, втренчила поглед в тези очи, в широкото лице, извитите вежди, високите скули, правилния нос и плътните устни.

Сякаш се виждаше в огледало.

Тя гледаше собственото си лице.