Мерилин Бакстър
Безценно (45)

Четиридесет и пета глава

— Какво!? — извика Лия.

— Адиос — Дьошан се усмихна и махна с ръка. — Ще ви оставя да си изясните нещата.

Лия и Долтън не обърнаха внимание на Дьошан и продължиха да се гледат.

— Коти е мой биологичен син, Лия. И за да мога да получа наследството от баща си, трябваше да го открия и да поема родителските си задължения.

Лия продължи да го гледа — този път не с недоумение, а със смесица от болка и омраза.

Долтън едва не изруга, пристъпи към нея с протегната ръка й с очи, потъмнели от мъка.

— Да не си посмял да ме докоснеш! — Лия се дръпна до стената.

Долтън трепна, сякаш го беше ударила.

— Знам как звучи това и как изглежда. Повярвай ми, нямах намерение нещата да се развият по този начин, но…

— Не! Не казвай нищо повече!

Не можеше да схване онова, което каза Долтън, нито пък искаше. Болката от предателството му беше толкова силна, че й се искаше да се скрие в някоя дупка и да изчезне. И в същото време всичко, което се случваше, изглеждаше нереално. Сякаш гледаше филм на ужасите, само че за собствения си живот.

— Аз се прибирам вкъщи — каза тя със спокоен, вдървен глас — и сега искам да се махнеш от моята собственост.

— Лия, недей. Поне ми дай възможност…

Лия поклати глава и отстъпи назад.

— Не!

Очите му се молеха.

— Дори осъдените на смърт имат право на последна дума.

Устата й се изкриви в презрителна усмивка.

— Чух всичко, което имаше да чуя. А сега си върви. Веднага.

Лицето на Долтън стана мраморно.

— Добре. Ще си тръгна, но пак ще се върна. Можеш да бъдеш сигурна.

 

 

Долтън не знаеше от колко време кара, нито накъде пътува. Знаеше само, че трябва да върши нещо, иначе би се срутил отвътре.

Колкото и да му се искаше да обвинява Дьошан и да му избие зъбите за това, че го принуди да каже истината, не можеше да направи нито едното, нито другото. О, продължаваше да презира тази хитра невестулка и се надяваше, че той ще си получи заслуженото. Но цялата отговорност за всичко, което се случи, падаше върху него.

Долтън стисна волана толкова силно, та имаше чувството, че кокалчетата на пръстите му ще се счупят. Знаеше, че премълчаването на истината пред Лия можеше да доведе до експлозия. До известна степен беше подготвен, но това не го предпази от болката, която го пронизваше като стрела.

Трябваше да я накара да разбере колко съжалява. Трябваше да й разкаже всичко, а тя трябваше да го изслуша. Дължеше му това.

Не, не е вярна, с озлобление си каза той. Не му дължеше нищо, освен шут през вратата, но той щеше да направи всичко възможно това да не се случва.

Внезапно направи обратен завой и потегли към къщата на Лия, облян в студена пот.

Може би трябваше да изчака. Може би сега не беше моментът да се опитва да я убеждава, да я накара да разбере. И все пак, ако изчакваше, можеше да няма друг такъв шанс. Знаеше, че е разстроена. Беше минала през големи изпитания и не искаше да я оставя сама:

Свърна в алеята на къщата и излезе от колата. Не позвъни да не събуди Коти. Започна да чука на вратата.

Тишина.

— По дяволите! — промърмори той и в този момент чу гласа на Лия.

— Върви си — каза тя.

— Няма да мръдна оттук. Ако трябва, ще избия проклетата врата.

Лия отключи и отвори вратата. Долтън се вгледа в студеното й, враждебно лице. После, преди тя да успее да я тръшне под носа му, се вмъкна вътре.

Тя тръгна към телефона.

— Ще позвъня в полицията.

Долтън застана пред нея.

— Махни се от пътя ми!

— Не.

Изгледаха се за миг. Лия започна да трепери.

— Дай да те прегърна — помоли я Долтън. — Нека да те прегърна и да ти кажа колко съжалявам.

Лия протегна ръце.

— Не. Моля те, върви си. Не мислиш ли, че ми навреди достатъчно?

Не можеше да я гледа как трепери, но празният й поглед бе непоносим.

— Знам, че сбърках, като не ти казах кой съм.

— А всъщност кой си? — с безизразен глас попита тя.

— Аз съм донорът, когото избрахте от онзи каталог.

Лия сложи ръка на гърлото си и малкото цвят се отцеди от лицето й.

Тя не помръдна и това насърчи Долтън да продължи, но той знаеше, че трябва да говори бързо.

— Имах намерение да ти кажа кой съм, но когато се влюбих в теб, знаех, че ако ти призная, ще ме отпратиш, както искаш да направиш сега.

— Любов? Ако това е твоето разбиране за любовта, тогава господ да ти е на помощ.

Думите й го нараниха, но той продължи:

— Признавам, че когато те видях за пръв път, дори не знаех какво означава тази дума. И нямах никакво намерение да се влюбвам в теб. Исках само…

— Да ми вземеш детето, за да можеш да получиш някакви си скапани пари!

Беше си заслужил презрението и омразата, които долови в гласа й. И все пак се стресна.

— Знам, че заслужавам и нещо повече — изрече на глас мислите си той. — Но трябва да разбереш, че когато прочетоха завещанието на баща ми и разбрах, че за да получа парите, трябва да открия първородното си дете, нямах никакъв избор. Не можех да измисля нищо друго, освен да открия Коти и да наследя парите.

— Значи си ме използвал, негодник такъв! И което е още по-лошо — използвал си сина ми. Но всичко беше дотук. Разбра ли, дотук!

— Лия, не можеш така…

— О, да, мога! — извика тя с разярен поглед. — Не ми се иска да те арестуват. Но не ме ли оставиш на мира, ще поискам да го направят, ако това е начинът да те отстраня.

Без дори да го погледне, Лия се обърна и тръгна към вратата.

Ярост, насочена към него самия, както и страхът да не я загуби, завладяха Долтън. Той започна да трепери отвътре и когато заговори, не можа да познае собствения си глас:

— Но той е и мой син, нали?

Лия замръзна, обърна се, после се разсмя — високо и истерично.

— Какво толкова смешно има?

Лия спря да се смее, а лицето й стана хладно и отчуждено.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се, но ако е някаква глупава шега…

— Вярно е, че бях изкуствено оплодена и забременях — тя замълча многозначително. — Само че скоро след това пометнах.

Лицето на Долтън загуби цвета си, а той имаше вид, сякаш щеше да рухне всеки момент.

Лия изчака още малко, за да нанесе последния си удар. После се усмихна триумфално:

— Така че Коти не е твой син.