Мерилин Бакстър
Безценно (9)

Девета глава

Долтън почти бе решил да си тръгне от кабинета на Еди Темпъл. По-късно се питаше защо не го направи, но като че ли имаше нещо солидно зад немарливата външност на високия слаб детектив, което бе приковало Долтън на стола. Може би това бяха проницателните жадни очи на мъжа и неговата самоувереност. Долтън не беше от тези, които съдеха за книгата по корицата й, защото самият той толкова често бе оценяван прибързано. Ето защо отдаде дължимото на Еди Темпъл и натисна задника си на стола. Освен това този частен детектив имаше изключителна репутация.

— И така, какво ви води насам, господин Монтгомъри?

Долтън знаеше, че онова, което щеше да каже, звучи странно. По дяволите, направо фантастично! Но му трябваше помощ. Не можеше сам да се справи с тази непосилна задача. Беше му нужна професионална помощ.

— Да не би да се разколебахте? — попита Еди, приглаждайки дългата си коса, която бе прилепнала към главата му, освен там, където се подаваха ушите.

Долтън едва потисна желанието си да се усмихне.

— Да, в известен смисъл.

— Замесена е жена, нали?

— Какво?

Еди се ухили, после се размърда на скърцащия си стол.

— Загазил си с някоя жена и сега искаш да те спасявам.

— В тази област ли сте експерт, господин Темпъл?

— О, по дяволите, викай ми Еди.

— Добре, Еди.

— В тази и в някои други. Слушай, мен ме бива за всичко и ако парите са добри, няма работа, която да не мога да свърша.

— Дори ако е нещо незаконно.

Еди протегна напред ръцете си.

— Както ти казах, ако парите са добри…

Долтън го разбра напълно. Все още колебаейки се, плъзна поглед из стаята. Типичен кабинет на детектив, помисли си, само че малко по-мръсен и в по-голям безпорядък от повечето подобни кабинети. И отново му дойде наум думата занемарен, но ако човекът наистина си знаеше работата, то тогава нямаше значение дали работи в кочина или в дворец.

— Трябва да ти кажа — най-после каза Долтън, — че услугата, която ще искам от теб, е нещо съвсем различно от всичко, което си вършил досега.

— Какво имаш предвид?

Долтън реши, че достатъчно дълго е протакал.

— Преди пет години припечелих пари, като дадох сперма в един донорски център.

— Е? — каза Еди.

Долтън продължи:

— Както и да е, като последица от всичко това сега трябва да открия дете, заченато от моята сперма.

Този път челюстта на Еди Темпъл увисна толкова, че можеше да погълне какво ли не. После той изсвири с уста.

— Предупредих те. Е, още ли те интересува?

— Можеш да бъдеш сигурен, ама наистина ще си платиш за това.

— Свикнал съм — каза Долтън със сарказъм.

— Трябва да знам всичко, което ти знаеш.

Долтън изсумтя.

— Току-що го чу. Както при осиновяването, донорните програми са почти винаги анонимни. Донорите и родителите никога не научават дори имената си. Донорите представляват само номера.

Лицето на Еди се оживи.

— Ти каза почти — наблегна на думата почти. — Нали така каза?

Долтън кимна.

— Е това означава, че не е невъзможно или нещо такова. Кажи ми защо искаш да откриеш детето? Обикновено става обратното — детето иска да открие родителя си — Еди се ухили — Нали разбираш какво искам да кажа?

На Долтън не му беше до шегите на Еди. Лицето му остана напрегнато.

— За мен това е въпрос на живот и смърт.

— Смърт, имаш предвид тази на баща ти, така ли?

— Значи все пак четеш вестници?

Усмивката на Еди стана по-широка.

— Всеки божи ден.

— И така, можеш ли да ми помогнеш? — попита Долтън с рязък тон, внезапно почувствал умора от този особняк.

— Не знам, но мога да послухтя малко край медицинската общност, после ще поговоря с един приятел адвокат, който се е специализирал в издирването на истинските родители на осиновени деца. Ще видя дали може да помогне.

— Междувременно някакви предложения какво да правя аз? — попита Долтън. — Не мога просто да седя на задника си и да не правя нищо.

— Използвай връзките си — лекари, адвокати, всеки, който може да помогне. Разговаряй с тях, виж какво ще ти кажат, ако има какво да ти кажат. Аз също ще посетя клиниката, макар че, както ми се струва, това ще бъде губене на време. Ще мълчат като девица на първата си среща.

— Съмнителна работа.

Еди се засмя.

— И аз така мисля. Но въпреки всичко ще опитам в клиниката.

Долтън не отвърна нищо, само се изправи.

— Ще чакам да ми се обадиш в най-скоро време.

Когато Долтън стигна до вратата, Еди попита:

— А моите пари? Ние изобщо…

— Ако се отчетеш пред мен с нещо сериозно, аз ще ти се отчета както трябва.

Три дни по-късно Долтън тъкмо се прибираше в апартамента си, когато чу телефона да звъни. Втурна се към него, прекосявайки стаята, с надеждата, че това е Еди Темпъл или приятелят му — доктор Кърк Филъмън от Остин.

— Да — каза Долтън в слушалката.

— Хей, старче.

— Кърк, ти ли си?

— Да.

— Връзката не е много добра и не бях сигурен.

— Сигурно е от безжичния телефон. Половината време тези дяволски измишльотини не искат да работят.

— Сега е по-добре, чувам те.

— С какво мога да ти помогна? Съжалявам, че не съм бил тук онзи ден, когато си звънил. Бях на един конгрес в Сан Франциско. Когато сестрата ми каза, че си ме търсил, не можех да повярвам. Толкова време мина.

Приятелството му с Кърк водеше началото си от дните в тексаския университет. Заедно се бяха напивали и навличали неприятности. Всъщност Кърк беше този, който го запали по хазарта. Макар че през последните години не бяха поддържали тясна връзка, приятелството им бе останало непокътнато.

Освен това на Долтън много пъти му се бе случвало да вади кестените от огъня вместо Кърк, така че нямаше да му е трудно да го помоли за помощ. Но не беше вярно — всъщност беше му унизително. По дяволите баща му!

— Надявам се, не прекалено много, та да не мога да те помоля за една услуга — каза най-после Долтън, долавяйки неловкост в собствения си глас.

— В никакъв случай. В края на краищата толкова съм ти задължен.

— Ами сигурно ще ти се стори доста нахално от моя страна, но чуй ме. Трябва да знам дали ти или може би някой твой колега имате представа как мога да преодолея или наруша принципа на тайната върху забременяването чрез донор.

Кърк подсвирна.

— Предупредих те. Когато реша да оплескам нещата, правя го както трябва, нали? — промърмори Долтън в отговор на мълчанието отсреща.

— Точно така, приятелю, точно така.

Долтън въздъхна.

— Да не искаш да ми кажеш забрави за тая работа! Ако искаш да ми кажеш това, няма да стане. Наследството ми е заложено на карта.

— Твоят старец тоя път май те изигра, а?

— Меко казано. Дължа на банката страхотно много и без парите на Паркър ще загубя всичко.

Този път от другия край дойде въздишката на Кърк.

— Ще направя каквото мога, но не обещавам нищо. Тази история с донорите е много сложна — изкикоти се. — Там шега няма.

На Долтън не му беше до смях.

— Ако можеш да направиш нещо, ще ти бъда повече от благодарен.

— Ще ти се обадя. А ти внимавай.

— Благодаря ти за всичко.

Долтън затвори, отиде в кухнята, отвори хладилника и взе една бира. Даваше си сметка, че пие прекалено много, но точно сега не му пукаше. Пиенето притъпяваше болката от предателството на баща му и в същото време засилваше намерението му да открие детето си, ако имаше такова.

Можеше само да се моли да има.