Мерилин Бакстър
Безценно (8)

Осма глава

Кабинетът се намираше на петия етаж в една сравнително нова сграда в центъра на Богалуса. Два прозореца, разположени един до друг, гледаха към оживения търговски център. Другите стени бяха покрити със снимки с автографи на политици от почти всички щати: Някои носеха дати от далечното минало. Зад масивно бюро близо до прозореца седеше Бил Дьошан и потънал в мисли, потрепваше с един молив върху дървото, загледан в зеления килим от морска пяна.

Долтън не беше закъснял — все още. Но времето за срещата им наближаваше и едно от нещата, които Дьошан не понасяше, бе някой да закъснява. Той погледна часовника си, чувствайки как нетърпението му нараства. Мислеше си, че Долтън се разтакава нарочно. Просто трябваше да дразни всички останали, също както бе дразнил баща си.

Поради враждата между Паркър и Долтън имаше опасност Дьошан да не получи своя дял от парите. Паркър бе посочил в завещанието си, че само слугите (което изключваше него, помисли си Дьошан с крива усмивка) могат да получат веднага онова, което им се полага.

В този момент Дьошан беше толкова разгневен на Паркър, колкото и на сина му ренегат. Долтън трябваше да продължи да се занимава с родеото в Тексас. Тогава може би щеше да си счупи врата и нямаше да се случат тези безумия.

Дьошан не чувстваше никакви угризения заради тези нехристиянски мисли. Трябваше да смачка фасона на това наперено копеле. Все пак Дьошан трябваше да внимава. Долтън беше като експлозив със запален фитил, който всеки момент можеше да гръмне. И ако можеше да избегне тази среща, щеше да го направи. Когато прочете завещанието, нарочно не каза на Долтън, че Паркър беше притиснал и него. Не искаше да разваля ефекта от бомбата, която бе пуснал в скута на Долтън.

Сега нямаше друг избор. Трябваше да пришпори Долтън да открие хлапето, на което беше автор, за да може да се легализира завещанието и Дьошан да получи парите си. Тези пари му трябваха.

Отново хвърли поглед към часовника си, тъкмо когато вратата се отвори и влезе Долтън със самоуверена усмивчица върху лицето.

Дьошан имаше огромно желание да избие тази усмивка, но не искаше да дава никакъв повод на Долтън да го дразни. Длъжен бе да остане спокоен и разумен.

— Какво има, Били?

Вътрешностите на Дьошан се свиха, като чу това пренебрежително обръщение. Но отново успя да се овладее.

— Нещо много сериозно, ето какво. За което сигурно нищичко не знаеш.

Долтън присви очи, но това беше единственият симптом, по който пролича, че сарказмът на Дьошан го е подразнил.

— Хайде да караме по същество и да свършваме по-бързо.

— Добре, щом искаш така — дори в собствените му уши гласът на Дьошан прозвуча строг и непреклонен.

Долтън седна и изтегна краката си напред.

— Защо не се отпуснеш малко? Все си такъв адски напрегнат.

Дьошан зарови ръка в гъстата си сива коса и изгледа Долтън.

— Колко жалко, че майка ти не поживя малко повече, та да те научи на добри обноски. А пък баща ти трябваше още навремето да ти измие хубаво устата със сапун и тогава може би щеше да разбереш смисъла на думата уважение.

Долтън завъртя очи.

— Виж какво, Дьошан, и преди сме я дъвкали тая тема. Ясно е, че двамата не се харесваме, но все пак ще трябва да поддържаме връзка заради завещанието. Така че отново предлагам да спреш да се занимаваш с моите недостатъци и дай малко почивка на лошото си настроение.

Лицето на Дьошан от бяло стана огненочервено.

— Някой ден ще си получиш това, което заслужаваш.

— Може да се каже, че вече си го получих.

Самодоволна усмивка заигра върху устните на Дьошан.

— Да, и това щеше страшно да ми допадне, само че то засяга и мен, и хляба ми.

— Какво искаш да кажеш? — Долтън кръстоса обутите си в джинси крака така, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят.

— Искам да кажа, че в последната минута, на смъртно легло, баща ти е прибавил и една клауза, според която не мога да получа нито цент от моето законно възнаграждение, което, бих добавил, е значително, докато не се намери детето и ти не свършиш твоята работа.

Долтън се вгледа в него с недоумение, после отметна глава назад и се разсмя.

— Дявол да го вземе! Значи аз не съм единственият, на когото старият е заклещил топките. Какво знаеш за тая история?

— Ти си жалък — каза Дьошан със злоба в гласа си. — Но сега говорим за друго. Това, което ме интересува, е да си взема парите. Така че съм решил да направя всичко възможно да открия детето…

Долтън скочи от стола, втурна се напред и се облегна с две ръце върху бюрото. Лицето му изведнъж се озова толкова близо, че Дьошан усети как топлият дъх на Долтън опари лицето му.

— Не се навирай в моите работи! Ясно ли е?

Той удари с юмрук по бюрото и адвокатът подскочи.

— Ако съществува някое дете, което е мое, аз ще намеря начин да го открия, когато реша — Долтън замълча и се наведе още по-близо към лицето на Дьошан. — А през това време стой по-надалеч и си затваряй устата. И гледай да не разбера, че си се разприказвал тук и там.

— Заплашваш ли ме?

Долтън се изправи.

— Да, заплашвам те. Нещата и без това са достатъчно оплескани, остава и ти да се набъркаш. Освен това съмнявам се, че вече пипаш с мръсните си ръце в касата — замълча, сякаш да даде време на другия да осмисли казаното. — Ако това се окаже истина, след като уредим въпроса с имението, с теб е свършено. Няма да получиш нито цент.

С тези думи той се обърна и излезе от стаята.

Дьошан се отпусна на стола, после потупа с ръка джоба си, търсейки шишенцето с лекарство за високо кръвно налягане. Нямаше го. Опита се да превъзмогне паниката, която се надигаше като жлъчна течност в гърлото му.

Велики боже! Ясновидец ли беше Долтън? Дьошан не бе взел нито пени от имението, но замисляше да направи тъкмо това. Нямаше начин. Най-добре беше да забрави тази идея засега.

Проклет да е Паркър, задето го наказва заедно със своя пропаднал син! И защо трябва да се учудва; в края на краищата той не беше потомък на Давид.

Дьошан се ухили самодоволно на тази аналогия. Но то си беше самата истина — бе голтак, преди да се ожени за богатата си жена. За Паркър това не променяше нещата. По свой начин Паркър бе сноб като много други кучи синове в този град, които смятаха, че той не е достатъчно достоен.

Дьошан стисна зъби. Сякаш не му стигаше този последен провал, ами трябваше да се притеснява и за Силвия, любовницата си, а също и за жена си, която беше започнала да се държи особено, сякаш бе подушила нещо за последните му похождения.

Трябваше да направи нещо за Силвия сега, когато нещата между тях не вървяха добре. Но какво? Неговата нерешителност идваше от това, че не искаше да скъсва с нея — тя имаше най-хубавите цици, които бе виждал, и знаеше как да се възползва от тях по най-добрия начин. Само като си спомни за тяхната сочна зрелост, получи ерекция.

Но бременна!? Самата мисъл охлади ерекцията му.

— По дяволите! — промърмори, вбесен, че е поставен в такова положение.

Ако Силвия наистина беше бременна и изпълнеше заканата си да каже на жена му Тери, той нямаше къде, да мърда. Преди време, когато направи някои несполучливи вложения, финансите му бяха сериозно застрашени и тогава реши, че от това по-лошо не може да стане. Ако жена му разбереше за тези машинации, щеше да го накара да съжалява, че се е родил на този свят. Тери беше безпощадна, когато ставаше дума за пари, тъй като първоначалният капитал беше неин.

Това усложнение с любовницата му при всички случаи щеше да я изкара от релси. Не можеше да позволи на Долтън да го заплашва. По дяволите Долтън!

Дьошан трябваше да направи всичко необходимо да получи парите си.

 

 

Лия се взираше в съсухрената фигура на мъжа си, който лежеше в леглото със затворени очи, макар да не бе сигурна, че спи. Когато се ожени за него, той беше едър мъж с тъмна коса, спокойни сиви очи и блага усмивка. Сега беше един съсипан телом и духом човек.

Умът му беше все още бистър, но преди няколко седмици беше й казал, че е готов да умре, че е уморен да води битка, обречена на неуспех.

Лия затвори очи, за да спре нежеланите сълзи, стана и отиде до прозореца. Преди това бе плакала толкова много — смяташе, че не са й останали повече сълзи. Но сега нямаше да им се остави. Руфъс не би искал това. Ако я види да плаче, ще се разтревожи, а последното нещо, което тя искаше, бе да увеличи болката и мъката му.

Мисълта, че ще загуби Руфъс, ставаше все по-непоносима. Той бе нейната опора, нейната закрила. Преди да се появи в живота й, тя нямаше на кого да разчита. Семейството й беше бедно и отчасти по тази причина — напълно нефункционално.

Като последица от това младежките й години бяха кошмар. Баща й бе умрял от емфизема, когато тя бе още момиче. Майка й работеше в една училищна закусвалня, където припечелваше мизерна заплата. Беше взела и наематели в старата им, неуредена къща.

Скоро след това се случи онова отвратително нещо…

Руфъс изпъшка. Лия забрави миналото, обърна се бързо и се втурна към него. Когато седна на стола край леглото, той се бе успокоил.

— Тук съм, скъпи — тихо каза тя, галейки бузата му с опакото на ръката си.

Ако можеше само да си поговори с него, наистина да си поговори. Толкова много неща за себе си не беше му разказвала, включително и за тежкото си детство. Само майка й знаеше и до ден-днешен тази тема беше табу между майка и дъщеря.

Единственото желание на Джесика бе от Лия да излезе нещо, да успее на всяка цена. Джесика бе работила много, за да й даде възможност да учи в колеж. Мечтаеше Лия да стане прочута адвокатка.

Това обаче не беше мечтата на Лия. Тя бе открила своето призвание в художествените занаяти и по-специално архитектурата и вътрешния дизайн. Едва след като завърши архитектура, намери първата си работа и срещна Руфъс, който работеше в конкурентна фирма, тя се научи да се доверява на мъж.

Но майка й не искаше тя да се омъжи за Руфъс.

— Да не си загубила ума си, дете? — спомни си тя думите й. — Та той е толкова по-стар от теб. Петнайсет години, за бога!

— Възрастта няма значение — бе отвърнала Лия.

— Добре тогава, а какво ще кажеш за това, че е неспособен да те осигури така, както заслужаваш?

— Аз сама мога да се осигуря.

— Не и с това, което изкарват начинаещите архитекти, и ти го знаеш.

Много добре знаеше какво има предвид майка й. Джесика чувстваше, че дъщеря й й дължи някои от житейските удоволствия, които тя бе пожертвала заради нея.

Лия не искаше да се предава, макар че възнамеряваше да помогне на майка си с пари, когато и ако имаше възможност. Материалните неща не бяха от значение, така че въпреки всичко, тя се омъжи за Руфъс. И не съжаляваше. Той я обичаше с цялото си сърце, а искаше толкова малко.

Когато поиска да имат дете, тя пожела същото, но се установи, че малкият брой сперматозоиди в спермата му беше пречка тя да забременее.

Накрая, след мъчително обсъждане на различни възможности, решиха да използват донор.

— Поне част от теб ще живее в детето — Руфъс изложи своя довод с храбра усмивка.

Лия никога не бе съжалявала, че имат дете, въпреки отговорността да го отгледа сама, която скоро щеше да падне върху нея.

— Госпожо Фрейзър.

Не бе разбрала, че вратата се е отворила. Вдигна очи и видя една от сестрите, които редовно се грижеха за Руфъс.

— Здравей, Деби — Лия се опита да се усмихне.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но ви търсят по телефона на рецепцията.

— Мен? — глупаво попита тя, докато се мъчеше да измисли кой би могъл да я търси, освен майка й. О, господи, да не би нещо да се е случило със сина й? Джесика рядко взимаше Коти при себе си, но този следобед съвсем неочаквано се обади и попита Лия дали не иска да го заведе при нея — каза, че имала намерение да пече сладкиши и се нуждаела от неговата помощ.

Лия се възползва от тази възможност, за да прекара повече време с Руфъс.

— Жена ли е? — попита тя с треперещ глас.

— Не знам. Емили, която е на рецепцията, ме помоли да ви предам.

— Благодаря много.

Лия последва сестрата и се отправи към кабинета.

— Благодаря ти, Емили — промълви тя, преди да каже едно предпазливо „ало“ в слушалката.

— Госпожа Фрейзър?

— Да — произнесе плахо Лия в отговор на мъжкия глас, който не можа да познае веднага.

— На телефона е Лари Мейсън, от банката.

Мълчание.

— Ъ-ъ… поръчано ми е да ви съобщя, че ако не ни платите в скоро време някакви пари, ще наложим запор на къщата ви.

Първата реакция на Лия бе дива ярост. Как смееше да я търси тук и да й говори такива неща? Клиниката не беше място за уреждане на лични въпроси.

— Не мога да обсъждам този въпрос сега — отвърна тя без повече обяснения.

Мейсън въздъхна:

— Наистина се извинявам, че трябваше да ви търся в клиниката, но не успяхме да ви открием вкъщи.

„Да сте успели, по дяволите!“ — искаше й се да изкрещи.

— Вижте какво, ще дойда при вас утре. Така става ли? — гласът й беше студен.

— О, да, чудесно.

Без да каже довиждане, Лия затвори, усещайки как лицето й се изчервява под зоркия поглед на Деби.

— Наред ли е всичко?

Лия прехапа долната си устна.

— Не, но не е нещо, с което да не мога да се справя.

Което си е нагла лъжа, тихичко добави тя, докато вървеше по коридора към стаята на Руфъс. Пое дълбоко въздух и почувства, че отново може да се владее.

Какво да прави? Така или иначе Руфъс трябваше да остане в клиниката. Не можеше да се грижи за него вкъщи, нито пък да си позволи непрекъснат медицински надзор, което беше по-скъпо. Освен това клиниката бе чудесна. Беше малка, близо до дома им и с пациентите се отнасяха така, както трябва. За тези от тях, които имаха все пак умствени и физически способности да се радват на красотата, площите наоколо бяха засадени с цветя и дървета.

Отвътре обстановката беше приятна и предразполагаща, съвсем различна от типичната болнична обстановка на подобни заведения. За да внесе още повече топлина, Лия се стараеше да държи свежи цветя в стаята по всяко време.

О, Руфъс, искам отново да си здрав, плачеше сърцето й. Искам отново да се смеем, да накараме Коти да се смее, да вземем кучето и да бягаме по плажа с нашия син, да ходим на излети, да правим всички неща, които правехме преди. Боже мили, не искам животът ни да се променя!

Той се бе променил и нищо вече нямаше да е същото. Мъжът й умираше. Детето й щеше да израсне без баща. Тя нямаше работа. И нямаше пари.

Беше сломена и животът й бе в пълен безпорядък. Но някак си щеше да намери начин да оцелее. Винаги е оцелявала.

Като събра всичката си смелост, Лия спокойно влезе в стаята на Руфъс, вдигна ръката му и я притисна върху влажната си буза.