Мерилин Бакстър
Безценно (7)

Седма глава

Летният ден бе великолепен. Майката природа сякаш беше надминала себе си, когато искрящите води на пролива на Мисисипи се плискаха тихо върху побелелия пясък. Макар че Долтън бе застанал до остъклената врата с лице към тази прекрасна гледка, той не забелязваше красотата й.

Обърна се, върна се на дивана, седна, простря дългите си крака и посегна за бирата. Отметна глава назад, изгълта остатъка, после запрати празната кутия по посока на кошчето за боклук. Не улучи. Тя издрънча върху стената.

— По-о дя-яволите! — провлачено измърмори той, като се отпусна още повече върху дивана. После, като разбра, че ако продължи да се смъква, ще се озове на пода, зарови петите на босите си крака в килима и се поизправи.

Беше пиян — много, много пиян. Главата му се въртеше и всеки мускул на тялото му се съпротивляваше. При все това умът му не бе замъглен до такава степен, че да не може да мисли. Каква гадост! Искаше му се да може да бръкне в главата си, да зарови ръка в мозъка си и да махне онова зло, което се спотайваше там.

Мразеше собствения си баща. Досега не бе признавал пред себе си тази гола истина. Нито пък бе осъзнал факта, че баща му също го бе мразил и дори от гроба още имаше власт да го наранява и командва:

— Как, по дяволите, е разбрал за хранилището за сперма?

Макар че Долтън си задаваше на глас този въпрос за стотен път от погребението насам — вече две седмици, той знаеше отговора: Паркър Монтгомъри имаше приятели по високите етажи на властта. По едно време Долтън си мислеше, че баща му може да ходи по водата. Изпитваше страхопочитание към Паркър, също както избирателите му. Той имаше власт и влияние и знаеше как да ги използва.

След като майката на Долтън бе починала при неговото раждане, Паркър сам бе отгледал него и по-големия му брат Майкъл. Братята бяха пълни противоположности. Майкъл, две години по-голям от него, беше сериозен като Паркър и твърдо решен да поеме пътя на баща си — политическата кариера. Долтън бе всичко друго, но не и сериозен. Обичаше да се забавлява, бе чувствителен, но накрая разбра, че единственият начин да спечели вниманието на баща си е да създава неприятности.

Един ден този стил на поведение му излезе много скъпо. Той и брат му бяха излезли да изпробват новата си моторна лодка. Долтън караше, когато друга лодка им пресече пътя…

Дълбок вопъл — като на ранено животно — се откъсна от устните на Долтън. Викът му раздра тишината.

До този ден му беше трудно да преживява повторно онези моменти, онези часове, онези дни, последвали нещастния случай, който бе отнел живота на брат му. Угризението, което бе изпитвал, наред с ужасните неща, които баща му бе казал, бяха прекалено болезнени, за да си ги спомня.

Паркър го обвиняваше не само за нещастието, но и за смъртта на майка му и липсата на амбиции у него. Тъкмо нещастният случай бе изкарал наяве враждебността на Паркър — мъката му беше безгранична.

Долтън, поемайки вината, бе определил този момент като деня, в който бе умрял вътрешно, деня, в който бе престанал да чувства. Отчуждаването между баща и син бе нараснало дотолкова, че животът в имението бе станал непоносим. Той напусна къщата веднага щом завърши гимназия и отиде в тексаския университет, който завърши пет години по-късно с диплома за бизнесмен.

По това време се захвана с хазарта с трескава страст — за голямо разочарование на баща си, защото губеше много повече, отколкото печелеше.

Макар да знаеше, че не може да изкарва прехраната си като професионален комарджия, Долтън въпреки всичко не беше готов да седне зад някое бюро и да заживее нормален живот. Един приятел най-после успя да го убеди да започне работа на нефтена сонда, недалеч от брега. Оттам отиде в родеото. С това се занимаваше няколко години, но поради увлечението към хазарта непрекъснато имаше неприятности и Паркър трябваше да го спасява.

Едва след като Паркър получи първия си удар, Долтън се върна в Луизиана да надзирава стопанисването на имението. Баща и син непрекъснато водеха битки, така че Долтън се премести в един апартамент и започна да се занимава с някакви строителни работи. Все пак, благодарение на хазарта, вечно нямаше пари.

Една вечер се бяха събрали с трима приятели и той се оплакваше от безпаричието. Бяха се запили здравата, но никой не беше още пиян — или поне на Долтън така му се струваше, когато червендалестият Ланс Питърс каза:

— Виж какво, Монтгомъри, знам начин да изкараш бързи пари.

Ръсти Маккелви, който седеше до Питърс, отметна глава назад и се разсмя.

— Господи, Питърс, не почвай пак с това, моля те.

Третият мъж, Марв Сътън, който заедно с Долтън беше участвал в състезанията по родео и който беше най-близкият му приятел от тримата, погледна Долтън.

— Знаеш ли за какво говорят тия сополиви идиоти?

— Нямам никаква представа — отвърна Долтън и устните му потрепнаха. — Но ако е нещо за пари, целият съм в слух.

Маккелви, като размърда огромните си бицепси, сбута Питърс.

— Хайде, ти подхвана тая история. Разкажи им.

С широко ухилено лице Питърс се облегна върху масата и сниши глас:

— Хранилище за сперма.

Марв Сътън погледна Долтън с недоумяващ израз, а Долтън отвърна на погледа му със същото недоумение. После и двамата се обърнаха към Питърс, чието изражение бе невинно като на новородено.

Ръсти Маккелви се смееше неудържимо.

— Дявол да го вземе, Питърс — най-после каза Долтън, — ти май не знаеш какво приказваш.

— Хей, човече, тая работа е много сериозна. Не се шегувам.

Преди Долтън да успее да каже нещо, Сътън се наведе към Питърс и рече:

— Дали говориш за това, за което аз си мисля, че говориш?

— Да.

— Което значи? — настойчиво попита Долтън.

— Да се изпразниш в буркан за пари, за бога! По дяволите, Монтгомъри, трябва ли да ти го нарисувам?

Долтън усети как зяпна от изненада, после се съвзе само дотолкова, че да хвърли недоверчив поглед към Питърс.

— Искаш да кажеш, че ти…

— Точно така, копеле, правех го. И от тая работа изкарах седем бона за една година.

Тишината около масата щеше да бъде пълна, ако не беше тракането на ченетата на Питърс. Щом се развълнуваше, те почваха да тракат. Бе загубил естествените си чудесни бели зъби при катастрофа с мотор.

— Седем хиляди долара! — изскимтя Сътън с ококорени очи.

— Ти си правиш майтап с нас — рече Долтън, без да сваля очи от Питърс. — Искаш да кажеш, че някой ти е платил толкова пари само за да се изпразниш?

— Разбира се — по сто и петдесет на седмица. Здрави екземпляри като мен стават донори на сперма, за да могат някои хора — които по друг начин не биха могли — да си имат бебета.

— Знам за какво се прави, Питърс — рече Долтън, гласът му преливаше от сарказъм, — но не знаех, че от това могат да се спечелят толкова много пари.

— Е, печелят се. Но както ти казах, изискванията са много високи. Обаче ти няма да имаш никакви проблеми с твоето здраво телосложение и тези страстни очи.

Маккелви се изхили, после потупа Долтън по гърба.

— Страстни очи, а? Внимавай със стария Питърс. Каза го така, сякаш той самият си пада по тебе.

— Затваряй си устата, Маккелви — каза Питърс.

— Хайде да спрем с глупостите, а? — рече Долтън. — Значи ти всъщност си бил донор? — все още не беше убеден, че Питърс говори истината.

— Мога да го потвърдя — обади се отново Маккелви. — Върна ми едни пари, дето ми дължеше. И бях адски сигурен, че не се е блъскал за тях.

Долтън отпи голяма глътка бира.

— По колко може да се изкара на месец?

— Различно — отвърна Питърс. — Един приятел ми каза, че изкарвал по хиляда й двеста, но на мен не ми се е случвало. Най-многото, което съм изкарвал, е осемстотин.

Интересът на Долтън нарасна. Отчаяно се нуждаеше от пари, но нямаше никакво желание да моли баща си. Освен това старият навярно нямаше да му даде.

— Ей, тая история направо ми взе акъла — обади се Сътън със смаяна физиономия.

Маккелви се изсмя.

— Абе ти гледай другото да ти е на мястото, смотаняк такъв.

Всички се разсмяха отново, освен Долтън. Той се вгледа в Питърс с присвити очи:

— И къде го правиш това?

— В Ню Джърси. Но има клиника и тук, в Бристъл.

Бристъл беше предградие на Ню Орлеан, което означаваше, че възможността да го види някой там е нищожна — ако, каза си той, изобщо реши да опита. Ако реши, в никакъв случай нямаше да каже на тези мъже тук. Нямаше намерение да го разтръбява на целия свят.

Усети се как продължи да задава въпроси:

— И как става всичко?

— Майната ти, Долтън, да не си оглушал? — намеси се Маккелви. — Нали Лейн ти каза, че се изпразваш…

— Затваряй си устата, Маккелви! — сряза го Долтън. — Питам Питърс, не тебе.

Маккелви сви рамене, после отпи дълга глътка от бирата си.

— Ами — нетърпеливо започна Питърс, очевидно доволен от вниманието, което получаваше — на първо място, трябва да си здрав. Никакви болести, нали разбираш?

— Продължавай! — подтикна го Долтън с раздразнение в гласа.

— И така, ако минеш през лекарския преглед благополучно и те включат в програмата, има изпитателен период, през който непрекъснато изследват спермата ти.

— Колко време? — попита Долтън.

— Зависи от клиниката според мен. В Джърси този период беше три месеца. В Бристъл кой знае! Както и да е, попълваш един дълъг въпросник, включително и от какво си боледувал? Божичко, питат те какво ли не, та чак и по колко пъти на ден ходиш по нужда.

Долтън се намръщи. Всички други се разсмяха.

— Искам да кажа, че докторите го вземат това много навътре.

— И след като е минал през това проучване, така да се каже, после какво? — очите на Долтън дори не трепнаха.

— Малко по-сложно е, отколкото ви го представям. Но в последна сметка ти дават един номер и този номер, заедно с цялата ти характеристика, картотекират в каталог.

— Нещо като пазаруване по каталог — насмешливо подхвърли Марв Сътън.

Долтън не му обърна внимание, приковал поглед в Питърс.

— И така, с две думи — даваш сперма и ти плащат. След това някой, който иска дете, може да избере твоя номер.

— Това е. Но няма никакво значение дали ще изберат твоя номер — това не е твоя грижа. При всички случаи ти плащат за това, че си дал сперма.

Маккелви отново сбута Питърс в ръката.

— Ей, копеле, не мога да си представя нищо по-лошо от една сюрия дечурлига, и всичките с твоята противна мутра.

— Върви по дяволите, Маккелви! — сряза го Питърс.

— Хайде, хайде, момчета — намеся се Сътън. — Как стигнахме до тази тема все пак? Никой нормален човек няма да направи такова нещо. Е, всички знаем, че Питърс не е с всичкия си — когато кикотенето спря, Сътън се обърна към Долтън: — По дяволите, човече, нали нямаш сериозни намерения…

— Неее — прекъсна го Долтън. — Вижда ми се интересно, но не е за мен. Съжалявам, че пуснах духа от бутилката.

Питърс направи знак на сервитьора, сякаш насмешките им изобщо не бяха го засегнали, после се обърна към Долтън:

— Е, Монтгомъри, стой си без пукната пара. По дяволите, топките ми да не са видели някакъв зор от тая работа?

Маккелви се ухили.

— Съмнявам се дали още имаш топки след всичките премеждия, през които са минали.

— Млъквай! — рече Питърс, но гледаше към Долтън. — Сигурен ли си, че не те интересува това?

— Сигурен съм — категорично отсече Долтън.

— Момчета, да ви донеса ли още една кана? — попита сервитьорката, която се появи незабелязано, слагайки точка на този разговор.

 

 

Няколко седмици по-късно Долтън все още продължаваше да мисли за разказаното от Питърс, въпреки отвращението си към целия този сценарий. Обаче преодоля собственото си нежелание и дискретно провери какви са възможностите, тъй като финансовото му положение се влошаваше от ден на ден.

Но едва след като претърпя големи загуби във Вегас и не бе в състояние да плати дълговете си, той се реши да отиде в клиниката.

Никак не му бе леко. Макар че бяха изтекли пет години, откакто бе минал през онази врата, спомняше си го така, сякаш бе вчера.

Беше почакал в приемната само няколко минути, но на него му се стори цяла вечност. Най-после се появи някаква сестра и му даде папка с литература за изкуственото оплождане, а също и информация за самата клиника.

Накрая сестрата се появи отново и го въведе в кабинета на доктор Джеф Хамилтън — едър здрав мъж с живи сиви очи. Докторът забеляза нервността на Долтън, усмихна се и му каза да се отпусне. Долтън се опита да се успокои, но стомахът му бе свит на топка.

— Мислете си за това, което ще правите, като за услуга към човечеството — каза доктор Хамилтън.

Долтън едва не се разсмя на глас заради комичната ситуация. Единственото, което го интересуваше, бе как да спаси собствения си задник. Но от вежливост слушаше.

— Има много-много семейства, които не могат да имат свои деца по една или друга причина. Единствената им надежда е в млади мъже като вас. Благодарение на вас те могат да имат дете и да се избавят от горчивината, а често и от развода, до който води безплодието.

— Това се надявам да направя — отвърна Долтън, нетърпелив да създаде добро впечатление и да преминат към следващата процедура.

Навярно бе успял, защото доктор Хамилтън се прехвърли върху фазата въпроси-отговори относно начина му на живот, здравословното му състояние в миналото и сега, употребата на наркотици и алкохол.

След като бе отбелязано, че Долтън пие само по светски поводи, докторът се усмихна, после му подаде куп документи за попълване. Както беше казал Питърс, искаха да знаят всичко, което можеше да се знае за него, и дори повече.

След като попълни документите, доктор Хамилтън обясни, че трябва да му се направи изследване на спермата, за да се проверят броят и подвижността на сперматозоидите.

Той премина успешно изпитателния период и преди да успее да осмисли какво върши, отново се озова в клиниката, където го накараха да влезе в една стая, наричана „мъжката“.

— Добре ли сте, господин Монтгомъри? — попита го една сестра с посивяла коса.

Той не можа дори да я погледне.

— О, разбира се. Добре съм.

— Така — рече тя с професионален тон. — Когато свършите, оставете буркана на масата. Ще се върна да го взема.

— Да, госпожо — Долтън преглътна, после я изчака да излезе, преди да, се огледа. — По дяволите! — промърмори той, когато обърна внимание на подредбата — удобно легло, етажерка с наредени върху нея бели меки хавлиени кърпи, голям брой стъкленици и свързана със стаята баня. Тогава забеляза литературата за „вдъхновение“, разположена върху масичка пред леглото. Не беше чел „Плейбой“ и „Пентхаус“ от момчешките си години.

В този момент сериозно се замисли дали да не хукне навън. Всичко, за което го беше подготвил докторът в този свят на емоционален комфорт, се срути. Цялата работа се свеждаше до това и той трябваше да приеме факта, че стоеше, заключен в една чужда стая, където от него се очакваше да произведе сперма по поръчка.

Ръката на Долтън замръзна върху ципа, докато се пребори със себе си и реши, че трябва да изпълни задължението си към тези хора. Вярно, той беше арогантно, егоцентрично копеле и не би се спрял пред нищо, за да получи това, което иска, но дадеше ли дума някому, държеше на нея.

— Хайде, Монтгомъри, направи го — каза той — и после се омитай оттук.

Със сподавена ругатня посегна към един буркан, после бавно си свали ципа…

Удържа на думата си, но само веднъж. Процедурата не му допадна. Колкото и да му трябваха пари, не беше в състояние да продължи, макар че в клиниката нямаше да го приемат, ако знаеха, че ще го направи само веднъж.

Да се изпразва в буркан не беше работа за него…

Проклинайки, Долтън откъсна мислите си от миналото и се върна към настоящето. Нямаше какво да се чуди на завещанието на баща си. Трябваше да очаква, че Паркър няма да позволи той да раздава патрицианското „семе“ на Монтгомъри на непознати хора. „Да накара Долтън да поеме отговорността за своите действия“ беше една от най-честите лекции на баща му. Сега продължаваше същата тактика от гроба.

Но самосъжалението нямаше да разреши дилемата му. Долтън надигна с мъка разнебитеното си тяло, с несигурни крачки стигна до банята и влезе под душа.

Двайсет минути по-късно беше облечен и пиеше някакво смъртоносно кафе, което гарантирано щеше или да го отрезви, или да го убие. Намръщи се над чашата. По дяволите, трябваше да направи нещо. Не можеше да продължава да се търкаля по дивана и да позволи на баща си да му отнеме наследството. Нямаше намерение да се отказва от мечтата си да има собствено казино и клуб. Ако не предприеме нещо сега, преди да е станало пренаселено и конкуренцията твърде силна, по-добре да зареже всичко.

И така, какъв бе отговорът? Долтън се дотътри до прозореца, загледа се в океана и отново се опита да отхвърли мисълта, която непрекъснато го глождеше като цирей, готов да се пукне. Можеше ли да го направи? Можеше ли да се справи успешно? Можеше ли наистина да открие първото дете, на което бе станал баща? Трябваше да опита. Нямаше друг избор.