Мерилин Бакстър
Безценно (6)

Шеста глава

Кръвта на Лия кипеше. Дори след като изпи кафето си и се отпусна на стола до масата, още не беше на себе си.

Дяволите да го вземат, проклинаше тя. Трябваше да се справи с този противен човек, който бе решил на всяка цена да я накара да плаща за нещо, което не е извършила. Ако не беше толкова заслепена, ако беше само предусетила какво ще се случи, щеше да бъде подготвена. Но как можеше човек да се подготви за обвинение в престъпление? И все пак цялата тази ситуация и Дж. Т. Партридж бяха само върхът на айсберга.

По-лошото беше, че мъжът й умираше бавно в една скъпа клиника и тя бе безсилна да направи каквото и да е. После идваше ред на кариерата й. Тя бе на път да се провали, въпреки големите й надежди.

Лия положи дяволски усилия, за да постигне настоящия статус в своята професия. Беше завършила университета, където получи бакалавърска степен в областта на бизнеса, преди да реши да специализира архитектура. Посещаваше учебни занятия, после ходеше на работа, после се връщаше обратно в пансиона, където оставаше над учебниците до ранните утринни часове.

Завърши двегодишната програма за степента магистър, което, на свой ред, доведе до тригодишен стаж във фирмата на Купър. Работеше упорито и вярваше в обещанията на Купър Андерсън за повишение и по-висока заплата, докато разбра, че тези обещания си имаха цена, която тя не желаеше да плати. Тази цена бяха нейните сексуални услуги.

Защо винаги ставаше така, че мъжете искаха нещо от нея, което тя не можеше да им даде? Беше благодарна на Господ заради Руфъс, който бе изключение. И все пак в известен смисъл тя го беше измамила. Никога не бе успяла да го обича със същата страст, с която той я обичаше. Макар че обичаше Руфъс, тя не бе влюбена в него. Колкото и да съжаляваше за това, не можеше да командва чувствата си.

Тежестта, която усещаше в себе си, я накара да отиде отново до прозореца.

Застрахователният детектив беше още там.

Тя свиваше и разтваряше пръсти, усещайки как ноктите й се забиват в нежните й длани. Защо я измъчваше така? Дали защото по този начин си доставяше удоволствие, като тормозеше невинни хора?

Искаше й се да има куража да излезе, да пресече улицата и да го удари по гадното лице. За момент се ужаси от тази мисъл, после гневът отново надделя. Той заслужаваше повече съжаление, отколкото тя бе в състояние да изпитва към него!

Внезапно и подсъзнателно чу утешителния глас на Руфъс да казва: „Спокойно, скъпа. Разбере ли, че опъва нервите ти, толкова повече ще го прави.“ Е, Руфъс не беше тук, за да послужи като буфер между нея и този долен човек. Тя беше обвиняемата и не можеше да намери разрешение на проблема как да се справи с него, как да го накара да изчезне от живота й.

Той разбра, че тя го наблюдава. Лия почувства това с цялото си същество. Тези очи не пропускаха нищо, въпреки разстоянието помежду им.

Лия си спомни, когато за пръв път го видя. Беше дошъл с един полицай. Това се случи в един от добрите дни за Руфъс и тя го беше довела вкъщи. Той стоеше навън в количката си и гледаше как Коти рита топка.

Тя беше вътре, печеше сладкиш и чувстваше необичаен оптимизъм, казвайки си, че докторите не знаят какво говорят, че Руфъс действително ще оздравее и скоро ще може да се върне у дома.

Тъкмо тогава иззвъня звънецът. Тя избърса ръцете си в кърпата и се втурна към вратата. Отвори я, без да си прави труда да погледне първо през шпионката. Когато видя странния мъж, застанал малко зад високия полицай, зяпна от учудване.

— Госпожо, вие ли сте Лия Фрейзър? — попита полицаят. В тона му не се долавяше нищо особено, беше учтив.

— Да — отвърна тя колебливо, а сърцето й заби по-силно, отколкото беше необходимо.

— Аз съм офицер Майкълс, от полицията, а това е Дж. Т. Партридж от Кооперативното застрахователно дружество. Можем ли да влезем и да разговаряме?

Външността на офицера не я притесни ни най-малко. Беше доста приятен мъж, добре сложен, с открити кестеняви очи.

Неговият спътник обаче беше съвсем друга история. В момента, когато Лия спря погледа си върху него, я полазиха тръпки. Застрахователният агент беше нисък, с плешиво теме и шкембе, провиснало над колана. Въпреки всичко тя можеше да не обърне внимание на немарливия му вид, на петното върху ризата му отпред и на вонящата пура, която изглеждаше като залепнала за устната му, ако не беше наглият му поглед, който опипваше тялото й. Пристъп на страх я прикова на място.

— Госпожо? — настоя полицаят.

Лия стисна топката на вратата по-силно.

— За какво е всичко това, офицер Майкълс? — попита тя с треперещ глас.

— Заради една кражба.

Лия премигна няколко пъти.

— Извинете?

— Кражба, госпожо — намеси се грубо Партридж.

Полицай Майкълс му хвърли поглед, после се обърна отново към Лия:

— В момента сте наета на работа от госпожа Елън Тибодо. Нали така?

— Да.

— Тя съобщи за кражба, при която три от скъпоценните и бижута са изчезнали от сейфа й…

Лия отново премигна, после успя да изхрипти:

— Кога?

— Не знае със сигурност. Вчера е открила кражбата.

Днес беше събота, почивният й ден, помисли си Лия без никаква връзка, преди да се обърне отново към полицая със сериозното лице. Тя нарочно избягваше да гледа към Партридж.

— И защо сте дошли тук? — попита тя.

— Разговаряме с всеки, който работи там.

— Но аз не съм взимала бижутата — каза Лия, усещайки как повишава глас, въпреки усилията й да го запази спокоен.

— Сигурна ли сте? — попита Партридж.

— Да, сигурна съм — отсече Лия, неспособна повече да игнорира Партридж, когато той махна пурата от устата си с пожълтели от никотина пръсти. Тя потръпна, забелязвайки, че краят на пурата има вид, сякаш е бил дъвкан от гладно куче. Погнусена отвърна поглед.

— Имаме разрешително за обиск — каза полицаят. Сърцето на Лия слезе в петите й, когато осъзна, че това не е кошмар, от който ще се събуди. Нито пък тези мъже щяха да изчезнат, ако затвореше очи. Този сценарий беше заплашително реален.

— Разрешително за обиск, но…

— Вижте, госпожо, защо не спрете да играете игри и не предадете бижутата на този симпатичен полицай? Това ще ни спести всичките разправии.

— Господин Партридж, аз нареждам сега — каза полицай Майкълс с определено остра нотка в гласа. — Ще дойде и вашият ред. Дотогава имайте търпение.

Това, че Партридж бе нахокан, с нищо не помогна на Лия да събере мислите си или да успокои лудото биене на сърцето си. Как, за бога, беше възможно да се случи всичко това? Как можеше изобщо да бъде замесена? Дори не знаеше, че онази жена има някакви ценни бижута. Освен това никога в живота си не беше откраднала каквото и да било, с изключение на пакетче бонбони, и то само защото я бяха предизвикали да го направи. По-късно призна на майка си и след като си получи пердаха, трябваше да върне бонбоните и да разкаже всичко на собственика. Това неприятно преживяване й беше дало урок, който никога нямаше да забрави.

— Моля ви, не усложнявайте нещата — каза Майкълс. — Ако сте невинна, няма от какво да се страхувате. Отдръпнете се и ни пуснете да влезем.

Обискът не доведе до нищо, разбира се, освен че разстрои Руфъс и опозори нея. След като двамата мъже си тръгнаха, яростта на Лия бе изместена от студената тръпка на страха, също както и сега, докато гледаше как Партридж я наблюдава.

Ами какво, ако полицията скалъпи някакви обвинения срещу нея и тя не може да се защити? Все пак Лия отчаяно се нуждаеше от пари. На невинните се случваха още по-странни неща. Нима затворите не бяха пълни с такива хора?

— Мамо!

Обърна се бързо и видя петгодишния си син да нахълтва през вратата със светнали от вълнение очи.

— Днес ли ще ходя в зоологическата градина?

Тя му отправи любяща усмивка и разтвори ръце. Той се хвърли в прегръдките й.

— Точно така, каубой.

Прегърна го здраво, усещайки как мъчителните й мисли се отдръпват на заден план и сърцето й се изпълва отново.

— Ооох, мамо, боли ме.

— Извинявай — каза тя, като отпусна гъвкавото му телце. Усмихна му се, казвайки си, че той е най-красивото дете на земята с тази кестенява коса, просветлена от руси кичури, и тези големи зелени очи — копия на нейните. Но беше нещо повече от красиво дете — беше добро дете.

И точно сега бе единственото стабилно нещо в живота й.

 

 

Дж. Т. Партридж на момента усети, когато тя се отдръпна от прозореца. За него също беше време да тръгва. Бе свършил онова, което имаше да върши, а именно да изкара от релси Лия Фрейзър. Запали колата и след като предъвка пурата си, натисна педала на газта и потегли.

Малко по-късно влезе в сградата на Застрахователното дружество с наперена походка. Чувстваше, че е само въпрос на време да докаже вината на Лия Фрейзър. Направеше ли този ход щеше да спести на компанията луди пари, което щеше да му отвори пътя към служебното издигане, така дълго очаквано от него.

Да, ако притисне госпожа Фрейзър, неговата игра се оправяше. Трябваше му не само повишението, а и допълнителното възнаграждение, което щеше да дойде с него. Парите, които щеше да получи, щяха да му осигурят средствата, за да се отърве от омразната си съпруга.

Жена, която го удря по главата с метален тиган, е способна на всичко. А освен това беше и уличница.

— Ей, Партридж — подвикна му един от колегите, когато влезе в централата, — шефът иска да те види.

— По дяволите! — промърмори под носа си Дж. Т.

Другият го чу и се ухили.

— Тоя път май са ти вдигнали мерника. Как ще се оправяш?

— Разкарай се, Монтес — отвърна Дж. Т. и закрачи към офиса на шефа.

Секунди по-късно седеше пред бюрото на Джоузеф Сийсак, взираше се в черни индиански очи и слушаше глас със силен акцент:

— Как се развиват нещата с този случай?

— Добре — отговори Дж. Т., опитвайки се да не забелязва потта, избила по лицето и тялото му.

— Дано да е така — отвърна Сийсак.

— Тази жена е — Фрейзър, само че не мога да го докажа.

— А какво, по дяволите, правят ченгетата? — Сийсак се изправи и едрата му яка фигура сякаш изпълни стаята.

Дж. Т. още повече се сви в стола си. Не че мъжът го плашеше, но залогът в този случай беше твърде висок, особено за него. Ако можеше да намери тези бижута…

Той се прокашля.

— Те разговарят с всеки един, който е влизал в къщата още от първия ден. Проблемът е в това, че работата почти е била приключила, когато е станала кражбата, и повечето от работниците са се били пръснали насам-натам.

— Освен Лия Фрейзър.

— Да. Но няма кой друг да е — тя е. Закъсала е здравата за пари.

Сийсак се изсмя.

— Закъсала за пари? За бога.

Партридж. Дж. Т. се изчерви.

— Адски й е напечено, ако ти харесва повече.

— Закъсала за пари или положението й е напечено — за мен е все едно — той облегна двете си ръце върху бюрото и се наведе към Дж. Т. — Не си от любимците ми, Партридж. Дори не искам да се навъртам край теб. Но това, което искам, е човекът, откраднал тези бижута.

Партридж се изправи.

— Разбирам и ще се погрижа за това. Можеш да разчиташ — с обещание, все още висящо във въздуха, той се обърна и тръгна към вратата.

— А…

Партридж. Дж. Т. се обърна.

— Да?

— И запомни: Ако не свършиш това, което се очаква от теб, не само няма да има повишение, ами и задникът ти ще изхвърчи оттук.

С два треперещи пръста Дж. Т. избърса капките пот от челото си.

— Разбирам.

— Така че трябва да сбараш нейния, за да спасиш своя.