Мерилин Бакстър
Безценно (5)

Пета глава

Гълфпорт, Мисисипи, юли 1994

Листове хартия бяха разпръснати върху масата за хранене в скромния дом на семейство Фрейзър. Лия пусна молива, разтърка отзад врата си и въздъхна.

Имаше нужда да си почине от досадната работа върху семейния бюджет, но почивката нямаше да разреши проблемите й. Трябваше да прави фокуси и манипулации с малкото пари, които имаше, за да покрие колкото може повече разходи.

Тя взе да си играе разсеяно с една лъскава кестенява къдрица и отмести поглед към бюфета в кухнята. Той светна, когато попадна върху снимка на съпруга й Руфъс и сина й Коти. Кучето на Коти, Джоджо, бе между тях.

Лия се усмихна. После, усещайки как сълзите напират в очите й, се обърна и погледна през еркерния прозорец. Денят обещаваше да бъде чудесен, макар че вече в девет часа горещината, подпомогната от влагата, беше непоносима. Ако човек си останеше вкъщи, нямаше да има никакъв проблем. За жалост при нея нещата стояха другояче.

Макар че бе събота, скоро щеше да тръгне за специализираното болнично заведение на десет мили от Гълфпорт, където щеше да остане при съпруга си по-голямата част от следобеда. Приятелката й, която понякога бе и нейна помощничка в работата, се бе съгласила да гледа Коти.

Лия чу почукване и видя един кълвач, който се опитваше да изкълве стената на пластмасовата хранилка за птици в задния двор.

— Я престани, глупчо — промърмори тя.

Сякаш птицата я чу, пъхна човката си в дупката и си взе малко семена. Лия я наблюдаваше, докато тя отлетя. После разтърси глава и отново се залови с непосредствената си задача. Цифрите пред нея не бяха се променили. Както и да ги смяташе, нямаше достатъчно пари да покрие разходите си.

Отчаяна, Лия отново захвърли молива и се загледа в празното пространство. Вече от пет години Руфъс имаше тази диагноза, това неизлечимо заболяване на белите дробове, но на нея още й беше трудно да повярва или да се примири, въпреки болките, които той бе понасял, и страданието, което тя трябваше да изтърпи, като го гледаше.

Гърлото й се сви, когато мислите й внезапно се насочиха към сина й — нейния любим, скъпоценен, буен Коти, когото Руфъс обичаше повече от самия живот. Нямаше да мине много време и Коти щеше да остане без баща. Но пък той никога не бе имал баща, не и в истинския смисъл на думата.

Малко преди да научи за болестта на Руфъс, се роди Коти. Когато стана на три години, здравето на Руфъс се бе влошило до такава степен, че той не можеше да се радва на сина си. Все пак, макар и рядко, имаха и хубави мигове заедно, като този, когато бе направена снимката.

Стига си протакала, каза си тя. Но не можеше да си наложи да продължи. Нямаше смисъл. Не можеше да измисли пари там, където ги нямаше, и не знаеше как да се справи с положението. Наскоро се бе заловила със самостоятелна практика като архитект и ако не направеше нещо, за да преуспее, щеше да загуби всичко, включително и къщата.

Беше толкова горда, когато купиха малката тухлена къща в Хюс. Огромни чворести дъбове като защитни чадъри простираха клоните си над улицата. В задния двор имаше една прекрасна магнолия, а оградата бе обрасла с орлови нокти.

Интериорът беше също толкова очарователен, помисли си тя, с разностилието и свободните пространства с много въздух, които караха цветята й да избуяват.

Когато телефонът внезапно иззвъня, Лия избърза до бюфета и вдигна слушалката. Надяваше се, че иззвъняването не бе събудило Коти.

— Ало — гласът й излезе като шепот.

— Лия, ти ли си?

Сърцето й примря. Майка й, последният човек, с когото искаше да разговаря точно сега, беше на другия край на линията. Но пък и тя не можеше да си спомни такъв случай напоследък, когато да е искала да разговаря с Джесика Джентри. Някои неща не се променят и техните взаимоотношения бяха едни от тях.

— Разбира се, че съм аз, мамо.

— Ами — подзе Джесика с възможно най-жаловит глас — не можах да позная гласа ти. Случило ли се е нещо?

Тя си я представи, седнала в дневната на онази голяма, разпиляна къща, която някой ден, страхуваше се Лия, щеше да се сгромоляса върху главата на майка й. И все пак Джесика не искаше да я продаде, нито да предприеме нещо повече, освен някои ремонти.

До Джесика върху масата Лия си представи чаша кафе и препълнен с угарки пепелник с димяща в него цигара. Самата Джесика беше по пеньоар, а кестенявата й коса, започнала да се прошарва тук-там, което я караше да изглежда мръсна, бе в пълен безпорядък. Лицето й, сравнително гладко за жена над шейсетте, бе смръщено.

Майка й бе изключително обидена от живота и отредената й съдба. Колкото и да се стараеше, Лия никога не бе успяла да угоди на Джесика. Бе спряла да опитва, също както бе спряла да се самообвинява за онази случка в детството й, която едва не опропасти живота й. Трябваше да признае на майка си тази заслуга.

— Лия, за бога, да не си си глътнала езика!

— Не, мамо, просто умът ми е зает с финансови проблеми.

Майка й изсумтя:

— Е, нали те предупреждавах, че ще съжаляваш, ако се ожениш за този мъж, петнайсет години по-стар от тебе, който няма да може да ти осигури приличен живот.

— Стига, мамо! Руфъс е мой съпруг и няма да слушам как злословиш по негов адрес, особено сега, когато… — гласът й замря. Лия не можа да изрече думата умира.

Джесика повторно изсумтя, но се въздържа от рязък отговор.

— Знам, че отиваш в болницата. Искаш ли аз да гледам Коти?

— Не, благодаря. Софи ще дойде след малко. Ще го води в зоологическата градина.

— Е, добре.

Лия усети в гласа на майка си едновременно облекчение и гняв. Макар че не обичаше особено да гледа внука си, Джесика мразеше и някой друг да го прави.

— Мамо, ако няма нещо друго, трябва да довърша работата си. Ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Някой близък ден може би ще намериш време и за мен — с тези думи Джесика затвори.

Лия отдалечи слушалката от ухото си и се отдаде на яростта, която я завладя. Някой близък ден щеше да си го върне на майка си.

— Йооо, има ли някой тук?

Лия се извърна рязко към вратата, която водеше от гаража в кухнята. Софи Бовоар нахълта в кухнята, широко усмихната и с искрящи очи. Когато видя лицето на Лия обаче, изражението й се промени рязко.

— Хей, малката, какво има? Нещо с Руфъс ли?

Лия се помъчи да се усмихне, докато окачваше слушалката.

— Не, слава богу, майка ми.

Софи извъртя очи.

— Пак ли тя? Защо не вземе да… — изведнъж млъкна, сякаш осъзнавайки какво щеше да каже. — Извинявай, устата ми има навика да плещи повече, отколкото трябва.

Лицето на Лия се проясни и тя се усмихна.

— Не се притеснявай. Можеш спокойно да го кажеш. Повечето време и на мен ми се иска същото. Не е ли ужасно да изпитваш такива чувства към майка си?

— Не и в твоя случай — безцеремонно отвърна Софи. — Никога не съм срещала по-властолюбива, по-деспотична жена… — спря по средата на изречението. — Пак започвам.

Лия се разсмя.

— Сядай. Искаш ли чаша кафе?

— С удоволствие, стига да не е без кофеин.

— Кучка, кучка, кучка.

Софи се ухили.

— Такава съм аз, всеизвестна кучка.

— Глупости — каза Лия.

Когато се върна до масата с кафето, приятелката й се бе загледала през прозореца. Софи, както често си мислеше Лия, щеше да бъде страхотно момиче, ако можеше да свали около двайсет и пет фунта. Въпреки килограмите, тя бе жена, която правеше впечатление, особено на мъжете. Имаше бляскави черни очи и коса благодарение на френско-индианското си потекло, които бяха поразителни на фона на бялата й кожа.

— Господи, цветята ти наистина са полудели това лято — подхвърли Софи.

Лия се отпусна на стола си и по възможно най-дискретния начин събра листовете с изписаните по тях цифри и ги сложи настрана.

— Работата в градината се оказа най-доброто средство срещу стреса. Бог ми е свидетел, напоследък наистина имам предостатъчно време да се разтакавам.

Днес дори красотата на камелиите, чернооките лилии и розово-белите индиански рози не можеше да зарадва Лия. Софи изопна и стисна устни.

— Ако мога да разбера защо имаш толкова малко поръчки! Просто не мога да си го обясня.

— Напълно права си. Няма никаква причина телефонът ми да не се е продънил от звънене. Та нали благодарение на хазарта този район процъфтява, както никога досега.

Преди година Лия бе напуснала работата си при „Андерсън, Томас и Суейн“ и се бе заловила със собствен бизнес. Нае офис в един комплекс на миля от дома й и с обещаната помощ от страна на Софи — макар да й липсваше формално образование по архитектура — беше сигурна, че ще успее в новото си начинание. Ала това не се бе случило.

По времето, когато Лия предприе тази стъпка, положението във фирмата бе станало непоносимо, защото шефът и бе направил живота й невъзможен. Въпреки осигурения постоянен доход, тя не можеше да изтърпи нито ден повече опипването на Купър Андерсън.

— Мисля, че Купър сигурно има нещо общо с тази работа — подхвърли Софи.

— Защо го казваш? — предпазливо попита Лия. Тя си имаше своите подозрения, но не беше ги споделяла с никого и не възнамеряваше да го прави и сега.

— Заради реакцията ти, когато споменавам името му.

Лия не отвърна нищо.

— Ако разбера, че той е виновен, ще му откъсна главата.

— Софи!

Софи дори и не трепна.

— Да, точно това ще направя.

Лия се разсмя.

— На душата ми е по-леко, когато си край мен.

— И точно сега душата ти страда.

Усмивката слезе от лицето на Лия.

— Положението е ужасно сериозно. Ако нещо не се случи в най-скоро време, ще ми се наложи да изоставя собствения бизнес. Но което е по-лошо — не знам още колко време ще мога да оставя Руфъс в тази болница и докога ще мога да запазя къщата. Сега се чувствам като Хъмпти-Дъмпти^[1], пръсната на милион парченца, без да съм в състояние да се събера отново.

— Значи осигуровката му е изразходвана напълно?

— Всъщност фирмата излезе от бизнеса и нас ни пратиха за зелен хайвер.

— Дай ги под съд!

— О, Софи, и от това нищо няма да излезе. Пък и за да го направя, ще ми трябват време и пари, а аз нямам нито едното, нито другото — Лия замълча и прехапа долната си устна. — Спестяванията ни също свършиха.

— Ако мога да помогна, нали знаеш…

— Зная и ти благодаря, но няма нужда.

— Как е Руфъс? Някаква промяна?

Лия въздъхна.

— Само към по-лошо. От ден на ден силите го напускат. Просто не виждам как ще издържи… — гласът й замря и тя се обърна.

— Е, може би няма, за негово добро — тихо каза Софи, а очите й се напълниха със сълзи.

Лия прочисти гърлото си, после смени темата.

— И двете знаем какъв е истинският проблем, колкото и да не ми се иска да му обръщам внимание. Разбира се, иска ми се да мисля, че Купър е бил дотолкова разстроен от моето напускане, че сега злослови по мой адрес из целия град. И ако това може да е отчасти вярно, истинската причина е друга — в това обвинение, което виси над главата ми. Ето кое ми пречи да си намеря работа последните няколко месеца.

— По дяволите! Иска ми се да се докопам и до тази дърта кучка.

Усмивка трепна върху устните на Лия.

— Господи, ти си на нокти тази сутрин. Сигурна ли си, че Луис не е сложил нещо в кафето ти?

Луис Апълби беше годеникът на Софи, с когото живееше. Изглеждаше приятен мъж, макар че Лия не го познаваше много добре.

Софи направи гримаса.

— Нищо не ми е сложил, но и да беше го направил, нямаше да има никакво значение. Тази жена ни създава само главоболия, и то с главно „Г“.

— Съгласна съм с теб. Тя наистина успя да направи живота ми непоносим.

— Успя ли да направиш нещо за уреждането на въпроса?

— Що се отнася до мен, въпросът приключи още когато отрекох да съм взимала бижутата.

— Но все още не си успяла да се отървеш от онзи застрахователен детектив, който е все по петите ти, нали?

— Накратко казано, да — Лия се изправи, после пъхна ръцете си в джобовете на късите си панталони. — Искаш ли още една чаша кафе?

Софи погледна в чашата си, която бе още пълна.

— Не, благодаря.

Лия отиде до кафеника, отново напълни чашата си, после се обърна.

— Знаеш ли, в полицията смятат, че аз съм откраднала бижутата — каза тя с отчаян глас.

— Но това е нелепо.

— Съгласна съм, но е факт.

— Ама и на тебе ти върви като на бясно куче тоягите. Нали такава беше поговорката?

— Да, и ми подхожда напълно.

Първата добре платена работа, за която Лия бе ангажирана след напускането на фирмата, взе бърз и неочакван обрат, довеждайки я до сегашното й затруднено положение.

Елън Тибодо, жена с повече пари, отколкото разум, бе наела Лия като архитект и дизайнер да поднови къщата й отпреди Гражданската война. Лия бе изпитала радостна възбуда заради парите и заради предизвикателството. Освен това се чувстваше и уверена, разчитайки на помощта на Софи.

Но другата работа на Софи като служителка в едно ателие за вътрешен дизайн се оказа спешна и тя не бе на разположение. Така че Лия сама се залови с проекта и се справи доста добре. Всъщност работата почти беше завършена, когато се случи невероятното. Установи се, че липсват няколко от бижутата на Елън.

Макар че различни работни екипи сновяха навътре и навън от къщата, Лия веднага стана основният заподозрян заради тежкото си финансово състояние. Тя беше унижена и вбесена. Тези емоции обаче се оказаха напразни, защото си остана главният заподозрян на застрахователната компания, макар че нито нейната обвинителка, нито компанията имаха някакви доказателства.

— Как му беше името на онзи глупак?

Лия погледна учудено:

— Кой?

— Оня тип от застрахователната компания.

— Дж. Т. Партридж.^[2] — Софи се прокашля.

— Как можах да го забравя? То и името му такова.

Лия не каза нищо.

— Тормози ли те?

— Много.

Софи се намръщи, после погледна часовника си.

— Пфу, трябва да тръгвам. Нямах намерение да годинясам тука. Само се отбих да проверя дали Коти и аз ще ходим в зоологическата градина.

— Ако ти нямаш нищо против?

— Изгарям от нетърпение.

— След около два часа ще бъде готов.

Софи стана:

— Чудесно.

Лия изпрати Софи до вратата и я наблюдаваше, докато потегли. После изведнъж го забеляза. Кръвта й се смрази. Изтегнат в колата си оттатък улицата, видя Дж. Т. Партридж.

От мястото си, където стоеше, тя видя пурата му да се поклаща като кафяв гущер в ъгълчето на устата му. Лия потръпна, но не можа да отмести поглед.

Той също я наблюдаваше, изпускайки кълба дим, сякаш се намираше там съвсем случайно.

Лия устоя на погледа му.