Мерилин Бакстър
Безценно (48)

Четиридесет и осма глава

— Мамо, къде отиваме?

Лия гледаше пътя.

— Изненада.

— Ама днес трябваше да отида да си играя с Майк.

— Знам и мисля, че ще можеш да отидеш, само че по-късно.

— Добре — промърмори Коти.

Лия чу умърлушения му глас, но не каза нищо повече, защото изненадата, която имаше предвид, можеше да разцъфти върху лицето й. Ами ако прави грешка? Ами ако… Не. Няма да мисли така. Ще гледа на нещата откъм добрата им страна.

Най-после стигна до завоя, който водеше към дългата алея. Погледна сина си, който оцветяваше в яркочервено клоуна в книжката си.

— Погледни.

Той вдигна глава.

— Позна ли къде сме?

Коти се повдигна на ръба на седалката и започна да върти глава във всички посоки.

— Да! — извика той. — Това е голямата къща на Долтън, ей там, на хълма.

Лия се разсмя нервно.

— Точно така.

Коти се обърна към Лия с озадачено лице:

— Защо идваме тук? Нали ми каза, че Долтън вече не ни иска? — с детска откровеност попита той.

— Не съм казвала такова нещо — отвърна Лия ужасена. — Казах, че той и аз няма да се женим.

— Ако ни искаше, щеше да се ожени за нас — промърмори Коти, който очевидно не желаеше да отстъпи от своето.

Лия изпъшка вътре в себе си. Не виждаше как може да го убеди или да оспори неговата логика. Засега.

Тя спря хондата пред къщата и се усмихна на сина си.

— Ти остани тук. Връщам се веднага.

Коти не каза нищо. Само я гледаше. Тя го целуна по бузата, после излезе от колата и тръгна по алеята, казвайки си, че е побъркана, че навярно Долтън ще…

Отново отхвърли тези мисли и продължи да крачи. Преди да дойде тук, бе отишла в апартамента на Долтън; и когато не го намери там, отиде в клуба. Тони й каза, че е в Богалуса.

Лия позвъни на вратата и зачака. Нищо. Отново позвъни. Накрая чу стъпки, но се изненада, когато вратата се отвори и срещу нея застана самият Долтън.

За миг Лия остана безмълвна, но не от страх, а заради вида на Долтън.

Изглеждаше ужасно. Очите му бяха кървясали и толкова хлътнали, че изглеждаха кухи. Освен това беше отслабнал. Панталоните и блузата му висяха върху него.

— Какво искаш? — едва разбираемо попита той. Очевидно пиеше или пък беше направо пиян. Лия се уплаши.

— Добре ли си?

— Добре ли ти изглеждам?

— Не, изглеждаш като скелет.

— Теб какво те е грижа?

Сълзите пареха в очите на Лия. Беше направила голяма грешка.

— Виж, съжалявам, че… — не можа да продължи. Той вече не я искаше. Може и да беше дал пари на Коти, но що се отнася до нея… Обърна се и тръгна надолу по стълбите.

— Лия!

Отчаяният му вик я накара да се обърне.

— Аз…

Долтън замълча и те се вгледаха един в друг. Лия видя в очите му онова, което думите не можеха да изразят. Тя обърна глава към колата и извика:

— Коти, ела тук.

Синът й излезе от хондата и се втурна нагоре по стълбите към протегнатите ръце на Долтън. Той го вдигна и го прегърна, но гледаше Лия.

— Аз… ние те обичаме — прошепна тя. — И ако ни искаш, ние сме твои.

 

 

Долтън плъзна езика си надолу по гърба й и стигна до ходилата й.

— О, Долтън! — прошепна тя, като се извиваше в конвулсии. Всяко негово докосване я пронизваше като ток. — Моля те… подлудяваш ме.

Той я обърна по гръб и каза:

— Не толкова, колкото ти мен. Не мога да мисля за нищо друго.

След като каза това, той преплете краката си с нейните и проникна дълбоко в нея.

Лия простена, но не затвори очи и видя как неговите потъмняха от любов и страст.

Останаха да лежат с лице един към друг. Долтън махна от челото й кичура влажна коса. Очевидно изпитваше радост от това да я гледа.

Лия чувстваше същото. От деня, в който изкачи стълбите на неговия дом, бяха неразделни. Седмица по-късно се бяха оженили. Сватбата беше скромна, без много шум. До Долтън бе застанал Тони, а до нея — Софи.

Дори майка й, която бе разбрала, че дъщеря й прави това, което наистина иска да направи, изглеждаше щастлива.

Лия подозираше, че на Джесика ще й трябва време да започне да харесва Долтън, ако изобщо бе възможно. Но не я интересуваше. Майка й трябваше да си има свой живот. И това беше неин проблем, не на Лия.

Продадоха къщата й и платиха повечето сметки на Руфъс. Долтън изплати останалите, въпреки протестите й, заявявайки, че неговото е и нейно. След продажбата се бяха преместили в апартамента на Долтън и тя с удоволствие се зае да го преустройва в дом за тримата.

Казиното, както и клубът, вървяха добре, макар че проблемите в този бизнес бяха нещо обичайно и възникваха всеки ден. Долтън трябваше да хвърля много усилия да ги поддържа рентабилни, тъй като непрекъснато никнеха казина, които предлагаха нови и изобретателни примамки за публиката. Но той умееше да се бори и нямаше намерение да се предава.

— За какво мислиш? — попита той.

— За нашия живот и колко щастливи ни направи — мен и Коти.

— Той е изключително дете. Когато след сватбата дойде при мен и си сложи ръката в моята и ме попита дали може да ми казва татко, мислех, че ще се разплача като бебе. Представи си голям човек да се разплаче, и то пред приятелите.

Лия го целуна и усети как сълзите й се смесват с неговите.

— Обичам те — каза той със задавен глас.

— И аз те обичам, все повече от ден на ден.

— От колко време вече сме женени?

— Утре стават четири месеца, сякаш не знаеш.

— Как лети времето.

Тя се усмихна.

— Особено когато го прекарваш чудесно.

Лицето му стана сериозно.

— Никога не съм бил толкова щастлив през целия си живот.

— Аз също.

— Дори когато беше женена за… Руфъс?

— Дори когато бях женена за Руфъс.

Не бяха говорили за Руфъс, откакто се бяха оженили. Лия знаеше, че Долтън таи в себе си много въпроси, на които тя щеше да отговори без колебание, ако я попита.

Тя го чу как въздъхна дълбоко.

— Няма причини да ревнуваш от него — тихо каза тя.

— Ревнувам, особено като разбрах, че Коти не е мое дете.

— Но той е почти твое дете.

Долтън я притисна до себе си. Тя усети как тялото му се стегна.

— Как се почувства, когато разбра, че си отхвърлила моето дете? Изпита ли облекчение?

— Не. Беше много болезнено — тихо отвърна Лия.

— Психически или физически?

— И двете.

— А Руфъс?

— Беше съкрушен, защото страшно много искаше да имаме дете.

— А това, че е от донор, не го ли притесняваше?

— Никак.

— Представям си ви двамата, надвесени над онзи каталог, как търсите идеалния донор… — Долтън замълча и обърна глава.

— Долтън — прошепна тя, — не трябва да се срамуваш от това, което си направил.

— Знам, но ми е противно. Противна ми беше онази стая „със стъклениците“, както й казваха. Противно ми беше да се изпразвам като някое пъпчиво пубертетче, което не може да си намери момиче.

Тя се усмихна на сравнението, но отново стана сериозна, усещайки колко мъчително е било това преживяване за него.

— Знам. И аз изпитвах подобни чувства, докато лежах на онази маса, за да ми вкарат спермата на някакъв си непознат. Сякаш ме изнасилваха.

Долтън имаше нещастен вид.

— Но това чувство не продължи дълго. Когато си помислих за невероятното чудо да носиш дете в корема си, бях доволна и всъщност ти благодарих.

— Благодари ми?

— Ами да, благодарих ти, че си станал донор, за да мога да си имам бебе.

— Трябваше да гледам на нещата по този начин, но не можех. Не отидох втори път. Цяло чудо е, че клиниката не ме даде под съд.

Лия се засмя.

— Като те познавам, нямаше да ти пука.

— Права си. Не бих се върнал там дори ако онзи лекар беше заплашил да ме обезглави — Долтън замълча. — Но наистина съжалявам, че Коти не е мой син.

— Сега вече е.

— И съм го чувствал като такъв от деня, в който беше откаран в кабинета за спешна помощ. Гледах как от него тече кръв и си мислех: „Това дете е моята плът и кръв, а аз го използвам по такъв безцеремонен, жесток начин.“ Но аз се борех с това чувство, защото не исках да се привързвам, не исках тази отговорност. Исках само да си разчистя сметките с Паркър. Но знаех, че някой ден ще трябва да отстъпя пред чувствата, които изпитвах към Коти и теб.

— Радвам се, че го направи — прошепна тя и го прегърна.

Той я целуна дълго и силно.

— Ще трябва да спрем да се срещаме по обяд — прошепна Лия, когато успя отново да си поеме дъх.

— Защо?

Тя го погледна и се усмихна.

— Ами сега, като попита, не мога да се сетя за някаква причина.

Той се разсмя с дълбок, гърлен смях.

— Знам, че искаш да започнеш работа. Натам ли биеш?

— И да, и не — замисли се тя. — Знаеш ли, имам много потенциални клиенти, които се нуждаят от моите знания и опит.

— Хм, станахме много важни, така ли?

— Не колкото теб.

— Тц, тц. Дамата имала нокти.

Тя зарови пръстите си в гърдите му.

— Ооох!

— Внимавай, когато говориш за мен.

Той я целуна по врата, после каза:

— Като заговорихме за работа, добре че запушихме устата на Купър Андерсън. Това е една от причините да получаваш тези предложения. Толкова добре се справи в съда, макар че знам как се чувстваше.

Очите на Лия се помрачиха.

— Прав си, беше ужасно, но той трябваше да си получи заслуженото.

— Сетих се за стария Дж. Т. — и той донякъде си получи своето благодарение на теб.

— Искаш да кажеш, благодарение на Коти, нали? Ако не беше намерил онзи химикал, Дж. Т. щеше да се измъкне безнаказано — Лия повдигна вежди. — Какво искаш да кажеш с това „донякъде“?

— По дяволите, онзи съдия, който го пусна условно, беше прекалено либерален. Ако бях аз, щях да го заключа в пандиза и да хвърля някъде ключа.

— Така е, но Дж. Т. поне ще трябва да плати обезщетение за вредите.

— О, не се надявай много. Този кучи син няма дори нощно гърне, в което да пикае, нито прозорец, през който да го изхвърли.

Лия се разсмя.

— Е, има или няма, трябва да плати задълженията си, иначе ще отиде в пандиза, както казваш. И Елън Тибодо. И тя може да свърши в затвора за клевета.

— Можеш да забравиш за това. Ако изобщо се стигне дотам, ще я осъдят условно.

— Е, като си помисля, човек може само да я съжалява, а също и Уилям Дьошан.

— Имаш по-милостиво сърце от моето.

— О, мисля, че получи наказанието за греховете си, така да се каже.

— Да, май си права — съгласи се Долтън. — Загази здраво. От една страна, жена му, от друга — бременната му любовница — той се засмя. — И не стига това, ами жена му се разведе, а двама от клиентите му го съдят, че е оперирал зле с парите им. Така че благодарение на професионалните и брачните неволи, това, което взе от имението, сигурно вече е свършило.

— Мислиш ли, че може да му отнемат адвокатските права?

— Възможно е, но без това е толкова опозорен, че му се наложи да напусне Богалуса.

— Виждал ли си го, откакто дойде вкъщи?

— Не. Гледа да стои по-далеч от мен. Страхува се да не му счупя главата.

— Би ли го направил?

Долтън я погледна.

— Вече не. Свърших с тези щуротии. Достатъчно ми е, че Дьошан се страхува от мен — той се усмихна. — Откъде да знае, че съм се превърнал в един голям доволен котарак.

Лия се разсмя.

— Дали ще го доживея?

— О, хайде, знаеш, че казвам истината. Виж колко добре умея да целувам вратлето ти.

— Добре го правиш — дрезгаво отвърна Лия — и ми се иска само да лежа тук и…

— И да се любим цял ден — довърши той вместо нея.

Тя го ощипа по гърдата. Той извика.

— Нямаше да го кажа по този начин. Така ти се пада, като говориш неприлични неща.

Той се усмихна.

— Ама на теб ти харесва.

— Прав си, само че не сега. Довечера в училището ще има карнавал с костюми.

— Е?

— Трябва да направя сладкиши и да приготвя костюмите. Всички трябва да се маскираме.

— Не и аз.

— Да, ти също. Коти много се надява на това.

— Добре. Ще се маскирам като себе си — професионален комарджия.

— Искаш да се измъкнеш.

Той се усмихна.

— А ти как ще се маскираш?

Лия притихна и се вгледа в очите му.

— Лия?

Долови неувереността в гласа му, опасението, да не би да има нещо. За момент тя не беше в състояние да го убеди в обратното. Изведнъж гърлото й се сви от вълнение.

— Лия? — повтори той нетърпеливо, а страхът помрачи очите му. — Защо ме гледаш така? Има ли нещо?

Тя се усмихна и сложи ръката му върху корема си.

— Не, скъпи, всичко е наред. Знаеш ли, реших, че може би ще се маскирам като бременна жена, в рокля за бременна.