Мерилин Бакстър
Безценно (47)

Четиридесет и седма глава

Лия сложи букета от свежи цветя в съда, после коленичи. Няма да плаче. Обеща си го, когато реши да отиде на гроба на Руфъс. Знаеше, че не бива да идва, но не можа да се сдържи.

Погледна дъбовете, които ограждаха гробището. Клоните им бяха натежали от листа и мъх. Затвори очи и се заслуша в чуруликането на птиците, после пое въздух, вдишвайки сладкия аромат на майските цветя.

Беше се надявала, че тук ще намери душевно спокойствие. И наистина малко се успокои. Поне бе излязла от тази объркана история с ново прозрение за себе си. Долтън беше като тексаска пясъчна буря, която бе връхлетяла в живота й изневиделица, бе го разпиляла в различни посоки, после бе отминала, оставяйки я с разбито сърце и не съвсем сигурна какво точно се бе случило.

Едва сега разбра защо бе станала толкова лесна плячка за него.

След като Руфъс почина, тя се уплаши от отговорността да се грижи за себе си и Коти. Искаше да има до себе си някой силен човек, на когото да се облегне. Долтън беше този някой. Но вече не. Беше разбрала, че не й трябва мъж, за да бъде пълноценна, да живее. Беше доказала, че може да разчита на себе си, че под крехката черупка се крие желязна воля.

Не беше търсила нова работа, но знаеше, че скоро ще й се наложи. Допълнителното възнаграждение заедно със заплатите, които бе получила от Долтън, бяха спасили къщата й. Елън Тибодо най-после беше й платила, което също й помогна.

Но й оставаха все още огромните сметки за лечението на Руфъс. В момента обаче имаше по-належащ проблем — сина си. Коти не можеше да разбере защо Долтън внезапно бе изчезнал от живота им. Накрая й се наложи да му каже, което й струваше много.

— О, Руфъс — прошепна тя и сълзите, които си бе обещала да не пролива, се стичаха по лицето й, — не знаех какво да му кажа.

Както се бе опасявала, не се справи добре. Последното нещо, което искаше, е да си припомня този разговор.

Всичко започна, когато от училището й се обадиха и й казаха, че Коти е повикан в кабинета на директора. Почувства унижение, но когато пристигна в училището, унижението бе прераснало в истински страх. Какво, за бога, беше направил нейният добър, закачлив син, че да предизвика такава реакция?

Скоро разбра. Коти се бе сбил с друго момче по време на обяда заради комплект от бейзболни карти, които той не би трябвало да носи в училище преди всичко.

Пред нея директорът тупна Коти с хилката за тенис, преди да го изпрати обратно в клас. По-късно, когато Коти се прибра вкъщи, дълго разговаряха по този въпрос. И тогава той попита:

— Защо Долтън вече не ме харесва, мамо?

Лия знаеше, че й предстои това обяснение, но, боже мили, имаше нужда от малко време да се излекува, да се примири със загубата в душата и сърцето си, преди да се реши на такъв разговор.

Не можеше да отлага повече. Ако Долтън беше причината за внезапното разстройване на сина й — а тя знаеше, че е така, — нямаше друг избор, освен да му каже.

Освен това самата тя трябваше да погледне жестоката истина в лицето.

— Сигурна съм, че те харесва, момчето ми.

— Тогава къде е?

— Преди всичко е зает — Лия все още не беше в състояние да изрече думите, които трябваше да изрече.

— Кога няма да е вече зает?

— Синко…

— Искам той да стане новият ми татко.

Лия усети как в душата й запълзя хладина. Взе Коти в скута си и го прегърна. Но той нямаше настроение за прегръдки. Искаше отговори.

Беше почувствал инстинктивно, че нещо не е наред, макар че тя се опитваше да скрие мъката си. Лия бе забелязала как Коти я наблюдава с разтревожени очи. Фактът, че в училище беше й създал неприятности, не биваше да я изненадва; и тя се чувстваше виновна. Долтън също носеше отговорност. В този момент Лия мечтаеше да прободе сърцето му със същия нож, който сега пронизваше нейното. Тя можеше да понесе болката от измамата и предателството, но Коти не можеше.

— Понякога нещата не стават така, както на нас ни се иска.

— Защо? — каза Коти и леко издаде напред долната си устна.

— Това се нарича живот, скъпи мой. И животът невинаги е справедлив. Не беше справедливо, че баща ти умря, но това е част от живота, както и да съществуваш.

Погледът му беше недоумяващ и Лия разбра, че разговорът не върви както трябва.

— Искам да кажа, че Долтън и аз няма да се женим.

— Защо няма? — гласът на Коти беше разгневен.

— Защото така трябва — Лия търсеше сили в себе си да намери подходящите думи. — Случиха се някои неща между Долтън и мен, които не можеш да разбереш. Той все още те обича много, но мисля, че най-добре е да не го виждаш…

Коти скочи от скута й, очите му бяха пълни със сълзи:

— Ти може да не го харесваш вече, но аз го харесвам. Искам да ми стане татко!

Той се обърна, избяга в стаята си и тръшна вратата. Лия го остави сам няколко минути, после почука на вратата. Когато влезе, седна на леглото до него и отново го прегърна.

— Съжалявам — прошепна тя и го притисна силно.

Той не каза нищо, но поне не я отблъсна. Ако беше го направил, Лия не знаеше дали щеше да го понесе.

Сега, докато гледаше разпръснатите листа върху гроба на Руфъс, замисли се за живота си, също така разпръснат на парчета. Надяваше се, че някой ден ще събере тези парчета и ще ги слепи отново.

Щеше да бъде мъчително, но не невъзможно. Тя и Коти. Беше здрава, имаше приятели, особено Софи и Луис, на чиято сватба присъства миналата седмица.

Бяха се случили и други хубави неща. Беки Чилдръс й се обади да й съобщи приятни новини.

— Излезе вече официалното решение!

— О, Беки, радвам се за теб — бе отвърнала Лия.

— Да, този негодник си получи заслуженото. Отсъдиха ми обезщетение от един милион долара.

— Чудесно!

— И още нещо. Съдружниците на Купър са го предупредили, че ако още веднъж само погледне към някоя жена от фирмата, ще си обира крушите.

— Така му се пада.

— Искам да ти благодаря отново, че помогна да притиснем този мръсник.

— Радвам се, че можах. Аз трябваше да направя това много отдавна.

— Имала си грижи около съпруга си — бе казала Беки съчувствено. После, с по-весел глас бе добавила: — Разбира се, Купър ще обжалва и дори да не получа нито цент, поне всичките му грехове излязоха наяве. Сега всеки го знае какъв е.

— Страшно много се радвам за теб — бе казала Лия. — Желая ти късмет и се обаждай.

След разговора тя се бе усмихнала при мисълта, че все пак на този свят има справедливост, особено когато майка й учудващо — също беше проявила към нея някакво разбиране.

Все пак, въпреки това ново чувство на увереност в себе си, нищо не можеше да запълни празнината, оставена от Долтън. Ако можеше да го мрази със сърцето си, така както го мразеше с разума си, оздравителният процес щеше да започне.

Тя се помоли този момент да настъпи скоро.

— Нещо ми подсказваше, че ще те намеря тук.

Стресната от неочакваното посегателство към уединението й, Лия се обърна и се опита да се усмихне.

Софи, облечена в къси панталони и тениска, седна на тревата до Лия.

— Да не ти преча?

Лия поклати глава.

— Не, всъщност радвам се, че дойде, но съм изненадана.

— Ами минах покрай вас и като не те намерих… — млъкна и сви рамене. — Просто така. Реших да те потърся тук, като знам какви неприятности имаш напоследък.

— Де да бяха само неприятности!

— Знам, че е много по-сериозно. Съкрушена си, но ще ти мине.

— Тревожа се за Коти. Той е съсипан от всичко, което се случи.

Тя разказа на Софи за проблемите му в училище и за разговора им относно Долтън.

— Коти има право да е разстроен. На това дете му се струпа много.

— Знам — прошепна Лия. — И всичко е заради мен. Ако не си бях загубила ума по Долтън, нищо нямаше да се случи. Софи, как съм могла да бъда толкова глупава, толкова сляпа?

— Може би в края на краищата не си била глупава.

Лия й хвърли недоумяващ поглед.

— Как може да говориш така след онова, което направи той?

— Колебаех се дали да дойда тук.

Лия въздъхна.

— Нещо не разбирам. Но тъй като ти го каза, защо все пак дойде да ме търсиш?

— Разбрах нещо и си помислих, че може би трябва да го знаеш. Сега не съм толкова сигурна:

— Ще спреш ли да говориш с недомлъвки?

— Имам приятелка, която работи в банката и се говори, че Долтън щял да загуби всичко.

Лия й хвърли още един недоумяващ поглед.

— Искаш да кажеш — клуба и казиното?

— Точно това искам да кажа.

— Но защо? Не разбирам. След като детето, заченато от спермата на Долтън, не е било родено, това автоматично обезсилва онази клауза в завещанието и той няма никакви пречки да наследи всичките милиони.

— Така е. Може би проблемът му не е в парите.

Лия наклони главата си встрани.

— Сигурна ли си, че няма нещо друго, което не искаш да ми кажеш?

Софи вдигна дясната си ръка.

— Това е всичко, което знам. Честна скаутска.

— Е, това не променя нищо — каза Лия с войнствена нотка в гласа.

Софи се наведе към нея и я прегърна.

— Не променя, разбира се, но си помислих, че все пак трябва да го знаеш — отдръпна се. — Хайде да тръгваме.

— Готова съм — прошепна Лия, като се изправи. Хванати под ръка, двете приятелки се отправиха към колите си.

 

 

Два часа по-късно на вратата се позвъни. Лия затвори телефона, стана и тръгна да види кой е. Беше се обадила на няколко места за работа, след като бе чула за предстоящи проекти. Беше си уредила вече няколко срещи и за пръв път от известно време насам почувства как малка частица от сърцето й се връща към живот.

На верандата стоеше мъж, облечен в униформата на федералната експресна служба. Тя се намръщи. Той я поздрави, като докосна шапката си.

— Госпожо, има пратка за Лия Фрейзър.

— Аз съм Лия Фрейзър.

— Подпишете се тук, ако обичате.

Лия взе разписката и написа името си върху нея. После той й подаде пакетчето.

— Благодаря ви, госпожо, и приятен ден.

— Благодаря — промърмори тя, а лицето й стана още по-намръщено.

Но едва след като стигна до бюрото и разгледа пакета, в главата й отекна алармен звънец.

Подателят беше банката на Долтън. Какво, за бога, й пращаха? Не можеше да си представи, но каквото и да е, нямаше желание да го отвори. Всъщност няма да го отвори. Ако е нещо, свързано с Долтън, не искаше дори да го докосне.

Беше наранил сърцето й, но проклета да бъде, ако му позволи да го направи отново. Захвърли пакета и се опита да проведе още няколко телефонни разговора, но не можеше да се концентрира.

Накрая любопитството й надделя.

— По дяволите! — промърмори тя и посегна към плика.

С треперещи пръсти го разкъса и прочете писмото. Очите й се разшириха и я разтърси шок.

„Лия, истина е това, което ти казах, че след като се влюбих в теб, ти и Коти за мен имахте по-голямо значение от парите. Затова основах попечителски фонд на името на нашия син.

Долтън“

Лия вдигна поглед и се вгледа в празното пространство. Възможно ли е, помисли си тя.

Но това беше самата истина. Пред нея стоеше неоспоримото доказателство. Долтън бе дал на Коти състояние не защото беше длъжен, а защото искаше. Което означава… че наистина ги обича?

Сърцето й биеше лудо. Ако е така, тя го беше обвинила несправедливо и жестоко. Късно ли е да поправи грешката си, да опитат отново?

Изведнъж се усмихна. В края на краищата какво е животът без някоя и друга пясъчна буря?

Лия скочи.

— Коти! Ела тук! Бързо!