Мерилин Бакстър
Безценно (46)

Четиридесет и шеста глава

Долтън изглеждаше така, сякаш някой го беше обърнал надолу с главата и му бе изцедил всичката кръв. На Лия й напомни за Руфъс, когато лежеше в ковчега.

Тя се обърна в очакване да я обземе чувството на тържество. В края на краищата беше нанесла смъртен удар на надутата му самонадеяност и надежди за преуспяване на гърба на сина й. Но не изпита нищо подобно. Отвътре се чувстваше празна. Просто искаше Долтън да се махне някъде, далеч от нея.

— Щом той… не е мой син, кой тогава е… — Долтън млъкна, сякаш нямаше достатъчно въздух в дробовете си да продължи.

— Коти е син на Руфъс.

— Не разбирам. Защо… защо си прибягнала до изкуствено оплождане?

— Броят на сперматозоидите на Руфъс беше малък, затова трудно можех да зачена, но не беше невъзможно — гласът на Лия шибаше като камшик. — След аборта ние се любехме и аз забременях. Това е всичко.

Долтън я гледаше със замъглени очи.

— Не мога да повярвам. Как е възможно?… — отново замълча, неспособен да намери думи. — Бях толкова сигурен, че Коти…

— Беше толкова сигурен за много неща — грубо го прекъсна Лия, усещайки как нещо я задушава в гърлото. — Беше сигурен, че моят син ще бъде твоето оръдие, за да се добереш до онези пари.

Изражението на Долтън не се промени.

— Заслужавам всичко, което ми сервираш, дори повече. В моя защита мога да кажа само, че нямаше да навредя на никого от двамата.

Лия се разсмя горчиво.

— Негодник! Дори не можеш да разбереш какво ми причини. Сега искам да се махнеш оттук, да се махнеш от живота ми.

— Не е толкова лесно.

— Не мисля така — въпреки смелостта си, Лия усети как гласът й пресекна. Разбра, че и Долтън го усети. Лицето му стана още по-измъчено, ако това бе възможно. Тя не можеше да понесе мисълта, че би могъл да я докосне, но ако покажеше и най-малък признак на слабост, нямаше да е в състояние да го спре.

— Лия?

— Как можа? — гневно каза тя. — Как можа да използваш Коти и мен по този начин?

— Опитах се да ти обясня.

— Нямаш ли никакви скрупули? Съвест?

— В началото не — яростно отвърна Долтън. — Вече ти го казах. Тогава бях отчаян. Очаквах да наследя имението на баща си, но разбрах, че отново ми беше вързал ръцете. Дори от гроба имаше тази власт да вкара острието в мен и да ме измъчва.

— Майка ми правеше същото и с мен! — изкрещя Лия. — Но не се опитвам да й го връщам чрез други хора.

— Лия, моля те, положението и без това е достатъчно тежко. Ако имах и най-малката представа какво ще се случи, никога нямаше да предприема този налудничав ход.

— Не вярвам на това нито за миг.

— Но това е истината.

Лия сви презрително устни.

— Точно така. Не искам да имаш нищо общо с моя син. Нямаш законни права, нито връзки с него. Обясни това на този, който трябва да знае. Що се отнася до парите…

— Забрави за парите!

Тя се разсмя отново.

— Добре. Много добре.

Долтън почервеня.

— Чудесно. Прави каквото искаш. Но знай едно — вече не ми пука за парите и не ме интересува кой е законният баща на Коти.

— О, моля.

Лия не разбра какво става. Долтън се приближи толкова бързо, че я свари съвсем неподготвена. Сграбчи ръката й и се вгледа в лицето й.

— Обичам го, обичам и теб! И ужасно съжалявам за всичко това. Коти може да вземе всичките проклети пари.

Лия погледна ръката му, после погледна него.

— Махни ръката си.

Той отдръпна ръката си, но остана на мястото си. Беше застрашително близо до нея.

— Как мога да поправя грешката си? Кажи ми, моля те.

Тя не обърна внимание на болката в гласа му и вдигна брадичката си по-високо.

— Не можеш да направиш нищо — в очите й се четеше неприкрито презрение към него.

— Лия…

— Господи, Долтън, ти ни предаде — и за какво? Алчност. Как можеш да очакваш от мен да ти простя? И как можеш да простиш на себе си?

— Повярвай ми, не ми е леко.

— И за последен път — махни се от живота ми и стой надалеч. Не искам да имам нищо общо с лъжец и измамник.

Пребледнял, Долтън се обърна и излезе.

Лия се свлече на пода. Не можеше повече да издържа. Чувстваше се така, сякаш всеки нерв в нея беше скъсан.

Беше обичала Долтън така, както никога преди това не бе обичала и нямаше да обича отново. Но той я бе използвал по най-безчестния начин и не можеше да му прости.

Освен това не вярваше, че той я обича, че изобщо бе я обичал. Обяснението му в любов беше само фасада, която прикриваше истинските му мотиви и истинския Долтън Монтгомъри.

Как можеше да е толкова лековерна? Да позволи да бъде измамена от вълк в овча кожа? Мислеше се за по-умна. Дали защото беше толкова уязвима и копнееше така силно за сексуално задоволяване, за което често бе мечтала, но никога не бе изпитвала? Това ли беше голата истина?

Тази мисъл я накара да се почувства по-зле. Това бе част от обаянието на Долтън. Беше я очаровал със силния си характер и с усмивката си, но неговата топлина в леглото, ненаситният му апетит към тялото й щяха да й липсват болезнено.

Коти? Ами синът й? Сърцето на Лия замря. Той обожаваше Долтън. Детето щеше да бъде съкрушено, щом научи, че неговият идол няма да бъде повече част от живота му.

Разтърсиха я ридания. Не се опита да ги спре.

— Мамо.

Най-напред Лия си помисли, че само й се бе сторило. Но инстинктът я накара да погледне към вратата. Той стоеше там и я гледаше с големи, изплашени очи.

— Мамо, защо плачеш? Боли ли те нещо?

Лия се изправи на колене и протегна ръце.

— Ела тук — прошепна тя.

Той не се поколеба и бързо се спусна към протегнатите й ръце.

— Защото се загубих в гората, затова ли плачеш?

Тя го притисна към треперещото си тяло и с мъка преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Да — излъга, защото не можеше да му каже истината след онова, което бе преживял.

Той се отдръпна, после обхвана лицето й с малките си ръце и каза:

— Не се безпокой, мамо. Аз съм голямо момче и ти не бива да плачеш.

Тя се усмихна през сълзи.

— Знам. Ти си моето голямо момче, мъжът в къщата.

— И Долтън каза така.

Лия потисна пристъпа на болка в гърдите си.

— Да, той е прав. Ние сме едно цяло, ти и аз. И никога не го забравяй.

— Нали вече няма да бъдеш тъжна? — загрижено попита Коти.

Тя го целуна по бузата, после махна косата от очите му.

— Не, мама вече няма да бъде тъжна.

Коти отново се сгуши в нея.

— Обичам те — прошепна той.

За да спре сълзите, Лия вдигна очи към тавана и залюля Коти в ръцете си.

Как щеше да събере парчетата от разбития си живот за втори път? Не знаеше. Но заради Коти трябваше да го направи.

Сега няма да мисли за това. Ще почака до утре.

 

 

— Май трябва да си дадеш малко почивка, а?

Долтън погледна с помътнели очи мениджъра на казиното „Летящият кораб“.

— По дяволите, Ед, я ме остави на мира и не пречи на барманите да си вършат работата.

Останалите мъже около масата за покер мълчаливо слушаха разговора.

— Пиян си, Долтън.

Долтън се изсмя.

— И освен това губя пари.

— Точно така, затова спирам играта.

— Няма да ни разваляш играта — отвърна остро Долтън, а погледът му обиколи масата. — Тези пиявици още не са свършили с мен. Имам още пари за обиране, нали така, копелета?

Никой не отрони дума. Ед сложи ръка върху рамото на Долтън.

— Не искам да викам охраната, за да те изхвърлят оттук, Монтгомъри, но ще го направя. Повярвай ми, утре ще ми бъдеш благодарен, че съм те отървал. А сега ставай и изчезвай от моя клуб, докато съм все още в добро настроение.

После Ед огледа играчите:

— Играта приключи, господа.

Макар че мърмореха недоволно, никой от тях не протестира, особено когато видяха едрия мъж, застанал на вратата на частната игрална зала.

Долтън се изсмя, после се изправи несигурно на крака.

— Ти си едно лайно, Ед. Някой казвал ли ти го е досега?

Ед не отвърна нищо. Само направи знак на охранителя на залата да хване Долтън и да го изведе от казиното.

Малко след това, когато все още горещият въздух го удари в лицето, Долтън се освободи от хватката на мъжа.

— Хайде, изчезвай.

Лицето на мъжа остана непроменено.

— Ти трябва да изчезваш, приятел. Да се надяваме, че ще се прибереш вкъщи, без да се пребиеш или да убиеш невинна жертва.

— Върви на майната си.

По-късно, легнал съвсем гол в леглото, загледан в тавана, Долтън се чудеше как бе успял да се прибере. Смътно си спомняше, че се качи в колата.

Но през последните две седмици живееше в смърдяща дупка, в която нямаше нищо друго, освен бутилка алкохол за утеха. Знаеше, че Тони и другите в казиното се чудеха какво да правят с него и скапаното му настроение. Крещеше на шефовете на залите, крещеше на касиерите, крещеше на всеки, който се мернеше пред очите му.

По дяволите, не му пукаше какво си мислеха. Не му пукаше за нищо. Когато загуби Лия и Коти, загуби душата си. Оттогава насам не бе изтрезнявал. Но знаеше, че не може да продължава така. Знаеше, че трябва да се вземе в ръце и да продължава да живее.

Но не искаше. Искаше си обратно онова, което бе загубил, и не му пукаше дали Коти е негово дете или не. Искаше да се ожени за Лия и да осинови Коти. Мислеше само за това, нощ и ден.

Но това няма да стане, напомни си той горчиво, присегна се за бутилката до леглото и я притисна към себе си. Отпи дълга глътка и я усети в стомаха си като огън. После алкохолът свърши своето — нокаутира го.

Не знаеше колко време е спал. Дори нямаше представа колко е часът. Но натрапчивият звън така напираше в главата и ушите му, че той взе възглавницата и я сложи върху главата си.

Звукът продължи да кънти в главата му. Тогава нещо му прищрака, захвърли възглавницата на пода и обърна хлътналите си, зачервени очи към нощното шкафче. Разбра, че звъни телефонът, а не будилникът. Посегна към слушалката и в същото време погледна часовника — беше девет сутринта.

Изправи се с мъка и хвана главата си, когато го прониза силна болка. Едва успя да каже „да“ в слушалката.

— Добро утро, Долтън, тук е твоят доброжелателен банкер.

Доброжелателен, да те вземат дяволите, каза си Долтън, а болката сега го прониза чак до петите.

— С какво мога да ти бъда полезен, Норм? — опитваше се да говори със спокоен глас, но при тези обстоятелства беше невъзможно.

— Обадих се в казиното и ми казаха, че още не си отишъл на работа.

Мълчание.

Норм Торнхил въздъхна.

— Добре, направо към въпроса.

— Слушам те.

— Снощи се събра управителният съвет, имаш една седмица и нито ден повече, за да изпълниш финансовите си задължения към банката, иначе… — той замълча и се прокашля. — Иначе ще сложим под възбрана собствеността ти.

— Виж какво…

— Не, Долтън. Никакви приказки повече. И никакви увъртания. Нещата сега са извън моя контрол. Очаквам да се видим скоро, разбра ли?

Телефонният сигнал забръмча в ухото му, преди да успее да тръшне слушалката. Остана неподвижен за миг, а умът му сега беше относително бистър. Най-после дойде развръзката, както се и очакваше.

Долтън отпусна глава в ръцете си. Какво да прави? Бе загубил Лия. Тъй като Коти не беше негов биологичен син и нямаше никакви документи за друга бременност от неговата сперма, не трябваше да изпълнява това условие от завещанието на баща си. Имението щеше да се върне при него. Беше сигурен.

И така, да вземе ли парите, да спаси бизнеса си и да не обръща внимание на зейналата дупка в сърцето си? Поседя на леглото още малко, после бавно се изправи.

Когато отиде в банята и влезе под горещия, изпускащ пара душ, отново си зададе същия въпрос.