Мерилин Бакстър
Безценно (44)

Четиридесет и четвърта глава

Служителката от лагера кършеше ръце, а гласът й така трепереше, че Лия трудно разбираше какво казва.

— Аз… аз… беше тук и изведнъж изчезна.

— Но как е възможно? — извика Лия. — Как може едно дете да изчезне безследно?

— Шшшт, скъпа — каза Долтън и я притисна към себе си. — Повярвай ми, ще го открием.

Веднага след като бе свършила разговора с полицая, Лия бе позвънила на Долтън. Невъздържаната му ругатня и последвалото „Идвам веднага“ някак си й вдъхнаха увереност.

Тази увереност стана нейна опора, когато седна до него в колата на път за лагера.

Сега, като стоеше пред директора на лагера, докато полицията претърсваше района, притесненията на Лия се превърнаха в истинска паника. Изглежда, наистина синът й бе изчезнал безследно.

— Госпожо Фрейзър.

Лия се обърна и застана с лице срещу един от полицаите. Името му беше Том Ричардс.

— Да — каза тя със затаен дъх. Ръцете на Долтън я обгърнаха и той също се втренчи в младия мъж.

— Няма го никъде наоколо.

— Само това ли можете да ми кажете? — попита Лия, изпитвайки желание да заличи спокойната му фасада.

Долтън разбра какво чувства тя в момента и я притисна по-силно към себе си:

— Успокой се.

Лия пое дълбоко въздух няколко пъти, после бавно го изпусна.

— Всъщност някаква жена, съседка, когато се връщала от магазина, видяла кола, спряла встрани до шосето. Тогава не й направило впечатление. Подозираме, че човекът с колата може би е отвлякъл сина ви.

— Значи държите на версията, че наистина е било отвличане? — вметна Долтън.

— Да, господине, поне така смята шефът. Предлагам ви, госпожо, да се върнем в дома ви и да чакаме телефонно обаждане.

— Да чакаме! — Лия почти изкрещя. — Това ли е всичко, което възнамерявате да правите?

Полицаят Ричардс погледна Лия със загрижен поглед.

— Не, госпожо. Нашите служители ще продължат да претърсват навсякъде.

Лия отвори уста, после я затвори отново.

— Хайде да тръгваме — нежно каза Долтън.

Тя тръгна с Долтън към колата, а по бузите й се стичаха сълзи.

 

 

— Има ли причина някой да иска да вземе детето ви, госпожо Фрейзър?

Лия, Долтън, един местен агент от ФБР на име Уайли Сейзмор и шефът на детективския отдел — Лайл Къмингс, бяха седнали в дневната. Долтън предложи да направи кафе, но всички отказаха.

Лия със сигурност не можеше да поеме нищо. Повръщаше й се и дори не можеше да помисли да сложи нещо в стомаха си.

Виждаше, че Долтън е много разтревожен. Не се отделяше от нея, макар че той също изглеждаше съсипан. Инстинктът й подсказваше, че не е сбъркала в решението си да се ожени за Долтън. Той щеше да бъде идеален съпруг и баща, въпреки необуздания си нрав.

За Лия това бе някаква утеха, докато преживяваше един от най-тежките моменти в живота си. Детето й. Рожбата й. О, господи, ако нещо се случеше с Коти, нямаше да иска да живее. Вече бе загубила съпруга си. Не можеше да загуби и детето си. О, боже мили, нека това да е сън.

Лия знаеше, че не е сън. Ако не друго, мрачните лица, които се взираха в нея, го доказваха. Не, изчезването на сина й беше ужасяващо реално и все пак съвсем невероятно. Тъкмо тогава осъзна, че агентът повторно бе задал въпроса. Мислено се отърси, после каза:

— Не, поне аз не зная.

— Помислете си, госпожо Фрейзър. Трябва да има някаква причина.

Лия се опита да събере мислите си.

— Може да е някоя провалена сделка? — упорстваше Сейзмор.

— Тя работи при мен — обади се Долтън с категоричен тон, сякаш това изчерпваше въпроса.

Високият слаб агент се почеса по брадата, после хвърли на Долтън поглед, който казваше: „Стой настрана.“ Долтън присви силно очи, но не каза нищо повече.

— А някакви дългове, госпожо Фрейзър? Някакви кредитори, които може да са решили да направят този номер?

Не стига, че синът й бе изчезнал, а сега да изкарва и кирливите си ризи пред тези мъже, дори пред Долтън, беше почти непоносимо. Но ако от това зависеше дали ще бъде открит похитителят на сина й, с радост ще им каже всичко, което искат да знаят.

— Имам дългове, разбира се — призна тя, като погледна Сейзмор право в очите. — Мъжът ми беше болен дълго време. Всъщност скоро мога да загубя къщата си.

— Какво говориш?! — обади се Долтън. — Защо не си ми казала?

Тя го погледна и поклати глава, после отново се обърна към агента:

— Но едва ли банкерът ми ще прибегне до такава тактика, нито пък кредитните компании, на които съм длъжница.

— Права сте, едва ли ще го направят — агентът отново се почеса по брадата.

— Има и още две възможности, макар че никак не ми се иска да… — гласът й секна.

— Продължавайте, госпожо Фрейзър — намеси се детективът Къмингс със състрадателен и окуражаващ глас.

— Ами… бях заподозряна в кражба на бижута — каза Лия, после бързо добави: — Макар че сега всички обвинения отпаднаха.

— М-м, интересно — каза агентът, като стана от дивана и започна да крачи напред-назад. — Разкажете ми набързо.

— Един детектив от застрахователното дружество на име Дж. Т. Партридж беше сигурен, че аз съм я извършила заради финансовите си затруднения и започна да ме преследва безмилостно. Влезе с взлом в къщата ми и тъй като успях да го докажа, него го арестуваха. Но съм сигурна, че са го пуснали под гаранция.

— Значи мислите, че той може да е предприел този ход, за да си отмъсти?

— Ако бяхте ми задали въпроса преди седмица, щях да ви кажа не. Вярно, че е идиот, но да стигне дотам… не знам — гласът й беше хриплив шепот.

— Не е могъл да го направи той.

Изведнъж в стаята настана тишина и всички погледи се насочиха към Долтън, чийто нисък дрезгав глас веднага привлече вниманието.

— Откъде… — Лия не можа да продължи, толкова беше шокирана от неочакваната намеса на Долтън.

Агентът Сейзмор нямаше такъв проблем.

— Изглеждате доста сигурен в това, господин Монтгомъри.

— Сигурен съм.

— Как така?

Долтън се обърна към Лия:

— Дж. Т. лови риба.

Лия запремига недоумяващо.

— Лови риба?

— Да. Наистина е платил гаранция и сега е на къмпинг и лови риба.

— Откъде знаеш? — попита Лия с широко отворени очи.

— Поставих си за цел да узная, ето откъде.

— И защо трябваше да го правите? — попита Сейзмор, който изглеждаше все по-озадачен.

— Защото исках да съм сигурен, че няма да навреди на Лия, особено след последната им разправия.

— Е, в такъв случай той е извън играта — каза Детектив Къмингс. Като че ли беше разочарован.

Лия се опитваше да преодолее собственото си разочарование, когато агентът попита:

— Още някой в списъка?

— Да — каза Лия, откъсвайки поглед от Долтън. — Бившият ми шеф, Купър Андерсън. Наскоро свидетелствах срещу него в съда по обвинения в сексуално изнудване.

Агент Сейзмор направи гримаса.

— Мислите ли, че е способен на такова нещо?

— Не знам! — Лия почти изкрещя на агента, но не й пукаше. Не проумяваше кой или защо някой ще извърши нещо толкова нечовешко, толкова жестоко — да отвлече детето й.

Долтън стисна рамото й:

— Всичко ще се оправи.

Лия хвана ръката му, после отново погледна Сейзмор.

— Единственият друг човек, който може да има подбуди да го направи, е Елън Тибодо, жената, която инсценира кражбата. Аз я разобличих. Може би тя… — Лия преглътна сълзите си, неспособна да продължи.

Без да каже нито дума, детектив Къмингс отиде до телефона и вдигна слушалката. Веднага разпореди:

— Направете справка за Купър Андерсън и Елън Тибодо.

Лия внезапно се изправи, обгърна се с ръце и отиде до прозореца. Когато Къмингс постави обратно слушалката, тя се обърна, а върху лицето й се четеше болка.

— Защо? — прошепна тя. — Защо ще иска някой да отвлича невинно дете?

— На този свят има най-различни извратени типове, госпожо Фрейзър, нали знаете.

— Боже господи, точно от това се страхувам — тя още по-силно притисна ръце около себе си. После, преди да рухне напълно, добави: — Ще отида да направя кафе.

Долтън едва се сдържа да не я последва. Усещаше, че тя има нужда да остане сама. Освен това не можеше да я утеши, не и когато самият той бе изтормозен.

Ако наистина някой извратен тип беше отвлякъл сина му, тогава нямаше да има нужда дори от съд. Долтън щеше да убие това копеле.

Изведнъж му хрумна нещо и едва не се задави. Двамата мъже забелязаха, защото го погледнаха по особен начин. Долтън се обърна с гръб и отиде до прозореца.

Ами ако Дьошан?… Не. Тази мисъл беше прекалено налудничава, за да я обмисля. О, този интригант не би се спрял пред нищо, само и само да си получи парите. Но да отвлече Коти би означавало да се провали. Щеше да свърши в затвора, където парите нямаше да му послужат за нищо.

Освен това Дьошан не беше толкова глупав. На него му трябваше Долтън, не детето. И така, кой, по дяволите, е отвлякъл Коти и защо?

Беше му непоносимо да си отговори на този въпрос. Слава богу, че Лия избра точно този момент да влезе с табла в треперещата си ръка.

— Дай я на мен — каза той, като отиде до нея и взе таблата. Долтън остави таблата на масата тъкмо когато телефонът иззвъня.

Лия затаи дъх. Долтън замръзна.

— Вие ли ще се обадите, госпожо Фрейзър?

Очите на Лия бяха изпълнени с ужас.

— Аз…

— Аз ще се обадя — лицето на Долтън беше като камък, безизразно и сурово.

Никой не възрази.

Детектив Къмингс вдигна слушалката и направи знак на Долтън да се обади.

— Тук е Монтгомъри.

Лия не сваляше очи от Долтън, но те бяха единственото у нея, което функционираше правилно. Останалите й органи бяха напълно парализирани. Ами ако?… Не, извика тя в себе си. Дори не си го помисляй.

— О, чудесно! — изведнъж широка усмивка измести мрачния израз върху лицето на Долтън.

Лия притисна с ръка сърцето си, да го задържи — от страх, че ще изскочи от гърдите й. Долтън нямаше да се усмихва, ако…

Той подаде слушалката на детектива, който го наблюдаваше с озадачен поглед. Долтън се обърна към Лия:

— Той е добре. Коти е добре.

Лия щеше да се свлече на килима, ако зад нея не беше стената. Тя се отпусна върху нея отмаляла.

— Лия — името й прозвуча като шепот от устните на Долтън, когато отново се приближи към нея.

Тя се остави да я прегърне, но не беше в състояние да говори.

Къмингс затвори телефона и се обърна към Лия:

— Синът ви наистина е добре.

Лия успя само да кимне, но гърлото й бе прекалено стегнато, за да каже нещо. Прошепна наум благодарствена молитва.

Коти беше в безопасност и нищо друго нямаше значение. Но не можеше да се успокои, докато не го докосне, не го притисне към себе си. Сега това беше единственото й желание.

— Как… къде са го намерили? — най-после успя да попита тя, все още подпирайки се на Долтън.

Къмингс се усмихна.

— Не знам как ще ви прозвучи, но малкият палавник се подхлъзнал по някаква стръмнина и след като плакал дълго, заспал.

— О, боже мой! — възкликна Лия.

— О, по дяволите! — Долтън се усмихна и прегърна здраво Лия. После, като се обърна към детектива, попита: — И къде е сега Коти?

— Пътува насам — каза Къмингс, като отиде до прозореца и надникна през щорите. После се обърна към Лия: — Скоро ще бъде тук, госпожо.

Лия се отдръпна от Долтън, изтича към вратата и зачака.

— Мамо, мамо!

Лия чу гласа на Коти и се усмихна през сълзи. В мига, когато вратата се разтвори широко, Коти се хвърли в прегръдките й. Въпреки ръста му, тя го вдигна и го притиска дълго, докато почувства, че ръцете й не издържат повече.

За пръв път синът й не протестира. Изглеждаше доволен, сгушен в нея.

— Да не си се ударил някъде? — прошепна тя, като през това време опипваше главата му, врата му, гърба му.

Коти вдигна главата си.

— Не, но се изплаших.

— Здравей, каубой! — каза Долтън, застана зад Лия и сложи ръката си върху главата на Коти.

Коти се усмихна.

— Време е да хапнеш нещо, млади момко — рече Лия. — После в банята, а след това в леглото.

— Май ще трябва да тръгваме, госпожо Фрейзър — каза Сейзмор и направи знак на Къмингс.

— Много ви благодаря за всичко — гласът на Лия пресекна.

— Радваме се, че всичко свърши благополучно — Сейзмор перна Коти по брадичката. — Ти си истински боец.

Коти се усмихна, въпреки че бе започнал да клюма. Когато вратата се затвори след двамата мъже, Лия свали Коти долу.

— Бягай в кухнята. Идвам веднага.

— Може ли и Долтън да дойде?

— Разбира се, миличък.

Когато детето излезе, Лия се изправи и се вгледа в Долтън с грейнали очи.

— Нямаше… да мога да понеса всичко това, ако не беше с мен.

— Скъпа, същото се отнася и за мен. Аз също обичам Коти.

— Знам… че го обичаш.

— Ела — прошепна Долтън и сега неговите очи бяха замъглени от сълзи.

Тя се притисна до гърдите му и в същия миг чуха как някой силно затръшна вратата на кола.

— По дяволите! — промърмори Долтън.

Лия се отдръпна и каза:

— Кой може да е?

— Който и да е, надявам се да не се застоява дълго — той се усмихна и я перна по брадичката. — Аз ще отворя вратата. Иди и се погрижи за Коти.

Долтън изчака, докато Лия излезе от стаята, после отиде до прозореца и надникна през щорите. Пое рязко въздух и го задържа.

Бил Дьошан вървеше по пътеката и тъкмо бе стигнал до предната веранда. Изпаднал в паника, Долтън се втурна към външната врата, отвори я, после я затръшна след себе си.

Дьошан спря и се усмихна.

— Я виж ти — кого виждам, Монтгомъри.

— Изчезвай оттук, Дьошан!

Адвокатът се усмихна и потърка брадата си.

— Няма да стане. Ще направя това, което трябваше да направя много отдавна.

— Само отвори устата си — изсъска Долтън — и ще се разкайваш, че си влизал в къщата ми и че ме удари в паркинга.

Дьошан се ухили.

— И двете си ги заслужи, копеле, особено след като ме удари. Но вече не можеш да ме уплашиш — той замълча и размаха листче хартия в ръката си. — Сега съм по-силен от теб. Ще кажа истината на твоята мацка и…

Долтън сграбчи вратовръзката на Дьошан и го дръпна толкова близо до себе си, че дъхът им се смеси.

— Затваряй си кирливата уста, чуваш ли!

— Какво става тук?

Когато чу гласа на Лия, Долтън пусна Дьошан толкова бързо, че адвокатът загуби равновесие и падна на верандата заедно с листчето хартия в ръка.

За миг настъпи мълчание, когато листът се приземи в краката на Лия. Тя се наведе да го вземе.

— Не! — грубата заповед на Долтън я накара да се спре. Но когато го погледна, разбра, че не може да се подчини.

Никога не беше го виждала да изглежда така, както в този момент, сякаш някой се канеше да го изкорми с нож. Обзе я силен страх и краката й се подкосиха.

Долтън протегна ръката си.

— Лия, моля те, дай ми го.

Тя се отдръпна и притисна листа към гърдите си.

— Не. Не преди да го прочета — после погледна Долтън и прошепна: — Това… това е съдебна призовка за теб, мен и Коти, за изследване на кръвта.

— Да, точно така, госпожо.

— Затвори си устата, Дьошан!

Нещо ставаше, нещо, което умът й просто не можеше или не искаше да проумее. Каквото и да бе, то беше нещо лошо и тя не искаше да го чуе. Все пак знаеше, че няма избор.

Лия затвори очи.

— Кой е този човек и какво… какво означава това?

— Аз съм адвокатът на имението Монтгомъри — намеси се Дьошан. — И…

— Не! — изкрещя Долтън.

— Тогава кажи й го ти, по дяволите! — изкрещя на свой ред Дьошан. — Аз си искам моите пари!

— Долтън, какво иска този мъж да ми кажеш?

Разгневеният й тон постигна желания ефект. Долтън силно стисна челюсти:

— Иска да ти кажа, че Коти е мой син.