Мерилин Бакстър
Безценно (42)

Четиридесет и втора глава

Бил Дьошан видя как бялата топка изведнъж се отклони вдясно от отвора.

— Дявол да го вземе, бях сигурен, че ще улуча!

Рон Арнолд, който беше съдия и приятел на Дьошан, се разсмя.

— Не си ли чувал, че пилетата се броят наесен?

— Върви по дяволите, Арнолд! — каза Дьошан, зае позиция и вкара топката в дупката.

Рон се разсмя.

— Ама ти хич не обичаш да губиш. Свършваме ли или искаш да изиграем още една деветка? Както кажеш ти.

— Не ми се играе повече.

— Тогава да отидем в клуба. Ще те почерпя едно питие. Може би ще се отпуснеш малко.

— Мислиш ли, че можем да намерим някое усамотено място? — попита Дьошан.

Рон изглеждаше озадачен, после се обърна към верандата.

— Защо не. Оттук ми се вижда безлюдна.

— Добре, да тръгваме.

След като седнаха и получиха питиетата си, Рон попита:

— Какво става? Държиш се особено, меко казано.

— Загазил съм страхотно.

Рой побутна маслината, която плуваше в мартинито му, и вторачи тъмносините си очи в Дьошан.

— Никак не се учудвам.

— Я остави, Рон, не ми дръж лекции. Трябва да се посъветвам с някого.

— Говори тогава.

— Знаеш, че се срещах с една жена.

— Да, и какво?

— Тя скоро роди.

Мургавото лице на Рон се присви около очите му.

— Твое дете?

— Да, и от месеци ме заплашва, че ще отиде при Тери. Досега успявах да я спра, но като се пооправих здравословно и след като се роди бебето, целият ми аванс от време се изчерпа.

— Дявол да го вземе, човече, как успя да се забъркаш в тази каша?

— Мислех, че Силвия взима хапчета.

— Откъде си сигурен, че не те е излъгала?

— Тя направи тест за установяване на бременността пред мен.

— Това не е доказателство, че детето е твое.

— Така е, но тук проблемът не е в доказателството. Ако Силвия отиде при Тери, тя ще разбере, че кръшкам и белята ще стане. Тери ще ме разпъне на кръст.

— И колко ти иска тази Силвия, за да мълчи?

— Петдесет бона.

— Алчна малка кучка.

— И това е само част от неприятностите. Звъни ми всеки ден. По дяволите, веднъж дори се появи вкъщи под предлог, че ми носи документи от друг адвокат.

— Господи, също като във филма „Фатално привличане“.

— Само че всичко при мен е реално.

— Как мога да помогна? Ако е за пари, знаеш, че нямам…

Дьошан махна с ръка.

— Не искам пари от теб, искам услуга.

— Знаеш, че съм ти задължен, смятай, че сме се разбрали.

 

 

Трите седмици, последвали предложението на Долтън, Лия сякаш не стъпваше по земята. Всъщност беше направо зашеметена.

Отново и отново си припомняше този момент. Към тези шокиращи думи „Ще се омъжиш ли за мен?“ той бе добавил: „Обичам те, Лия. От първия миг, когато те видях.“

— И аз те обичам — бе отговорила тя.

— Това означава ли „да“?

— Това със сигурност е „да“!

После се бяха любили отново с пламенна страст и сладка нежност. Беше като още едно празнуване, което нямаше да забрави, докато бе жива.

После Долтън си бе тръгнал, за да не е там, когато се събуди Коти. Искаше й се да разговарят за бъдещето, но тогава нямаха време, нито по-късно.

Последните три седмици бяха изпълнени с трескаво напрежение. Виждаха се само по време на работа, защото задълженията на Долтън не му позволяваха да се отдели от казиното, а то сега прохождаше. То беше неговото бебе, както казваше Долтън, и той искаше да взима участие в ежедневните приготовления.

Лия го разбираше, тъй като и тя беше заета с довършването на своята работа, но това вече не я притесняваше. Знаеше, че няма да напусне Долтън.

Още не бяха казали на Коти. Изчакваха удобен момент. Лия нямаше търпение, защото знаеше, че синът й ще бъде във възторг.

А дали имаше благоразумие във всичко това? Тя не искаше да размишлява по този въпрос. В същото време не се заблуждаваше. Беше сигурна, че й предстоят трудни моменти, защото около Долтън имаше много неизвестни. Знаеше само, че го обича и трябва да даде шанс на тази любов.

С тази мисъл в главата си Лия се отправи към пералното помещение да пусне пералнята. Тъкмо свърши тази работа, когато на вратата се позвъни. Не отиде да отвори. Когато Коти си беше вкъщи, винаги тичаше да отвори вратата и викаше: „Нека аз! Нека аз!“

На вратата отново се позвъни. Точно тогава се сети, че Коти не е вкъщи. Беше събота и тя го бе завела на рожден ден.

— Кой е? — попита Лия и си обеща да сложи шпионка на вратата. После се усмихна. Сигурно нямаше да й трябва. Навярно нямаше да остане да живее тук. О, да нямаш дългове… Колко прекрасно звучи!

— Майка ти.

Лия се намръщи, после се почувства зле. Трябваше да се срамува от това, но не се срамуваше. Майка й беше направила всичко възможно да съсипе живота й. Лия не виждаше нещо да се е променило.

Отвори вратата. Джесика се вмъкна вътре, облечена в костюм, прекалено широк за нея. Но поне косата й беше измита и сресана.

— Напоследък никаква не те виждам — язвително подхвърли тя.

Лия прехапа долната си устна, за да не отвърне нещо остро.

— Защото работя.

— Това не е извинение — Джесика погледна към кухнята. — Имаш ли кафе?

— Да. Ела, ще ти налея една чаша.

Когато седнаха на масата в трапезарията, Джесика отпи от кафето, после попита:

— Къде е Коти?

— На рожден ден.

— Предполагам, че си сама?

Лия се наежи:

— Миналия път ми зададе същия въпрос.

— Предполагам, че още се срещаш с този комарджия.

— Всеки ден, когато ходя на работа — хладно отвърна Лия.

— Ха! Не ми ги пробутвай тия. Знам по-добре. Коти непрекъснато говори за него. Има и нещо друго, не само работата.

Лия присви очи.

— И какво, ако има?

— О, ако трябва да си говорим истината, може и да има пари, но не става за съпруг.

Лия искаше да се разсмее, но всичко беше толкова нелепо, че не можеше.

— И откъде знаеш? Ти дори не си го виждала.

— Не е необходимо. Познавам този тип мъже. Господи, забрави ли страданията, които преживя с Руфъс?

— Не намесвай Руфъс в тази история, мамо.

— Нямам намерение да го правя. Неговата смърт разби сърцето ти, същото ще направи и този комарджия, само че по друг начин.

— Това си е моето сърце, така че не се тревожи за него — отвърна Лия с безцеремонност, която беше само привидна. Искаше й се да добави, че майка й никога преди не се е тревожила за сърцето й. Но не го направи.

— Искам да продам къщата си и да се преместя при теб и Коти.

Думите на Джесика дойдоха като гръм от ясно небе и дъхът на Лия секна.

— Няма ли да кажеш нещо?

— Защо? — Тази малка дума беше единствената, за която Лия се сети.

— Защо?

— Да, мамо, защо?

— Първо, мисля, че ще бъде добре и за двете ни. Ти ще имаш постоянна гледачка за детето, когато се върнеш на работа във фирмата на Андерсън…

Лия скочи на крака и изгледа гневно майка си.

— Това няма да стане.

— Виж’какво, Лия…

— За последен път ти казвам: няма да се върна в тази фирма.

— Добре — ядосано каза Джесика, — мисля, че правиш голяма грешка, особено сега, когато имаш такава нужда от пари. Но щом си решила да се инатиш, тогава, като се преместя тук, и двете ще бъдем по-добре финансово.

Лия седна само защото не беше сигурна дали краката й можеха да я държат повече.

— Не можем да живеем заедно — рече тя с учтив, но категоричен тон.

— Въпреки че моят лекар ме посъветва да не живея сама?

Лия беше съвсем смаяна. Отново.

— Какво?

Джесика отмести поглед.

— Имам… имам проблеми със сърцето.

Лия не каза нищо. Стана и отиде до телефона, сложи ръката си върху него, после се обърна към Джесика.

— Кой е твоят лекар?

Джесика изведнъж й хвърли разярен поглед.

— Не ми вярваш, нали?

— Не че не ти вярвам — излъга я Лия, — просто искам лично да разговарям с твоя лекар.

— Събота е, не е в кабинета си.

— Но може да е в болницата за визитации. Ще го потърся там.

Джесика изопна устни.

— Е, добре. Сърцето ми не е чак толкова зле.

— Тоест?

— Искам да кажа, че няма да имам проблеми, ако взимам лекарствата си.

— Значи това беше само маневра да постигнеш целта си?

— Ти си неблагодарна дъщеря, Лия — очите на Джесика блеснаха. — И егоистка на всичкото отгоре.

Лия се опита да се овладее.

— Ще се женя за Долтън.

Майка й се изправи в цял ръст и я изгледа с презрение.

— Той ще разбие сърцето ти, тогава ще се върнеш при мен и ще пълзиш. Само гледай.

На Лия й стана тъжно и й се приплака. Всичко, което искаше от майка си, бе една нежна дума. Отдавна вече не мечтаеше за прегръдка или целувка. Не си спомняше майка й някога да я е прегръщала.

— Ще бъдеш добре дошла на сватбата ми, но ако решиш да не идваш, си е твоя работа — Лия погледна майка си право в очите. — Повече няма да ми казваш как да живея, което не значи, че някога ще те изоставя. Но не мога да живея според твоите указания. Ще взимам сама решенията си.

Джесика се изсмя.

— Ти си ми дъщеря, но си по-голяма глупачка, отколкото си мислех.

Лия чу как входната врата се затръшна. Облегна се на масата и горещи сълзи опариха очите й.

Тя все още мислеше за майка си и този неприятен разговор, когато по-късно същата вечер влезе в стаята на Коти да му прочете приказка.

Отначало Лия не каза нищо. Просто седна на леглото до Коти и го прегърна с едната си ръка. Всяко докосване до малкото му стегнато тяло, което сега миришеше на сапун и шампоан, винаги я караше да се чувства по-добре, някак си успяваше да поправи злините в света.

— Здравей, мамо! — гласът му звучеше като на голямо момче.

— Какво правиш, каубой? — попита тя, като го видя да чертае линии върху картон, подпрян на коленете му.

— Правя къща от дърво. Мислиш ли, че Долтън ще ми помогне да я построя?

— Сигурно.

— Искаш ли да видиш къде ще бъдат стълбите?

— Разбира се.

Той нарисува две успоредни линии, а тя го наблюдаваше. Не знаеше кое я накара да обърне внимание на химикала. Може би защото не беше виждала такъв преди — беше сребърен и изключително тънък. И скъп.

— Коти, миличък, дай да видя този химикал.

Той спря да рисува и й го подаде.

Без да поглежда химикала, Лия попита:

— Откъде го взе?

— Намерих го под бюфета. Изгубих си топчето за тенис — той сви рамене. — Не можах да намеря топчето, но намерих това. Красив е, нали?

Без да отговаря, Лия разгледа химикала. Малките букви, отпечатани върху него, грабнаха погледа й: Застрахователно дружество. Работодателят на Дж. Т. Партридж. Когато осъзна смисъла на думите, Лия се задъха.

— Мамо, какво става?

Лия се поколеба, веждите й бяха смръщени.

— Ъ-ъ… нищо, миличък. Всичко е наред — стана от леглото, после добави: — Почакай ме за секунда. Ей сега се връщам. Трябва да се обадя по телефона. На полицията.

Коти широко отвори очи, а Лия се разсмя високо.

 

 

— Не си ли се отказала да свидетелстваш?

— Шегуваш ли се? — каза Лия. — За нищо на света няма да пропусна тази възможност.

Беки Чилдръс се усмихна.

— И аз изпитвам същите чувства, но не знам какво ще се случи.

Погледът на Лия стана строг.

— Надявам се, че Купър ще си получи заслуженото.

Беки беше й позвънила няколко дни след сцената с майка й — сцена, която още разтърсваше Лия, щом се сетеше за нея. Тя бе разказала всичко на Долтън същата нощ, след като се бяха любили. Той беше я прегърнал и казал да не се тревожи, че когато всичко приключи, Джесика ще се примири.

Долтън се беше ядосал от арогантността на майка й. Все пак спокойствието му и разумните му доводи накараха Лия да се почувства по-добре.

Но щеше да се почувства още по-добре, ако успееха да накарат Купър Андерсън завинаги да се откаже от сексуалното изнудване.

— Дано да е така — каза Беки, докато пиеха кафето си в офиса на нейния адвокат.

— Имаме непоклатими доказателства — каза Джери Нортън и почеса плешивото си теме. — Сигурен съм, че ще спечелим делото.

— Искът ми е за един милион долара за морални щети — каза Беки. — Щеше ми се да е углавен, а не граждански процес.

— Важното е да го осъдиш, няма значение как — отвърна Лия.

Беки потрепери.

— Не ми се искаше да стигам до съд. Противно ми е, като си помисля, че трябва да застана там и да разказвам какво ми е сторил този негодник.

Лия се протегна и стисна ръката й.

— На мен също, но трябва да го спрем и това е единственият начин.

— Дано да си права.

— И така, госпожо Фрейзър, с какво можете да ни помогнете? — попита Нортън делово.

Малко по-късно Лия се отправи към задната врата на съдебната зала. Беше дала показания, че Купър я бе затворил в стаичката и бе оставил съобщения с предложения на телефонния й секретар.

Благодарение на нейните показания, съпоставени с другите, Андерсън категорично бе признат за виновен.

Докато Лия вървеше към изхода, нещо я накара да спре. Вдигна поглед и видя Долтън, седнал на задната пейка.

Той се усмихна и й намигна.

Лия се поздрави мислено. Тази вечер имаха повод за ново празнуване. Може би щяха да кажат на Коти, че ще се женят. Тя имаше чувството, че са й пораснали крила.