Мерилин Бакстър
Безценно (41)

Четиридесет и първа глава

Всъщност Лия беше свръхнаелектризирана.

След сцената с Елън, а после другата с Дж. Т., не можеше да се успокои дори след като прибра Коти от Софи. Искаше да разговаря с някого, но Софи тъкмо се канеше да отива при Луис.

Сега, когато погледна Коти, й хрумна идея.

— Бързо иди и се измий — рече тя. — Ще вечеряме навън.

Коти се ухили.

— Може ли да отидем в „Макдоналдс“?

— О, виж ти, защо не?

— Ура!

Лия поклати глава. Синът й се държеше така, сякаш никога не е бил в „Макдоналдс“, но си напомни, че от доста време не го е водила. Беше прекалено заета, прекалено объркана и нямаше пари, за да помисли за това.

— Може ли и Долтън да дойде с нас?

Лия се сепна.

— Какво?

— Може ли и Долтън да дойде с нас? — повтори Коти, а големите му зелени очи горяха от нетърпение.

Стомахът на Лия се сви от вълнение. Изведнъж й се прииска да види Долтън. Нещо повече — искаше й се да го докосне и разбра колко глупаво бе постъпила, като го обвини за онова, което се случи в клуба. Не беше справедливо да го отблъсква, да не му позволява да сподели страха и болката й. Освен това, когато се влюби в него, вече го познаваше, така че трябваше да приеме и добрите, и лошите му страни.

— Мамо?

— Хм, добре, ще му се обадя, докато си измиеш ръцете.

Долтън разбра, че нещо не е наред. Подсказа го шестото му чувство. Тъкмо се беше прибрал в апартамента си, капнал от умора. Но сега умората го напусна и на нейно място дойде параноята.

После си каза, че трябва да се успокои, сигурен, че реакциите му са свръхчувствителни. Но, по дяволите, след случая с колата и когато бе нападнат имаше основания за параноята си. Все пак тя го притесняваше.

Долтън се разходи из всекидневната. Не забеляза нищо необичайно, докато погледът му не попадна върху бюрото. Преди три дни там беше оставил листове хартия. Сега те бяха леко пръснати. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че едно от чекмеджетата е открехнато.

Прекоси стаята и отвори чекмеджето. Можеше да се обзаложи, че някой бе ровил в него.

Дьошан? Той ли беше влизал, търсейки информация за Лия и Коти? По дяволите, трябваше да каже на Еди да не го изпуска от очи. Но след като Еди се обади и потвърди слуховете за връзката на Дьошан, Долтън му беше казал, че няма повече нужда от него.

Възнамеряваше да използва тази информация срещу Дьошан. Сега, изглежда, Дьошан отново го бе изненадал. Слава богу, не беше открил нищо уличаващо. Информацията, която Еди и секретарката в клиниката за сперма му бяха дали, беше в банката, депозирана в сейф.

Кръвта на Долтън кипна. Затръшна чекмеджето, после излезе на терасата.

Сега бризът, който идваше откъм водата, беше по-хладен, макар че залезът все още приличаше на пламнало кълбо, както се чувстваше и самият той отвътре — пламнал.

Долтън седна на перилата и се загледа във вълните, които се плискаха върху пясъка, галейки го нежно, както той бе галил Лия.

— По дяволите!

Трябваше да признае на Лия кой е, преди Дьошан да го е направил.

— Точно така, Монтгомъри. Просто завлечи задника си у тях и хвърли бомбата.

Долтън залюля крака си и изпусна въздуха от гърдите си така, сякаш беше вързан през кръста. Беше извършил толкова много неща в живота си, с които не можеше да се гордее. Всъщност имаше малко скрупули.

Но когато погледна дълбоко в душата си и на ярката светлина анализира онова, което изпитваше към Лия, разбра, че тя го бе променила. Беше изумен и дори малко изплашен, че може да изпитва толкова силно чувство към друг човек.

И което бе също толкова изумително — тя, на свой ред, обичаше такъв разбойник като него, макар никога да не го е казвала, освен с очите си и с щедрото отдаване на тялото си.

Но когато научеше истината, тази любов щеше да се превърне в омраза и той не можеше да я обвини. Все пак истината трябваше да излезе на бял свят. От клуба и казиното зависеше прехраната на служителите му и техните семейства и не можеше да ги зареже.

Всичко звучи добре, каза си той с насмешка, но не беше съвсем вярно. Харесваше му това, с което се занимаваше, и не искаше да го загуби. Цял живот се бе унижавал да получи любов, внимание, пари. Нямаше намерение да го прави повече.

Може би в края на краищата не обичаше Лия достатъчно. Може би изпитваше към нея повече страст, отколкото любов. Любов или страст, какво значение имаше? Не искаше да я загуби.

Долтън се наведе над терасата, а сърцето му така силно биеше в гърдите, че за минута главата му се замая.

Сигурно имаше и друг начин. Сигурно имаше начин да разреши проблема си и всички да бъдат доволни.

Реши, че един крос по плажа ще облекчи душевните му и сексуални терзания и влезе вътре. Телефонът иззвъня.

Той се намръщи. Клубът. Помисли си, че е възникнал някакъв проблем. Но Тони и другите можеха сами да се справят.

Взе слушалката.

— Да.

Мълчание.

— Монтгомъри — каза той с по-остър глас.

— Зле ли си?

Нежният глас на Лия му подейства така, сякаш бе стъпил върху оголена жица. Отвътре се сви, после се опита да се овладее:

— Не, особено сега, когато разговарям с теб.

— Винаги знаеш какво да кажеш, нали?

„Иска ми се да е така. О, как ми се иска!“

— Това не са празни думи и ти го знаеш — гласът му придоби обичайната си дрезгавост.

Той чу как дъхът й секна, а после каза:

— Да не си зает? Искам да кажа… — гласът й прекъсна.

— Не, не съм зает. Писна ми да стоя в казиното и реших да се измъкна.

Тя се разсмя.

— Гладен ли си?

— Винаги съм гладен.

Ново мълчание.

— За храна, Долтън — натъртено добавки тя.

— О, по дяволите — рече той, — твърде лошо. Има ли шанс да променим нещо?

— Ммм, може би, само че не веднага. Коти и аз отиваме да вечеряме в „Макдоналдс“. Ще ни направиш ли удоволствието да дойдеш с нас?

— „Макдоналдс“. Е, никой нормален човек няма да пропусне възможността да вечеря там.

Лия се разсмя отново.

— Ние се каним да тръгваме.

Той замълча за секунда, после попита тихо:

— Това означава ли, че си ми простила?

Тя не се престори, че не го е разбрала.

— Нямаше нужда да ти прощавам, Долтън. Просто… когато онзи мъж опря пистолета в главата ми, минаха ми най-различни мисли.

— Знам, само че толкова много исках да те прегърна…

— И аз исках същото, но… — гласът й секна.

— Ей, разбирам те. Не плачи, скъпа, не мога да понасям да плачеш.

— И така… ще дойдеш ли с нас?

— Нищо не е в състояние да ме спре.

 

 

— Мамо, ето го Долтън!

Преди да успее да го задържи, Коти изтича към страничния вход на „Макдоналдс“ тъкмо когато Долтън отвори вратата.

— Здравей, каубой! — рече той, усмихвайки се към обърнатото нагоре лице на детето.

Докато ги наблюдаваше, Лия усети как сърцето й се разтупа. Ами ако нещата между Долтън и нея не потръгнеха? Коти щеше да бъде съкрушен, а също и тя.

Тогава Долтън я погледна и намигна и изведнъж всичко си дойде на мястото. Онова, което видя в очите му, беше нещо повече от страст — за секунда видя любов. Лия преглътна буцата в гърлото си и се усмихна широко.

— Е, и какъв е поводът? — попита Долтън и отпусна едрата си фигура на стола до Коти и срещу Лия.

Ароматът на парфюма му събуди у нея такова силно желание, че тя се замая и не можа да отвърне нищо.

— Боже, мамо, изглеждаш като болна — каза Коти.

Долтън погледна към момчето.

— Така ли трябва да говориш на майка си?

Коти се замисли за миг.

— Ами наистина изглежда като болна.

Двамата възрастни се разсмяха, а Коти ги погледна така, сякаш бяха малко мръднали.

— Всъщност празнуваме — каза Лия, без да сваля очи от Долтън, който изглеждаше чудесно в плътно прилепналите джинси, бежовата риза и ботушите. И все пак върху лицето му личеше умора, която наболата брада не можеше да скрие. Въпреки това от него се излъчваше обаяние и тя отново се запита какво намира в нея, когато можеше да има всяка жена, която пожелае.

Засега искаше нея и единствено това имаше значение.

— Какво празнуваме? — попита той, а погледът му беше топъл.

— Днес се случиха две неща, които според мен си заслужава да се отпразнуват — тя се засмя и погледна нежно сина си. — Макар че имах предвид друго място, а не „Макдоналдс“.

— А защо не! — Долтън побутна с лакът Коти. — Всеки човек има нужда от време на време да хапне малко трици. Нали така, моето момче?

Коти сбърчи нос.

— Какво са това трици?

— Няма значение — отвърна Долтън, гледайки Лия с лениви, присвити очи. — И така, какво ще празнуваме?

— Гладен съм — изхленчи Коти. — Искам да ям.

— Добре, всичко по реда си — примирено въздъхна Лия.

Долтън взе поръчките им и отиде на щанда.

— Мамо, може ли да отида да си поиграя на пързалката?

— След като се нахраниш — разсеяно отвърна Лия, докато гледаше Долтън, който отново седна до Коти. Той сложи отрупаната с лакомства табла по средата.

Известно време се храниха мълчаливо. Накрая Лия смачка на топка салфетката половиния си сандвич.

— Нахраних се.

— Аз също — каза Коти, като облиза дъното на чашата си.

Лия му хвърли строг поглед.

— Недей така. Не е възпитано.

— Сега може ли да отида да играя?

— Разбира се — отвърна Лия.

Долтън се разсмя и помогна на Коти да се измъкне от седалката.

Когато детето излезе, Долтън се протегна през масата и хвана ръката на Лия с чувствено извити устни.

— Нали знаеш, бих предпочел теб да имам за вечеря.

Лицето й поруменя.

— Чудесно.

Той се разсмя високо.

— Това ли е всичко, което можеш да направиш?

— При тези обстоятелства, да — рече тя малко строго, усещайки погледите на другите посетители.

— Добре — каза той, отдръпвайки ръката си. — Ще се държа прилично — очите му отново пламнаха. — Искам да кажа, засега.

— Ужасен си.

— А ти си красива, когато се изчервяваш.

Тя го ритна под масата. Той изруга.

— И така, искаш ли да чуеш как мина денят ми или не?

— Целият съм в слух.

Тогава Лия му разказа за събитията, като започна с писмото на Елън Тибодо.

— Гледай ти, тази кучка — прекъсна я Долтън.

— Чакай, не си чул и останалото — той слушаше внимателно, а после Лия го попита: — Е, не ти ли е малко жал за нея?

— По дяволите, не! Тя си е виновна, че е дебела и че се е оженила за мъж, който иска само парите й. Не е имала никакво право да те използва като изкупителна жертва, за да компенсира загубите си.

Лия сви устни.

— Прав си, но в крайна сметка тя ми предостави средството, което ми трябваше, за да си уредя сметките с Партридж.

Долтън вдигна вежди.

— Искаш да кажеш?…

Лия се усмихна като котка, току-що глътнала канарче.

— Да. Ритнах го там, където боли най-много.

— В буквалния смисъл?

Устните на Лия потръпнаха.

— Не, не в буквалния смисъл, макар че се изкушавах.

— Продължавай — с усмивка я подкани Долтън.

Когато тя довърши разказа си след няколко минути, очакваше една голяма похвала от Долтън, но не получи такава. Тъкмо обратното — лицето му беше доста мрачно.

— Какво има? Мислех си, че ще искаш да ми закачиш медал.

— Да — каза Долтън и въздъхна, — но това копеле ще търси да си го върне по някакъв начин.

— Няма — гласът на Лия прозвуча самоуверено.

— Надявам се да е така. Но когато изненадаш неприятно някого, особено негодник като Партридж, той побеснява.

— Може да беснее колкото си иска. Възнамерявам да отида при управата на застрахователното дружество и да докладвам за него — Лия наклони главата си встрани и се усмихна: — Е, справих ли се добре или не?

Особени пламъчета се появиха в очите на Долтън.

— Справила си се добре.

— Тогава го кажи както трябва.

— Ще го кажа, само че не тук. Достатъчно дълго държах ръцете си далеч от теб. Готова ли си да тръгваме?

Лия завъртя глава.

— Да.

 

 

— Кога мислиш, че ще заспи?

Стояха в средата на дневната, осветена единствено от луната.

Лия се усмихна.

— Веднага щом сложи главата си върху възглавницата, което означава, че е вече в царството на сънищата.

— Това означава ли, че можем да започваме?

Лия го плесна по гърдите.

— Само за това мислиш.

Той се засмя, но преглътна, когато тя сложи ръката си върху токата на колана му.

— И кой го казва!

— Спалнята ли предпочиташ? — прошепна тя с ръка върху ципа му.

— Не — изръмжа той. — Прекалено далече е.

Любиха се до изтощение. Но Долтън искаше още и още и не просто секс, не просто да прониква в нея. Искаше самият той да проникне в сърцето й, за цял живот.

Ала един вътрешен глас не му позволяваше да се наслаждава на тази мисъл. Той му повтаряше: Кажи й истината, няма друг начин. Кажи й сега, когато е слаба и отстъпчива.

— Лия?

— Какво? — прошепна тя с устни върху врата му.

Той притихна, но не и сърцето му; то биеше силно.

— Долтън?

— Лия, аз… О, по дяволите! — отдръпна се и погледна в очите й.

— Кажи това, което искаш да ми кажеш.

Въздухът излезе със свистене от гърдите му:

— Ще се омъжиш ли за мен?