Мерилин Бакстър
Безценно (40)

Четиридесета глава

Думите от листа сякаш се нахвърлиха върху нея.

„Ако не ми върнеш бижутата, и то скоро, ще съжаляваш. Моето търпение, както и това на застрахователната компания, се изчерпа. Запомни добре думите ми, кучка такава, защото никога повече няма да си намериш работа в този град, нито в някой друг.

Елън Тибодо“

Лия пламна от гняв, който, я парализира. Колко още можеше да понесе? Колко хора още щяха да я изнудват?

След миг се изправи, макар че още се чувстваше разстроена и вбесена. С треперещи ръце си приготви чаша кафе, но вече не го искаше. Искаше си обратно своя живот. Не можеше повече да търпи да бъде жертвата, да бъде тормозена заради нещо, което не бе направила. Тази жена и този отвратителен детектив от застрахователното дружество бяха поставили под съмнение нейната почтеност и честност й това продължаваше прекалено дълго. Повече нямаше да им бъде изтривалка.

Втурна се към телефона и след като набра номера, зачака.

— Здравей, Софи, трябва да те помоля за една услуга.

— Нещо си ядосана като че ли.

— Това е меко казано.

— Какво има?

— Ще ти обясня по-късно. Можеш ли да вземеш Коти след училище и да го гледаш за малко?

— Разбира се.

— Благодаря, задължена съм ти.

Лия грабна чантата си и изтича към колата.

— По дяволите! — промърмори тя. Бе забравила нещо.

Остави колата запалена, върна се вкъщи и отиде в малката стаичка. Отвори едно чекмедже и взе да рови в него. След като намери онова, което търсеше, тя се втурна обратно към колата.

 

 

— Какво искаш? Тук не си желана!

Лия остана на мястото си и се вгледа в Елън Тибодо, която на дневната светлина изглеждаше така, сякаш тъкмо се връщаше от ада. Клепачите й бяха зачервени, сигурно бе плакала или пила — Лия не знаеше кое от двете.

Халатът й беше мръсен и почти не можеше да скрие едрото й тяло, особено гърдите й. Те подскачаха при всяко рязко движение, което правеше. Всъщност Лия беше шокирана. Тя нямаше нищо общо с онази самоуверена жена, която я бе наругала в ресторанта. Жената, която сега стоеше пред нея, изглеждаше почти уплашена.

— Знам, че не съм желана — каза Лия, — но няма да мръдна оттук, докато не кажа каквото имам да казвам.

Елън изкриви устни в презрителна усмивка и прокара ръка през рошавата си коса.

— Ще видим, малка кучка такава. Ще се обадя на ченгетата.

— Няма да го направите — рече Лия, после се промъкна покрай жената и влезе в тъмното фоайе.

— Как смееш… ти… ти! — Елън запелтечи и се опита да сграбчи ръката на Лия.

Лия се отдръпна. Имаше си мисия и нищо нямаше да я спре. Знаеше, че поема риск, идвайки тук, но не й пукаше. Искаше само да изхвърли тази жена от живота си и да възстанови доброто си име и репутация.

— Не съм взимала вашите бижута, госпожо Тибодо.

— Лъжеш — каза Елън, а гласът й стана с две октави по-висок.

— Не лъжа. Вярно, имах и все още имам големи финансови затруднения, но това няма никакво значение. Дори да бях без дом и да живеех на улицата, никога не бих взела нещо, което не ми принадлежи.

— Можеш да стоиш тук и да ми хленчиш колкото си искаш, но няма да променя решението си.

— Защо? Защо сте толкова сигурна, че аз съм взела бижутата? Не сте ли помислили, че ако съм ги взела аз, досега щях да ги продам? След като имам такава нужда от пари, какъв е смисълът да чакам?

— Защото Партридж е по петите ти.

— Но не седем дни в седмицата и двайсет и четири часа в денонощието — Лия водеше битката по най-добрия начин, но нямаше никаква представа дали ще успее. Тази жена изглеждаше непреклонна в обвиненията си срещу нея и тя не можеше да си обясни защо.

— И ченгетата смятат, че ти си ги взела.

— О, нима? — подхвърли Лия с доста повече спокойствие, отколкото изпитваше. Всъщност сърцето й биеше толкова силно, страхуваше се, че жената може да го чуе. — Тогава защо не ме арестуваха?

— Защото са некадърници, затова.

Лия преброи до десет, после опита друга тактика.

— Партридж влезе с взлом в къщата ми.

Лицето на Елън стана пепеляво.

— Не знаех.

Може да знае, а може и да не знае. Лия не беше сигурна. Но възнамеряваше да се възползва максимално от случая и да види как ще се отрази на Елън едно сплашване.

— Е, полицията, разбира се, разследва случая и Дж. Т. е главният заподозрян. Ще бъде много лошо, ако и вие сте замесена.

— Спри! — изкрещя Елън. — Просто се опитваш да извъртиш нещата и да ме изкараш мен виновна, когато виновната всъщност си ти.

— Не е вярно, Елън — каза тихо Лия, чувствайки, че най-после е пробила бронята на тази жена. Онова, което последва, дойде като гръм от ясно небе. Думите сами излизаха от устата й: — Знаете ли какво мисля? Мисля, че вие сте скрили бижутата, че са били при вас през цялото време.

— Господи, това е лудост! Ти си полудяла!

— Така ли? — каза Лия, запазвайки самообладание, но с усилие. — Не съм полудяла. Във вас са, нали, Елън? Инсценирали сте тази кражба само за да привлечете вниманието върху себе си, вниманието на съпруга ви. Нали?

Сякаш ключовата дума беше „съпруг“. Изведнъж жената избухна в ридания — дълбоки, сърцераздирателни ридания, които трогнаха Лия, но само за миг, защото разбра, че онова, което бе казала, е истина. Не е имало никаква кражба.

— Защо, Елън? Защо го направихте?

— Той не ме обича, това е — каза Елън с безжизнен глас. — Ожени се за мен заради парите ми и…

На Лия й се искаше да крещи, докато жената оголваше душата си пред нея. Не искаше да слуша признанията на Елън, че е направила живота си непоносим заради проклетите изневери на съпруга си. Но това бе същността на нещата и Лия не знаеше дали да я удари, или да я даде под съд. Тогава й хрумна друга мисъл.

— Елън, слушайте ме — и слушайте внимателно. Ето какво искам да направите.

По-късно Лия излезе навън под палещото следобедно слънце. Тъкмо се канеше да отвори вратата на колата си, когато вдигна очи и видя отсреща друга кола.

Позна колата и шофьора. Кръвта нахлу в главата й, но тя не се поколеба. Обърна се и тръгна към колата.

Лия се бе отправила към офиса на Дж. Т. Партридж. Той бе й спестил това пътуване. Слезе от форда си и с бавни крачки тръгна към нея. Срещнаха се на тротоара.

Няколко секунди и двамата мълчаха. Сякаш се готвеха за битка.

— Добър ден, господин Партридж, тъкмо с вас исках да се срещна.

Дж. Т. се стъписа от думите на Лия, но се съвзе бързо и каза:

— Я виж ти какво съвпадение. И аз исках да се срещна тъкмо с теб — изхили се цинично. — Това сигурно означава, че имаш намерение да се признаеш за виновна.

Лия се разсмя, после погледът й стана суров, а гласът й остър като бръснач:

— Едва ли. Това, което ще призная, е, че сте мързеливо, некадърно копеле и би трябвало да сте вече в затвора.

Лицето на Дж. Т. се разкриви и стана безформено и грозно.

— На твое място щях да внимавам какво приказвам, сладурче.

— Тази ваша тактика на сплашване вече не върви — Лия се усмихна. — Защото, знаете ли, мога да докажа, че не съм взела бижутата.

Той се разсмя.

— Да, точно така, когато аз се настаня в Белия дом, тогава и това ще стане.

— Страхувам се, че ще се настаните не в Белия дом, а в един друг дом — за престъпници.

Дж. Т. се приближи още и присви очи от ярката светлина на горещото слънце:

— Чуй ме добре, сладур. Уморен съм от тая скапана история. Сега ми даваш бижутата, а аз ще направя всичко възможно да получиш по-малка присъда.

— Искам да ви кажа, че ще ви върна услугата, само че ще направя всичко възможно да изгниете в затвора и да ви отнемат разрешителното за работа.

— Я се разкарай! Писна ми от теб! Сега си занасяш кльощавия задник обратно вкъщи и…

Той не видя приближаващата чанта, докато тя не го удари право в лицето. Подскочи, после изкрещя:

— Какво, по дяволите!…

— Това са бижутата, господин Партридж. Има една подробност — не бяха в моята къща, а в къщата на Елън Тибодо.

Когато той се съвзе, Лия извади от джоба си малък касетофон и го пусна. От него прозвуча силно и ясно направената през сълзи изповед на Елън.

Лицето на Дж. Т. стана пурпурно от ярост, после той започна да трепери.

— Ах, тази кучка! Ще й извия дебелия врат!

— Съмнявам се — гласът на Лия беше изпълнен с презрение. — Съмнявам се дали ще имате възможност и начин да направите нещо, след като докладвам на вашите шефове.

— Няма да посмееш.

Лия се разсмя.

— Само гледайте.

— Ако го направиш, ще съжаляваш! — изкрещя той след нея, докато тя се отдалечаваше.

Лия спря, обърна се бавно и го изгледа от горе до долу, а върху лицето й беше изписано презрение.

— Но не толкова, колкото вие.

Тя се усмихна и отвори вратата на колата си. Но не влезе вътре. Отново се обърна, изгледа го продължително, после каза:

— Приятен ден… сладурче.