Мерилин Бакстър
Безценно (4)

Четвърта глава

— Ето те най-после.

— Хайде, успокой се — каза Долтън. — Мърмориш като стара свекърва.

Тони изсумтя.

Долтън сви устни, докато се вглеждаше внимателно в стария си приятел. Повечето хора биха заключили, че Тони си е един обикновен човек. Нищо не би било по-далеч от истината. Когато Тони се усмихваше, трапчинките на двете му бузи напълно заличаваха това впечатление. Освен това умът му щракваше като стоманен капан и далеч надминаваше средното ниво. „Изключителен“ беше думата, която Долтън обичаше да използва.

— И така, какво става? — попита Тони и лицето му се озари от енергична усмивка.

— Отидох в банката и получих парите.

— На ръка?

— Реших, че няма да е разумно.

Слабото лице на Тони стана сериозно.

— Ами тогава все още може да ти ударят секирата.

— Може, ама няма да го направят.

Тони вдигна ръка и избърса потта, която се стичаше по лицето му.

— Не мога повече да издържам тази проклета жега. Ще ме съсипе.

Долтън се усмихна, разкривайки редица равни бели зъби, които подчертаваха силния му загар.

— Ами защото си се облякъл с толкова дрехи.

— А да не искаш да се разхождам полугол?

Долтън сви рамене.

— Твоя работа. — Самият той беше облякъл памучна фланелка и протрити бермуди.

Юли месец в Билокси бе истински ад. Това беше най-горещият месец в годината, когато температурите стигаха до деветдесет и осем градуса^[1] и повече. В дни като днешния, когато влажността бе висока, без климатична инсталация беше почти непоносимо.

— Кога, по дяволите, ще пристигне новият климатик? — попита Тони.

— Веднага щом взема парите от банката.

Тони въздъхна.

— Надявам се да го доживея. През това време нека да разгледаме мястото.

— Помислих си, че изобщо няма да се сетиш за това.

— Умник.

Долтън се разсмя, сигурен, че е направил правилния избор, като е избрал Тони за свой помощник.

Днес Тони за пръв път виждаше клуба. Всъщност Долтън го бе наел съвсем наскоро, когато чу, че се е върнал в града. Беше се запознал с него в тексаския университет и бяха станали приятели. Но след завършването пътищата им се бяха разделили, особено след като Тони се бе установил на североизток.

Преди няколко месеца Тони бе останал без работа. Бе дошъл на юг при сестра си и се бе обадил на Долтън с молба да му помогне да си намери работа.

Долтън се притесняваше, че ще трябва да работи така плътно с приятел, после реши, че това е най-правилният път. Беше разговарял с много други непознати хора с по-висока квалификация, но все пак не се реши да ги наеме. Предпочиташе някого, комуто има доверие.

Освен това Тони го познаваше, знаеше каква луда глава бе. В края на краищата Тони бе присъствал на някои от онези среднощни комарджийски събирания, които бяха докарали големи неприятности на Долтън. Долтън чувстваше, че с Тони щеше винаги да знае къде точно се намира — и обратното.

Сега, след като бяха разгледали клуба, Долтън попита:

— Е, как мислиш? Виждаш ли някакви перспективи?

Тони му хвърли бърз поглед.

— Шегуваш ли се? Разбира се, но трябва да ти кажа, че иска адски много работа. Един архитект, един дизайнер и едно малко състояние са решението на проблема.

— И аз смятам така.

Долтън огледа голямата зала за хранене, кухнята, бара и малкия, но полезен дансинг. Тони беше прав. Мястото се нуждаеше от ремонт. Занемареният му вид беше още по-потискащ от знойната жега навън. Също така беше и мрачно, с тежки, съдрани завеси, които скриваха великолепната гледка към океана. Не можеше да проумее кому бе необходимо това.

Останалата част от клуба не бе в по-добро състояние. Кухнята, макар и модерно обзаведена, беше мръсна. Имаше нужда от нещо повече от едно здраво жулене, за да стане функционална. Част от дансинга се бе изметнала, което правеше невъзможно използването му.

Долтън и Тони обмениха по няколко идеи, преди Долтън да каже:

— Да се махаме оттук — потта се стичаше от всяка пора на тялото му и се просмукваше в блузата и бельото му. Представяше си как се чувства Тони, облечен в чифт памучни дънки и спортна риза.

— Алилуя! — Долтън се разсмя.

— Щурак.

Когато излязоха на терасата, която се простираше от единия до другия край на клуба, знойният въздух ги удари в лицето като от пещ.

— По дяволите! — Тони едва пое въздух.

— Ще свикнеш.

— Докато съм жив, няма да мога. И като си помисля как роптаех заради студа там, на север!

— Е, тогава спукана ти е работата, защото положението няма да се промени още дълго време. Може би до октомври.

Въздишката на Тони бе в съзвучие със смеха на Долтън, докато и двамата се настаняваха в шезлонгите. Точно пред погледа им беше корабчето с витла — копие на онези, които са порили водите на река Мисисипи през миналия век. Макар то да беше в същото окаяно състояние, Долтън знаеше, че може да се ремонтира, така както и клубът. Усмихна се.

Известно време никой от двамата мъже не проговори. Въпреки непоносимата жега, Долтън беше доволен. За пръв път в живота си изпитваше такова блажено въодушевление. Най-после се бе заловил с нещо сериозно и вече бе готов да поема отговорност. Усмихна се.

— Кое ти е толкова смешно? — попита Тони, намествайки върху носа си слънчевите очила.

— Нищо. Просто в главата ми се въртят някакви смахнати мисли — Долтън помълча. — И така, какво е първото ти впечатление от кораба?

Погледът на Тони се плъзна по бреговата линия.

— Когато го подновим, ще стане като всички други.

Долтън изсумтя.

— По дяволите, не искам моят да прилича на другите. Искам да изпъква, да бъде по-различен.

— Никак не се учудвам.

— Защото ме познаваш.

— Да, така е, струва ми се. Винаги си правил това, което ти искаш, и никога не си играл по чужда свирка.

— Но точно това прави живота вълнуващ, приятелю.

— А не си ли ходил при баща си за парите, които ще ти трябват? — попита Тони по обичайния си прям начин.

Долтън не бе разказал на Тони за дълбоката неприязън, която съществува между него и баща му. Първо, това не беше работа на Тони. Второ, не му се искаше да обсъжда с други тази неприятна семейна тайна. Все пак, изглежда, Тони знаеше, че не всичко е наред на семейния фронт. На Долтън му беше ясно, че няма друг избор, освен да му обясни как стоят нещата.

— Старият няма доверие в мен, че ще се заловя с нещо сериозно — изрече той най-сетне.

— Значи когато те отпрати, ти просто ей така отиде в банката и получи заем?

— Точно така — Долтън замълча и потърка брадичката си — страните бяха започнали да го сърбят.

— И само срещу собствеността, която имаш?

— Ами — Долтън се поколеба — не съвсем. Името на баща ми помогна.

— И това те засегна, нали?

— Дяволски си прав, но нямах друг избор. Те знаят, че баща ми има голямо състояние и че това състояние скоро ще бъде мое.

— Нима Паркър е толкова зле?

Лицето на Долтън се помрачи:

— От месеци е зле. Едва-едва крета.

— А с ума все така ли е добре?

— Да, а също и с езика. Все пак той е много болен.

— Наистина съжалявам.

Долтън изпусна дълга въздишка:

— Аз също.

Помълчаха малко, после Тони попита, макар и по-предпазливо, отколкото преди:

— Сигурен ли си, че ще наследиш… — прочисти гърлото си, после продължи: — Искам да кажа, ако вие двамата… — отново гласът му секна, а лицето му почервеня.

— Разбирам. Трябва да ти кажа още, че баща ми ме презира — Долтън сви рамене. — Отдавна съм се примирил с това, но не мисля, че ще се откаже от мен.

— Очевидно и в банката мислят същото.

— Точно така. Не се притесняват за парите си.

— Е, ако мога да помогна с нещо…

— Няма нужда — Долтън се усмихна. — Благодаря ти все пак.

Портативният телефон иззвъня, като стресна и двамата.

— По дяволите, не искам да говоря с никого точно сега — каза Долтън, мислейки си за Таня.

Тони се изправи.

— Ще видя кой е.

След малко се върна на терасата, с унил вид.

— Кой беше? — попита Долтън, усещайки как кожата му настръхва.

— От болницата. За баща ти. Получил е още един удар.

 

 

Долтън подкара мерцедеса си по дългата, виеща се алея към имението Монтгомъри. Тъкмо беше завил, когато спря и се замисли дали да не даде на заден и да поеме в обратната посока.

Не че мразеше къщата. Не. Мразеше спомените, свързани с нея, които все още пораждаха кошмари.

Въпреки всичко трябваше да влезе вътре и да чуе завещанието на Паркър.

Паркира пред белите колони, но не бързаше да излезе от колата. Обзе го някакво чувство, което не можеше да определи. Въпреки спешното обаждане от болницата, баща му бе хвърлил ново предизвикателство към медицинската наука и живя още три седмици.

Погребението му бе преди два дни и на него присъства поне половината Луизиана. Имаше купища цветя. Знаеше, че баща му като политик бе много уважаван и влиятелен човек, но не бе осъзнал силата на властта му до неговата смърт.

В деня след погребението Долтън се напи здравата и не бе в състояние да се срещне с адвоката. Сега обаче тази циция Уилям Дьошан, семейният адвокат, бе настоял Долтън да се срещне с него точно в десет.

Е, часът беше десет и половина и Дьошан сигурно вече подскачаше от ярост, задето го принуждават да чака, но Долтън реши, че ще му се отрази добре, ако се поядоса.

При тази мисъл се усмихна, отвори вратата и излезе от колата. Забеляза как листата на големите, обрасли с мъх дъбове бяха клюмнали, сякаш жегата бе изсмукала тяхната жизненост. И аз съм като тях, помисли си Долтън, мечтаейки за чифт къси панталони вместо тези джинси и памучната карирана риза, залепнала за него като втора кожа.

Отвори вратата и видя насреща му да идва Телма с очи, подпухнали от плач.

— Стори ми се, че чух колата ти — каза тя, опитвайки да се усмихне.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Всичко ще бъде наред. Обещавам.

Телма преглътна.

— Не знам какво ще стане с мен, Елвира и Мак сега, след като господин Монтгомъри се спомина.

— Ей, я избърши тези сълзи, чуваш ли? Казах ти, че всичко ще се нареди — Долтън се усмихна. — Нали ми вярваш?

Тя кимна.

— Тогава бъди добро момиче и донеси на господин Дьошан и на мен чай с лед.

— Разбира се.

Докато Долтън вървеше по лъскавия дървен под, долови миризмата на гланц за мебели, примесена със силния аромат на свежи цветя.

— Крайно време беше да се появиш.

Уилям Дьошан излезе от библиотеката. Беше мъж, прехвърлил шейсетте, с естествено къдрава сива коса, зелени очи и кожа с червеникав тен, която имаше склонност да става алена, щом се ядоса. А сега беше много ядосан.

— И аз се радвам да те видя.

— Върви по дяволите! — сряза го адвокатът. — Не знаеш ли, че е невъзпитано да караш хората да те чакат? Държиш се така, сякаш си израсъл в хамбар. Нищо чудно, че баща ти береше толкова ядове с теб. Ти си един пропаднал човек.

Долтън спря, както вървеше. Стисна челюсти, а погледът му стана суров и заплашително студен:

— На твое място щях да внимавам какво приказвам.

Дьошан се наежи.

— Не можеш да ме изплашиш.

— Ще видим — отвърна Долтън със същия убийствен, тих глас.

Адвокатът пребледня, но самодоволното му изражение не го напусна.

— Ела тук — каза той, като се завъртя на пети и влезе обратно в библиотеката.

Долтън го последва и се отпусна на стола пред масивното бюро на баща си. Не откъсваше поглед от адвоката. Долтън мразеше тази стая. Тъкмо тук толкова много пъти бе изпитвал въздействието на хапливия език на баща си и жиленето на колана му. Сега трябваше да понася превзетото и презрително държане на Дьошан, но не задълго.

— Виж какво, хайде да караме направо, искаш ли? Ти не ме харесваш и аз не те харесвам, така че колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще си кажем сбогом.

Дьошан се усмихна с вид на котка, току-що глътнала канарче.

— Страхувам се, че няма да е толкова просто.

— А защо именно?

Дьошан не отговори на въпроса му, а вместо това посегна към официалния на вид документ.

— Готов ли си да чуеш желанията на баща си?

— Затова съм тук. Давай.

Бил се вгледа за момент в Долтън. В погледа му се четеше отвращение.

— Хич не те беше грижа за него, нали?

Долтън се поизправи на стола си.

— Наслушах се на обидните ти дрънканици. Изобщо не знаеш какво съм изпитвал към баща си и освен това не ти влиза в работата. Не си нищо друго, освен наета работна ръка, така че прочети завещанието, за да си изкараш парите.

Макар че лицето на Дьошан приличаше на зрял домат, готов да се пръсне, той посегна за очилата си, после взе да чете:

„Аз, Паркър Евервт Монтгомъри, с ясен разсъдък, оставям по двайсет и пет хиляди долара на всеки от моите дългогодишни и верни слуги Телма, Елвира и Мак.

На моя син, Долтън Уинслоу Монтгомъри, оставям тази къща. Освен това му оставям пари в брой, акции и бонове, но само в случай че открие първородното си дете, заченато чрез изкуствено оплождане, и поеме законните си задължения и отговорности към това дете.“

Долтън стоеше като парализиран. Дори мозъкът му отказваше да функционира. Сякаш думите на Дьошан го бяха взривили.

Адвокатът нямаше такъв проблем. Той се беше облегнал на стола си и се хилеше.

— Е, сега какво ще кажеш за тоя сюрприз, момче?

Твърде скоро обаче тялото и мозъкът на Долтън се върнаха към живот.

Как е разбрал баща му, че преди пет години бе станал донор на сперма за бързи пари?

Дьошан се изправи, подхвърли завещанието към Долтън, който го гледаше с изцъклен поглед, и се усмихна триумфално.

— Прочети го сам. Може би тогава ще стигне до съзнанието ти.

— Но как?… — изграчи Долтън. Чувстваше гърлото си така, сякаш беше изстъргано с ножче за бръснене.

— Трябва ли да ти припомням, че баща ти беше много влиятелен човек и имаше приятели в целия щат, та всеки един от тях би могъл да му предостави тази информация — изражението и гласът на Дьошан станаха още по-радостни: — А ти най-добре от всички би трябвало да знаеш, че ако цената е добра, няма нищо свято.

— Но какво… какво ще стане, ако няма дете? Искам да кажа… — Долтън бе напълно объркан. — Няма ли клауза, предвиждаща и други възможности?

— Не. Сигурно старият е смятал, че има много хлапета, след като си такъв расов кон. Нали?

Без да чака отговор, Дьошан се обърна бързо и излезе от стаята.

Долтън наведе главата си, хвана я с треперещи ръце и на няколко пъти си пое дълбоко въздух, преглъщайки. Страхуваше се, че ще повърне.

А сега какво? Без парите беше погубен. Беше на път да изгуби всичко. И още по-лошо — баща му бе спечелил. Знаеше, че където и да се намира Паркър точно в този момент, той се смееше.

Долтън някак си успя да стане от стола и да отиде до вратата, където срещна Телма с поднос в ръце. Мина покрай нея, но забеляза изплашения й неспокоен поглед.

Не можеше да й каже нищо за ободряване. Не точно сега, когато чувстваше, че краката му са отсечени. Едва след като стигна до колата, влезе вътре и затръшна вратата, дойде на себе си.

— Ще ти го върна тъпкано, старче! Не знам как, но заклевам се, че ще го направя.