Мерилин Бакстър
Безценно (38)

Тридесет и осма глава

Дъхът на Лия секна.

— Е, да го вземат дяволите! — промърмори Долтън, като остана неподвижен и гол, както майка му го е родила.

Лия се опитваше да не гледа, но не можеше да отдели очи от него. Въздухът се наелектризира.

Тя не можеше да откъсне поглед. Беше виждала тялото му, разбира се. Но сега, на дискретната светлина на лампата, той изглеждаше по-съблазнителен от всякога. Искаше й се да се люби с него, независимо дали имаха бъдеще или не.

— Ще си тръгвам — каза той, после се наведе да вдигне кърпата.

— Не — гласът й прозвуча като ехо от шепот, но той я чу. Ръката му спря във въздуха, после Долтън бавно се изправи в пълен ръст.

— Какво каза?

— Казах не — тя облиза устните си. — Не си тръгвай.

— Знаеш какво ще се случи, ако остана — това не беше въпрос.

Тя кимна, после, поради някаква глупава причина, сълзи замъглиха погледа й. Той изпъшка.

— Разкъсваш ме на парчета, знаеш ли? Не мога да мисля правилно, когато не съм край теб, и въобще не мога да мисля, когато съм край теб. В главата ми се върти само едно: да те съблека и да те любя — замълча и си пое дълбоко въздух. — Ако забеляза, казах да те любя, не да те чукам.

— О, Долтън! — извика Лия.

Както и преди, тя не разбра кой пръв протегна ръце към другия. Не беше важно — нито тогава, нито сега. Важното беше, че са се прегърнали.

Той я обгърна със стоманени, но нежни ръце, а когато устните му се впиха в нейните, бяха влажни, горещи и яростни.

Тя му помогна, когато ръцете му припряно задърпаха връзките на халата й. След секунди Лия също беше гола. Целувайки се, те се свлякоха върху килима на колене.

После Долтън откъсна устни от нейните и ги сключи около зърното на гърдата й. Всмукваше жадно, докато със свободната си ръка галеше другото зърно.

Тя зарови ръцете си в косата му с неистовото желание да го почувства вътре в себе си.

— Не още — каза той с дрезгав глас, дърпайки я надолу върху килима, така че легнаха един до друг. — Искам да те обичам цялата.

— О, Долтън, Долтън! — тя се извиваше под топлината на устните му.

По челото на Долтън бе избила пот, а очите му блестяха, когато я погледна в лицето.

— Не ти ли харесва?

— Прекалено много — прошепна тя и наведе главата му към гърдите си.

След малко я връхлетя такова блаженство, че тя не можа да сподави вика си. Стенанията им раздраха въздуха и тя падна върху него, а сърцата им започнаха да бият като едно.

Малко по-късно той я свали от себе си и я обърна на една страна, после отметна влажната коса от лицето й.

— Добре ли си?

— Добре съм.

— Утре ще те боли.

— Няма нищо.

Той се премести малко, за да я прегърне по-здраво. Известно време помълчаха, заслушани в звуците на пролетната нощ. Лия чу един щурец да свири и се усмихна.

— Лия.

— Ммм?

— Искаш ли да спиш?

— Не, освен ако ти не искаш.

— Искам само да те държа.

— Ти си неутолим — каза тя, положила глава върху влажните му гърди.

— Оплакваш ли се?

— Никога, но не можеш да продължаваш да се появяваш тук посред нощ, целият окървавен и с рани.

— Знам.

— Това ме тревожи — тя протегна ръка и докосна раната.

Той дори не трепна.

— И аз се тревожа за теб.

— Заради Дж. Т. Партридж ли?

— Да, това копеле трябва да отиде в затвора.

— Може би този детектив от полицията ще му вдъхне страх от Бога и просто ще изчезне. Само…

— Какво само?

— Дали няма да продължи с тези телефонни обаждания?

Долтън замръзна, после се премести така, че да вижда лицето й.

— Какви телефонни обаждания?

— Вдигам слушалката, но отсреща мълчат. Само тежко дишане.

— Казала ли си на полицията?

— Не.

Той въздъхна тежко.

— Знам, но имах толкова много неща. Освен това не съм сигурна дали е Дж. Т. Може Елън Тибодо да се опитва да ме сплаши. Или пък Купър Андерсън.

— Защо мислиш, че може да е Андерсън?

Лия въздъхна.

— Той има проблем.

— Какъв проблем?

Лия се поколеба, само че бе твърде късно. След като веднъж беше отворила голямата си уста, знаеше, че той няма да й позволи да се измъкне.

— Лия?

— Той… има навика да налита на всяка жена в офиса.

— И на теб ли?

— Да.

— Да не би той… — Долтън не можеше да изрече думата, която бе на върха на езика му.

— Не, но не защото не се опита. Един ден ме затвори в стаичката и… и взе да ме опипва.

— Това мазно копеле. Ако само посмее да те докосне отново, ще му се случи същото като на Партридж, само че още по-лошо — той млъкна. — По дяволите, нищо чудно, че нямаш доверие на мъжете. Първо онзи квартирант, после Купър.

— Кой е казал, че нямам доверие на мъжете?

Долтън я целуна по челото.

— Няма нужда да казваш нищо, скъпа. Почувствах го от държането ти към мен най-напред.

— Прав си — каза Лия и едва си пое дъх. — Доверието наистина се печели трудно.

Той само я притисна още по-силно.

— Е, да се надяваме, че Купър вече ще държи настрана мръсните си ръце. Една жена от фирмата се кани да го съди за сексуално изнудване.

— Браво на нея.

— Казах й, че ще свидетелствам срещу него.

— Браво на теб.

— Благодаря. Ако и майка ми беше на същото мнение — добави Лия неволно.

— След това, което ми разказа за детството си, не се учудвам.

— Аз също — Лия се засмя тъжно. — Джесика е толкова обсебена от материалните неща, че иска да се върна и да работя при Купър.

— Знае ли какви намерения е имал към теб?

— За нея няма значение.

— Също като баща ми, което не е никакъв комплимент. Коти как се отнася към баба си?

— Повечето време не му е приятно да стои при нея, защото тя се държи и с него по същия начин, както с мен. Все е недоволна.

— Много лошо. Децата имат нужда от баби и дядовци, които да ги водят в „Макдоналдс“.

Тя се отдръпна и се усмихна.

— Тебе водили ли са те в „Макдоналдс“?

— Ха, шегуваш ли се? Баща ми за нищо на света не би стъпил там, освен ако не е сигурен, че това ще му донесе повече избиратели.

— Жалко, че някои родители се държат така с децата си.

— Но не и ти. Ти правиш всичко, каквото трябва, за Коти.

— Съмнявам се, но той знае, че е обичан. Руфъс го обожаваше… — в мига, щом спомена за починалия си съпруг, на Лия й се прииска да си вземе думите обратно, осъзнавайки, че сега не е времето, нито мястото да говорят за него.

Сякаш усетил неудобството й, Долтън я стисна леко.

— Не се притеснявай. Руфъс беше и е част от твоя живот, макар че няма как да не ревнувам малко.

— Не бива да ревнуваш. Онова, което беше между мен и Руфъс, е съвсем различно от това, което е между нас.

— О?

Лия отново усети как лицето й пламна.

— Той… той никога…

— Какво никога?

Тя мълчеше.

— Никога не те е любил като мен?

Той сложи дланта си между краката й. Гореща вълна заля Лия, тя притисна бедра и задържа ръката му. Той започна да я движи нагоре и надолу.

— Лия — каза Долтън с измъчен глас, — има нещо, което трябва да ти кажа, нещо…

— Шшшт — тя протегна ръка и я сложи върху устата му. — Не сега, не когато вътрешностите ми са като опалена пещ. Искам да ме любиш.

Устата му потъна в нейната.

 

 

Еди Темпъл се отпусна зад волана на колата си пред кабинета на някакъв лекар в Ню Орлеан. Бе проследил Бил Дьошан тук и наблюдаваше как адвокатът излезе от своя линкълн и тръгна към една жена в напреднала бременност, която бе слязла от колата си, паркирана на известно разстояние зад него.

Те се срещнаха и жената се усмихна, после целуна Дьошан. Ако можеше да се съди по изражението на адвоката, той не беше във възторг от жеста.

— Я виж ти! — учудено промълви Еди, мислейки си как ще се хареса на шефа му този сценарий.

Набра телефона на Долтън и зачака.