Мерилин Бакстър
Безценно (36)

Тридесет и шеста глава

— О, Софи, това е чудесно.

Софи сви устни в усмивка.

— Да, и аз се вълнувам.

Лия прегърна приятелката си. Когато се пуснаха, очите им бяха насълзени.

— Хайде да пием кафе. Ще изядем по един сандвич.

Софи поклати глава.

— Не, сега не мога.

— Защо не? — Лия погледна часовника си. — Часът е едва седем, за бога.

— Е, може би ще имам време за една чаша.

— Добре. Тъкмо ще стане време да събудя Коти.

— Впрочем как е каубоят?

Лия се усмихна.

— Добре, но… — гласът й пресекна, а усмивката й изчезна. Софи седна на масата в трапезарията, докато Лия приготвяше кафето.

— Но какво? — настоя тя.

— Страда за Руфъс и… — Лия отново млъкна.

— Долтън. Това е думата, която се опитваш да кажеш, нали?

— Да — гласът на Лия беше по-остър, отколкото й се искаше.

— Ти си влюбена в него, нали?

Лия рязко обърна глава и се вгледа в сериозното лице на приятелката си.

— Разбира се, че не.

— Лъжкиня — тихо каза Софи, макар че върху живото й лице се появи подобие на усмивка.

— Работата е там, че…

Софи махна с ръка.

— Няма нужда да обясняваш. Знам. Влудява те, кара те да искаш това, което знаеш, че не бива да искаш.

— Така е и това ме плаши.

— Защо? Ти си свободна и пълнолетна.

— Той е… толкова различен от Руфъс.

— Ами това е добре.

— Не. Освен това той само ме желае. Не ме… обича.

— Откъде знаеш?

— Защото мъже като Долтън Монтгомъри не се влюбват. А и трябва да мисля за Коти. Животът с професионален комарджия не може да ми осигури тази стабилност, която искам за сина си. Но Коти си мисли, че Долтън е стигнал звездите, макар че не го е виждал вече от доста време.

Наля кафето и го донесе на масата, а Софи я наблюдаваше. Лия седна и те отпиха от горещата течност.

— И какво смяташ да правиш?

Очите на Лия станаха мрачни.

— Не знам. Откровено казано, не знам. Ако вярвах, че имаме бъдеще, щях да опитам. Но през последните три седмици той ми показа, че не е възможно.

— Как?

— Станал е някак си затворен и унил, което доказва, че съжалява, че той… че ние… — Лия замълча. Не искаше да признае дори пред най-добрата си приятелка, че те с Долтън са спали заедно. Първо, не беше нейна работа, и второ, беше прекалено лично. И на последно място — Лия все пак чувстваше, че не е била вярна на Руфъс.

— А, сигурно е притеснен заради предстоящото отваряне на казиното — каза Софи.

— Долтън е толкова различен. И както знаеш, по отношение на мъжете нямам никакъв опит.

Софи погледна Лия над ръба на чашата си и присви очи.

— Това, което мога да кажа, е, че ако го обичаш и той те прави щастлива, не се колебай.

— Но как можеш да разбереш? — смутено попита Лия.

Софи сложи юмрук върху стомаха си.

— Усет. То е нещо, което усещаш инстинктивно със сърцето си. Само ти можеш да го разбереш.

— Добре, стига толкова за мен — каза Лия, съзнавайки, че колкото и да обсъждаха Долтън, той бе нейният кръст и тя трябваше да си го носи. — Кога е сватбата?

— Още не сме определили датата, но ми се струва, че ще бъде скоро.

Лия се поколеба.

— И какво решихте за децата? Стигнахте ли до някакъв компромис?

— Сигурно ще си осиновим — тя въздъхна. — Луис дори не иска да обсъжда въпроса за изкуственото забременяване, казва, че няма да позволи да… — този път Софи замълча, а лицето й се изчерви.

Лия се наведе над масата и сложи ръка върху ръката на приятелката си.

— Ей, не се притеснявай. Спокойно можеш да го кажеш — да забременееш от чужд мъж. Това не ме смущава. Когато човек избира варианта с донора, трябва да се примири с факта. Някои мъже могат да го приемат, други не.

— Е, Луис не може. Самата мисъл ще го побърка.

Лия се усмихна.

— Щом е така, най-добре е да не говорите повече за това.

— Би било хубаво да имам бебе — каза Софи и погледът й стана унесен. — Много ми се иска и моят корем да се надуе, но ако това означава да загубя Луис, май ще трябва да чакам нечий друг корем да се надуе — усмихна се едва-едва. — После ще взема бебето.

— Чудесно — каза Лия. — Поне няма да се подлагаш на онази процедура с изкуственото оплождане. Не е никак забавно.

— Да, както ми разказа.

— Каквото и да решите за децата, радвам се, че вие двамата сте изгладили разногласията си. И с нетърпение чакам сватбата.

— Ще ми станеш ли кума?

— И още питаш!

Софи се усмихна.

— Добре, разбрахме се, остава само да уредим въпроса с работата.

— Какво с работата?

— Няма да мога вече да ти помагам. Луис иска да отида да работя в болницата. Тъй като прекарва доста време там, смята, че няма да можем да се виждаме достатъчно. И след като приключихме с проекта за офиса, реших, че сега е удобният момент да го направя.

— Разбирам те, а и не знам кога и дали ще си намеря друга работа.

— Не се притеснявай, след клуба и казиното няма да имаш никакви проблеми.

— Дано да е така, но с тази кражба, дето виси над главата ми, малко се съмнявам.

— А, Долтън ще ти помогне. Ще ти даде чудесни препоръки.

— Ще видим.

— Като заговорихме за кражбата, не мислиш ли, че има нещо общо с тършуването в къщата ти?

Лицето на Лия помръкна.

— Разбира се. Казах на полицая какви са моите подозрения.

— Онзи гадняр от застрахователното дружество, нали?

— Да.

— След като знае, че ще бъде главният заподозрян, защо трябва да върши такава глупост?

— Кой знае! — отвърна Лия. — От отчаяние — друго не мога да си представя.

— Е, надявам се, че ще го пипнат и ще го натикат в пандиза.

— Долтън казва същото, само че иска той да го пипне.

Софи се разсмя.

— Казах ти, той е мой тип мъж.

Лия не отвърна нищо. При всяко споменаване на Долтън сърцето й се свиваше, което беше смешно, защото той й бе дал да разбере, че съжалява, задето е спал с нея. И макар че неговото отдръпване й подейства като шамар, тя не можеше да направи нищо. Трябваше да намери начин да се справи с положението, докато завършат проекта.

Софи се изправи, нарушавайки мълчанието.

— Е, скъпа, трябва да тръгвам.

Лия също се изправи.

— Благодаря ти, че се отби. Ще ти се обадя скоро. Когато остана сама, Лия се загледа през прозореца и видя как две пойни птички се къпеха в басейнчето за птици. Денят се очертаваше да бъде един от тези редки дни, които я примамваха навън и не я свърташе вътре.

Тъкмо размишляваше дали може да си го позволи, когато телефонът иззвъня. Прекоси стаята и вдигна слушалката.

— Ало.

— Лия.

От силния глас на Долтън я полазиха студени тръпки.

— Какво има?

— Виж, сигурно ще си помислиш, че съм полудял, особено когато имаме толкова много работа, но… — той замълча и дълбоко си пое въздух. — Трябва да отида в Богалуса да видя една кобила и си помислих, че вие с Коти също може би ще поискате да дойдете с мен и да пояздите. Мислиш ли, че може да отсъства от училище?

Лия седна.

— О, не знам…

— Моля те — прекъсна я той и Лия долови отчаянието в гласа му. — На Коти ще му хареса.

Лия затвори очи.

— Добре. Кога… в колко часа?

— Какво ще кажеш след един час?

— Ще бъдем готови.

След като той затвори, Лия продължи да държи слушалката и да се взира в нея, неспособна да овладее вълнението, което я обхвана при мисълта, че ще прекара един ден с Долтън.

 

 

— Е, какво е мнението ти?

Лия се усмихна и се обърна към Долтън, който седеше до нея на одеялото, облегнат на едно дърво.

— Никога не съм виждала по-красиво място от това, истински рай.

— Наистина ли? А на мен не ми прави впечатление.

— Това не е хубаво. Не мога да не се възхищавам. Оценявам красивите неща в живота, защото никога не съм ги имала.

— А тъй като аз винаги съм ги имал и не са ми липсвали, чувствам се преситен.

Лия не отговори веднага. Толкова много неща у него не можеше да разбере. Имаше чувството, че непрекъснато плува срещу течението.

Но беше искрена, когато каза, че всичко е прекрасно — не само мястото, което бе избрал за пикник, а цялото имение. Местността наоколо беше покрита с високи борове и дъбове, които сякаш опираха в небето.

И самата къща беше красива — със своите колони, балкони, виещо се стълбище и кристални полилеи.

— Уоу, мамо, погледни! — беше извикал Коти, когато видя стълбището. — Може ли да се кача горе?

— Моля, заповядай — бе отвърнал Долтън, намигвайки към Лия, което накара сърцето й да подскочи.

Икономката им приготви обяд и след като Долтън се срещна с местния ветеринар и се погрижи за кобилата си заедно с Коти, който нищо не изпускаше от очи, те се отправиха към мястото, което според думите на Долтън някога било любимото му скривалище.

Точно пред тях имаше един бълбукащ поток, който се вливаше в дълбоко езеро. Преди това Долтън и Коти бяха плували там. И двамата се бяха опитали да я накарат да отиде при тях, но тя бе отказала. Не искаше да се мокри, освен това бе малко смутена от приятелството между сина й и този мъж.

Долтън бе играл неуморно с Коти.

— Гледай, мамо — викаше Коти, когато Долтън го вдигаше на раменете си, за да се гмурне.

— Гледам — уверяваше го Лия и се смееше.

Сега, след като бяха изяли обилния обяд от пържено пиле, картофена салата, печено свинско с фасул и пай с праскови, те си почиваха върху две отделни одеяла.

Лия погледна към одеялото, което беше на няколко метра от тях, и видя как гърдите на Коти се повдигат и отпускат спокойно. Усмихна се, мислейки си колко е уморен и как се бе забавлявал.

Обърна се към Долтън и каза, макар и с усилие:

— Благодаря ти, че си игра с Коти.

Той сви рамене.

— Не ми дължиш никакви благодарности. Удоволствието беше мое.

Тя почувства, че Долтън говори истината, което я обърка още повече. Амплитудата на настроенията му беше по-голяма, отколкото на един блуз-бенд. В един момент беше сексапилен и нежен, в следващия — студен и затворен.

— Лия…

Сломеният му глас и начинът, по който я погледна, не оставиха никакви съмнения относно сегашното му настроение. Той я желаеше, но не посегна към нея, а тя толкова много искаше да я прегърне, че направи нещо съвсем необичайно. Повдигна се на колене и сложи устните си върху неговите.

Лия чу как той си пое рязко въздух и я прониза нов спазъм на желание.

— О, Лия, Лия! — шепнеше той върху устните й, а ръцете му се впиха в нея.

Тя го целуна отново — по-силно, по-смело, езикът й се промъкна между устните му. Но не спря дотук. Обви с ръце гърба му и заби ноктите си в него. Искаше й се да разкъса дрехите му.

Той я стискаше толкова силно, че можеше да я смачка. После ръцете му се спуснаха надолу и я обхванаха здраво. Този контакт, твърдата му плът, притисната към нейната, разтърси и двамата от удоволствие.

— О, Лия! — прошепна той, като промъкна ръката си под памучната й блуза и обхвана гърдата й.

Тя сложи ръката си върху него, което го възпламени. Най-после беше успяла. Нямаше да устои.

След няколко секунди той се напрегна и се отдръпна. Тя едва не извика, после го погледна с обезумели очи.

— Не ме гледай така!

— Аз… те разочаровах миналия път, нали?

— Господи! Не говори така! Не си мисли такова нещо! — сграбчи ръката й и я сложи върху себе си. — Виж колко много те желая.

Пенисът му беше твърд, пулсираше под ръката й и напираше под джинсите. Тя отдръпна бързо ръката си, но продължи да го гледа, видя страданието, изписано върху лицето и в очите му.

— Никога не съм се чувствал така с друга жена, както с теб. И нищо друго не желая повече от това да те любя по три пъти на ден през остатъка от живота си. Само че не мога да се обвържа сериозно, а знам, че искаш точно това.

— Не можеш да знаеш какво искам аз — каза остро Лия.

— Има толкова неща, които не знаеш за мен.

Тя обви ръце около себе си да спре тръпките, които бяха почнали да я побиват.

— И нищо няма да ми разкажеш, нали? — тя не можеше да прикрие горчивината в гласа си. Денят, който бе започнал така обещаващо, сега се бе превърнал в кошмар.

Той не каза нищо.

— Моля ти се, върни ме… върни ни вкъщи.

— Не е толкова лесно да говоря за себе си.

— Мислиш ли, че не знам? — извика тя. — Когато ти разказвах за миналото си, за онзи негодник, който дойде в стаята ми, това беше едно от най-трудните неща за мен.

— Баща ми беше нещо като майка ти — студен и себичен.

— Съжалявам — прошепна тя и зачака със затаен дъх дали ще продължи.

— Всъщност стана такъв, след като… след като брат ми…

— Брат ти? Имаш брат?

— Имах брат. Той е мъртъв, а баща ми обвини мен.

— О, Долтън!

Погледът му беше измъчен и блуждаещ. Лия не знаеше какво да каже и как да го утеши. Най-после Долтън продължи:

— Майкъл беше по-голям от мен, а майка ни почина, когато бяхме малки. Паркър нямаше съмнения за това кой от нас ще следва политическата му кариера. Избра Майкъл, смяташе, че е предопределен да стигне до Белия дом — усмихна се горчиво. — Колкото до мен, аз бях само някаква напаст.

— Сигурна съм, че не е вярно.

— О, точно така беше.

— Как… умря той?

— Когато бяхме момчета, излязохме с новата си лодка в залива. Той настоя аз да карам, защото искаше да си изпие бирата. Беше започнал да пие много, само че горкият старец нищо не подозираше. Както и да е, не знам точно какво се случи, просто изневиделица се появи друга лодка. Направих рязък завой да не се блъсна в нея и тогава брат ми си удари главата.

Долтън замълча и с мъка си пое въздух.

— Изобщо не дойде в съзнание. Почина два дни по-късно и оттогава баща ми ме намрази.

— Но как е възможно? Било е нещастен случай.

— Знам, но той не искаше да го проумее. И ти не си могла да убедиш майка си да погледне по друг начин на случилото се с теб, нали?

Лия кимна, а очите й се напълниха със сълзи.

— Е, тогава разбираш срещу какво бях изправен.

— И какво стана по-нататък? — гласът й потрепери.

— След това станах много проклет, първокласен нехранимайко. Бях решил, че Паркър трябва да ми обърне внимание, иска или не.

— Всъщност онова, което си искал, е да те обича — тихо каза Лия.

Долтън се вгледа в лицето й с присвити очи.

— Може и така да е. Все пак успях да привлека вниманието му. Боже — и още как! Започнах да играя комар и тъй като той не искаше да се позори името Монтгомъри, ме измъкваше от всякакви неприятни ситуации. Мразеше това, което правеше, така както мразеше и мен.

— Явно не те е мразил толкова, колкото си мислиш. Оставил ти е цялата тази земя, и къщата, и пари. Нали?

Долтън се изправи на крака и се обърна с гръб към нея.

— Да, така е — после след миг каза с безизразен глас: — Време е да събудим Коти и да се връщаме.

Отново болката от унижението прониза Лия.

— Долтън?

Той се обърна, очите му бяха пълни с отчаяние.

— Какво ще правим оттук нататък?

Той вдигна безпомощно ръка и разтри врата си.

— И аз, по дяволите, бих искал да знам.

Но Лия знаеше. Знаеше, че трябва да избяга далеч от Долтън колкото може по-скоро, иначе той щеше да съкруши сърцето й дори много повече, отколкото смъртта на Руфъс го бе съкрушило. Само че този път не беше сигурна дали ще го преживее.

Тя каза с възможно най-голямо спокойствие:

— Ще приготвя Коти.