Мерилин Бакстър
Безценно (35)

Тридесет и пета глава

Коти седеше със скръстени в скута си ръце.

— Време е да тръгваш, каубой — каза Лия и му се усмихна.

Той не отвърна на усмивката й. Лия се намръщи.

— Какво има?

— Защо Долтън вече не ме харесва? — промърмори Коти.

Сърцето на Лия замря.

— О, миличък, Долтън все така те харесва. Просто той е… ние сме малко припрени сега заради откриването на казиното.

— Какво значи това припрени?

Лия се усмихна и го перна по брадичката:

— Няма значение. Сигурна съм, че скоро ще видиш Долтън.

— Може ли да му се обадя?

Гърлото на Лия се сви, но успя да каже:

— Разбира се.

— О, хубаво — Коти грабна раницата си, целуна я по бузата и изскочи от колата.

Когато влезе в училището, Лия потегли. Не, не беше готова да отиде в офиса и да погледне Долтън. Лицето й пламна, когато си спомни за изминалата любовна нощ. Беше се събудила на разсъмване и бе видяла, че е сама в леглото. Но върху възглавницата бе забодена бележка. В нея пишеше:

„Човекът от полицията е отвън, така че не се безпокой. Ще се обадя на службата за почистване да оправят къщата. До скоро.

Долтън“

Лия преглътна разочарованието си, изправи се в леглото и изпъшка, когато огледа спалнята и видя, че е в същото състояние, както и дневната. Мисълта как онзи мръсник Дж. Т. е тършувал из нещата й бе непоносима.

Би трябвало да е изплашена, но не беше. Беше бясна. Нещо трябваше да се направи, да се спре тази непрекъсната намеса на Дж. Т. в личния й живот.

Стана и доколкото можа, се опита да сложи ред в къщата, благодарна, че Долтън беше достатъчно предвидлив да се обади на службата за почистване. Нямаше време. Трябваше да вземе Коти от майка си, да го заведе на училище, после да отиде на работа.

И все пак Лия остана по-дълго под душа, а мислите й се връщаха към Долтън, особено когато забеляза следите от наболата му брада върху гърдите си.

Същите тези еротични мисли се въртяха в главата й, когато се отправи към офиса. Не знаеше какво я накара да отбие встрани и да спре. Може би някаква импулсивна реакция на тези мисли. Или може би просто имаше нужда да се успокои.

Изрита сандалите от краката си и слезе от колата. Мартенската утрин беше неотразима. Въздухът бе влажен и топъл, а слънцето оцветяваше водата в ослепително синьо-зелено. Известно време тя просто повървя, като отваряше уста и вдишваше соления въздух, усещайки как успокоява смутената й душа. Слушаше как вълните шумолят върху пясъка, а птиците се стрелкаха пред погледа й.

Усмихна се, после изведнъж извика:

— Ооох!

Вдигна крака си и видя, че е стъпила върху една многоцветна мида, толкова крехка, че когато я вдигна срещу слънцето, тя приличаше на дъга. Отново се усмихна.

Но независимо колко спокойна беше обстановката, не можеше напълно да уталожи вълнението си.

— Ти си глупачка, Лия Фрейзър — извика тя на вятъра. Цял живот бе искала някой да я обича, истински да я обича.

Руфъс бе отговорил на тази потребност, но сега го нямаше. И той й липсваше, липсваше й мъж в живота. Не й харесваше да живее сама и все пак не искаше да обича мъж като Долтън.

Той беше толкова неудържим, толкова пламенен, толкова настойчив. Беше всичко онова, което Руфъс не беше. Колко дълго можеше да задържи такъв силен мъж като Долтън? Тази мисъл засили усещането й за неспособността й да го задоволи. И все пак й се искаше веднъж в живота си да си го позволи, да има любовна връзка с него и да остави нещата да се развиват от само себе си.

Коти беше една от причините да не го прави. Самоуважението й беше другата причина. Ако Долтън се умори от нея и си тръгне, това щеше да я съсипе и тя щеше да се намрази. Този страх беше неоправдан, но не можеше да го надвие. Трябваше да внимава и да не показва своята уязвимост. Както изглежда, Долтън бе доста проницателен.

Лия повървя още малко, преди да се върне в колата. Поне бе проветрила малко мозъка си. Беше готова да посрещне деня. И Долтън.

Закрачи по-бързо.

Отначало не видя жената. Едва когато й препречи пътя, Лия спря рязко.

— Съжалявам, не исках да ви плаша — някак предпазливо каза дребната блондинка.

— Познавам ли ви? — веднага попита Лия.

Жената се опита да се усмихне.

— Не, но аз ви познавам или поне знам нещо за вас.

— О?

— Аз съм Беки Чилдръс. Работех при Купър Андерсън — сега в гласа й имаше горчивина.

— Как мога да ви помогна?

Беки отмести поглед.

— Чувствам се ужасно неловко и единственият начин, по който мога да действам, е да дойда направо при вас и да ви попитам. Той оказваше ли сексуален тормоз върху вас?

— Да — без колебание отвърна Лия.

Жената сякаш всеки момент щеше да се свлече на земята.

— Този негодник правеше същото и с мен.

— Съжалявам — тихо каза Лия.

— Аз също.

— С какво мога да помогна?

— Бихте ли искали да свидетелствате срещу него в съда?

— Значи възнамерявате да стигнете чак дотам?

Устните на секретарката отново се изкривиха от горчивина.

— Ако ми се наложи. Той ме уволни, защото отказах да правя секс с него на дивана в офиса му — гласът й секна и тя извърна глава.

— Съжалявам — повтори Лия, тъй като не знаеше какво друго да каже.

— И аз съжалявам, но съм още по-бясна. Знаете ли колко е трудно да се намери работа, особено добре платена?

— Да, знам. Купър се опита да ме отстрани от бизнеса.

— Е, аз искам да се върна на работа — каза Беки, — но искам да работя при някой от другите партньори. Освен това искам компенсация за моралния тормоз, на който ме подложи.

— Любопитно ми е. Как разбрахте за мен?

Беки вдигна рамене.

— Чух да се говори във фирмата, че не ви е оставял на мира и затова сте напуснали.

— Възхищавам ви се заради това, което искате да направите. Ако не беше личната ми трагедия, с която трябваше да се справям, самата аз щях да заведа дело срещу този негодник.

— Значи ще ми помогнете?

— Естествено.

Беки бръкна в чантата си, извади визитка и я подаде на Лия.

— Надявам се, че ще го сложим на мястото му — тя се усмихна. — Благодаря ви. Ще ви се обадя.

Лия кимна.

— Ще чакам с нетърпение.

Минути по-късно замислено гледаше как жената влезе в колата си и потегли. Надяваше се тя да успее да притисне Купър Андерсън. Мисълта, че той може да отиде в затвора повдигна настроението й.

Никой друг не го заслужаваше повече, ако не броим Дж. Т. Партридж.

 

 

Норман Торнхил наблюдаваше Долтън над ръба на дебелите си като бутилка от кока-кола очила.

— Значи смяташ, че скоро ще получиш парите?

— Да — Долтън се изправи, а нетърпението и гневът му нарастваха всяка секунда. Откакто беше пристигнал в банката преди трийсет минути, Торнхил не правеше нищо друго, освен да хленчи и да се оплаква. Долтън прикри усмивката си, като се сети, че още не е хвърлил бомбата, което смяташе да направи. Той прикова очи върху Норм.

— Междувременно ми трябва още един заем.

Норм се изправи в стола си, сякаш току-що е бил изстрелян с ракета.

— Невъзможно — задави се той.

Долтън не каза нищо. Вместо това си наложи да преброи до десет и да овладее раздразнението си. Нямаше да е в негов интерес да загуби самообладание, макар че мразеше да се моли, мразеше това с всяка фибра на тялото си. Беше се заклел, че след като умре баща му, никога повече няма да се моли. По някаква ирония на съдбата тъкмо заради баща си отново го правеше.

Долтън изруга наум.

Норм се изкашля.

— Какво точно става, Долтън? Нали ще наследиш парите на Паркър — или съм на погрешен път?

— Ще си получиш парите, Норм, до последния цент.

— Но кога?

— Когато се уредят нещата с имението. Вярно, има някои спънки, но…

— Какви спънки? — прекъсна го Норм.

— Това не е твоя работа — зад думите на Долтън се усещаше студенина.

Норм се зачерви.

— А сега слушай, моето момче. Не ти ще се разпореждаш тук. Преди всичко тези пари съм ти ги дал заради баща ти и дългогодишното ни приятелство.

— Това са глупости и много добре го знаеш. Авоарите на баща ми са повече от достатъчни да си върна всички заеми. А междувременно банката взима лихви от тези заеми.

— В дъното на тая история има нещо гнило и не ми харесва.

Долтън се изсмя.

— Малко си нервен. Вземи хапчета „Тъмс“. Дават добри резултати.

— Не се прави на много остроумен — наежи се Норм, лицето му бе по-червено от всякога. — Ти си натясно, не аз. И ако бях на твое място, наистина щях да съм изнервен.

— Ще получа ли парите или не? — Долтън изглеждаше раздразнен в най-добрия случай.

— Ох, добре, но те предупреждавам — търпението ми има граници.

— Моето също.

Би трябвало да е щастлив — беше получил още една глътка въздух, така че можеше да отвори казиното. Но не беше щастлив. Долтън се чувстваше като след десетдневен запой. Напрегнатото му състояние не се дължеше само на банкера и паричните затруднения. Копнееше да се люби отново с Лия.

Помъчи се да съсредоточи мислите си единствено върху пътя. Вместо това, виждаше лицето й, докато беше върху него. Беше изпитал толкова силно желание, че дори не се замисли върху последствията от онова, което вършеше.

С ръце върху гърдите й, мокри от слюнката му, искаше да повярва, че онова, което се случваше между тях, ще продължи цял живот, че ако вярваше достатъчно силно, чудото можеше да стане.

Но не искаше да се заблуждава. Когато тя разбере кой е и какви са намеренията му, ще го заплюе в лицето и ще му каже да си хваща пътя.

Да си въобразява нещо друго бе все едно да храни празни надежди. Ето защо трябваше да държи ръцете си далеч от нея и да не се отклонява от плана си.

Петнайсет минути по-късно Долтън влезе в офиса. Лия беше сама, застанала пред един шкаф с папки. Когато го чу, тя се обърна.

Погледите им се срещнаха.

— Добро утро — с усилие каза той.

— Здравей.

Беше се съвзела след изпитанието с взлома в къщата й, както и след необузданата им, безумна любовна нощ. Всъщност изглеждаше красива, облечена в джинси и фланелка с цвят на пъпеш, плътно прилепнала към тялото й, под която се очертаваха зърната на гърдите й.

Долтън вътрешно изпъшка, изпитвайки нужда отново да опита вкуса им.

Сякаш прочела мислите му, Лия прошепна:

— Недей.

Но той не можеше да свали погледа си от тях. Точно тогава забеляза, че не беше излязла невредима от изпитанието. Деликатните вени на слепоочията й бяха изпъкнали. Лицето й беше бледо като пергамент. Изглеждаше почти безплътна.

Но страданието й най-много личеше в премрежените й зелени очи. Страдание, което той бе причинил. Само че не можеше да изрече думите, които тя искаше да чуе. Не можеше да поеме това непосилно задължение.

В същото време отчаяно искаше да каже нещо, което да разсее мълчанието и болката й.

— Виж, Лия, аз…

Тя се обърна рязко.

— Ще говорим по-късно, може ли? — не го погледна. — Трябва да отида в казиното. Очаквам пратка с мебели всеки момент.

Долтън искаше да й каже да не отива, да остане и да разговарят, да си изяснят нещата. Но не можеше. Сякаш думите бяха замръзнали на езика му.

Тя го погледна още веднъж и той видя унизителното отчаяние в очите й.

— Лия…

Тя мина покрай него и излезе.

Долтън трепна, сякаш го беше ударила. Може би щеше да се почувства по-добре, ако го бе направила.