Мерилин Бакстър
Безценно (34)

Тридесет и четвърта глава

— Госпожо Фрейзър, имате ли представа кой би могъл да извърши такова нещо?

Долтън гледаше Лия, която имаше такъв вид, сякаш беше минала през центрофугата за пране. Лицето й беше бяло, устните — изпити, а под очите й имаше виолетови кръгове. Който и да бе причинил тази мъка, заслужаваше да му се отреже главата. Долтън не желаеше нищо повече, освен да раздаде точно такова правосъдие.

— Да — най-после отвърна Лия в отговор на въпроса на полицая.

Полицаят беше огромен като мечка и имаше голяма черна бенка на лявата си буза. Той повдигна вежди.

— О? И кой точно може да е това?

Това копеле не й вярва, помисли си Долтън и едва се сдържаше да не излее кипящата си ярост върху този млад глупак. Как можеше да не й вярва? Лия изглеждаше уплашена, объркана и отчаяна.

Когато Лия позвъни в клуба, Долтън долови потиснатата истерия в гласа й и напусна сградата като при пожар. Ала пожарът трябваше да почака, защото някакъв проклет влак му затвори пътя. Седеше зад волана и ругаеше без никаква полза. Когато пристигна, полицията вече беше там.

Сега, докато Долтън слушаше разпита, желанието му да скастри полицая Дюк ставаше все по-голямо. И желанието му да прегърне Лия и да й обещае, че всичко ще бъде наред, ставаше все по-голямо. Но не беше сигурен дали всичко ще бъде наред. Човекът, който бе извършил това, можеше да се върне. Не знаеше кой е този луд, но си имаше своите подозрения.

— Госпожо Фрейзър — настоя Дюк, — кой според вас го е направил?

— Дж. Т. Партридж.

— Защо ще направи такова нещо?

— Това е дълга история.

— Имам много време.

Лия се облегна на бюрото и затвори очи. Когато заговори, гласът й беше отпаднал и сякаш идваше отдалеч.

— Партридж… е детектив от застрахователното дружество, който ме следи от доста време — млъкна.

— Продължавайте — каза Дюк.

Лия обясни за кражбата на бижутата.

Накрая полицаят потърка брадата си:

— А-ха, сега си спомням този случай, макар че не съм работил по него. Но знам, че още не е приключил.

— Откъде знаете това? — попита Лия и сянката на ужаса отново се появи в очите й.

— Видях папката върху бюрото на шефа.

— О, господи! — прошепна Лия, а очите й потърсиха Долтън.

Желанието му да я прегърне го изгаряше отвътре.

— Макар че случаят още не е приключил, сега няма защо да се безпокоите за това — Дюк се прокашля. — Значи смятате, че детективът го е направил?

— Точно така мисля — каза убедено Лия.

Дюк се обърна към Долтън:

— А вие? Какво общо имате с това?

На всичкото отгоре и любопитно копеле, помисли си Долтън.

— Госпожа Фрейзър работи при мен.

— Познавате ли този господин Партридж?

— И още как. Всъщност замалко не му откъснах главата, когато дойде в заведението ми и заплаши госпожа Фрейзър.

Полицаят още по-високо повдигна вежди.

— Значи мислите, че е решил да вземе нещата в собствени ръце, като се е надявал сам да открие бижутата?

— Твърде вероятно — Долтън отново погледна към Лия. Тя също го стрелна с очи, после отново премести поглед върху полицая.

— Мисля, че е повече от вероятно — каза тя с треперлив глас. — Мисля, че е факт.

— Добре, при всички случаи ще разговарям с господин Партридж и ще видя какво ще ми каже. Междувременно съветвам ви да бъдете внимателна. Искате ли да изпратя цивилен полицай да наблюдава къщата?

Лия направи гримаса и Долтън я видя как преглъща с усилие.

— М-м… не мисля, че ще бъде необходимо, особено ако разговаряте с него. Може би това ще му вдъхне малко страх от Бога.

— Не съм на това мнение — каза Долтън със студен глас. Но когато се обърна към Лия, гласът му стана по-мек: — Нека да изпрати някого за няколко дни. По-лошо няма да стане, макар че се съмнявам дали това копеле ще се върне скоро тук.

Дюк сви рамене, поглеждайки ту единия, ту другия.

— Както решите.

— Добре — каза Лия.

Лицето й бе алено, а очите й — премрежени от сълзи. И отново Долтън едва се сдържа да не отиде при нея. Страхуваше се, че докоснеше ли я сега, това щеше да взриви и без това натегнатата атмосфера.

Полицаят зададе още няколко въпроса, после тихо излезе. Лия стоеше със скръстени върху гърдите ръце. Долтън беше стиснал зъби, макар че накрая той наруши мълчанието.

— Не трябваше да идваш тук, разбра ли.

В очите й внезапно се появиха предизвикателни искри.

— Какво искаш да кажеш?

Тъмните очи на Долтън се наелектризираха.

— Знаеш какво имам предвид. Който е направил това, можеше да е още в къщата.

— Но не беше.

— Този път не. Но следващия?

Лия още по-здраво стисна ръце върху гърдите си.

— Моля ти се, ако имаш намерение да ми се караш, предпочитам да си тръгваш.

— По дяволите, Лия! Просто нищо не разбираш. Той можеше да вземе ножа, с който е съсипал мебелите ти, и да го използва срещу теб. Тази мисъл ме подлудява.

— Спри! — Лия вдигна ръце към ушите си и ги запуши, а очите й се напълниха със сълзи. — Ако смяташ да усложняваш нещата, просто си върви. Не мога… да понеса повече — започна да трепери.

Сърцето на Долтън биеше лудо в гърдите му и преди да разбере какво прави, той скъси разстоянието между тях. Спря точно преди да я докосне. Не посмя да я докосне. Направеше ли го, знаеше, че няма да я пусне.

Тя все повече трепереше и той все повече се измъчваше.

— О, господи, Лия, не исках да те разплаквам — прошепна той с глас, който издаваше страданието му.

Тя вдигна поглед към него. Очите й бяха големи, устните й — леко разтворени и мокри. Лъскавите й къдрици бяха навлажнени от пот и тя изглеждаше по-прекрасна от всякога.

— Толкова… се страхувам — прошепна Лия.

Тогава тя направи нещо, за което той бе напълно неподготвен — докосна го. Протегна ръка и облегна дланта си върху широките му гърди.

Господ да му е на помощ, колкото и да му се искаше, не бе имал намерение да я докосва. Но тя го докосна и това беше нещо съвсем различно. По-късно не можеше да си спомни точно как стана, но в следващия миг те се бяха прегърнали, а прегръдката им беше силна и изгаряща.

Пръстите на Лия се впиха в гърба му, а устата му потъна в нейната, разтваряйки устните й. Той все повече се разпалваше, докато бързо и разгорещено я целуваше и галеше.

Дълбоко от него се откъсна въздишка, когато ръцете му се плъзнаха надолу по разголения й гръб и пръстите му потърсиха ципа. Скоро след това горната част на роклята падна около кръста й и откри гърдите й — стегнати, сочни и прекрасни.

Макар че трепереше, той ги обгърна с ръце и затвори очи. Почувства, че нещо става с него — подобно на онова, което бе изпитал след инцидента, когато сложиха Коти в леглото, някаква изумителна потребност да получи нещо повече от секс.

Съзнанието му се свиваше от страх като пред надвиснала опасност. Тази мисъл не го напускаше. Тя си проправяше път в смутената му душа. Любов? Беше ли се влюбил — за пръв път в живота си? Не, каза си отново. Не е възможно. Беше имунизиран срещу любовта.

Знаеше само, че не може да контролира необузданото си желание.

— Искам те — процеди той през зъби. — Сега!

— Да, о, да.

— Тогава помогни ми!

Той я подпря върху стената и чу тежкото й дишане. Това още повече го възбуди. Хвана ръката й и я притисна към себе си.

— Виж колко много те желая.

— Да, и аз те желая — прошепна нетърпеливо тя. — Ами някакви предпазни мерки?

— Аз ще се погрижа за това.

— О, Долтън — извика тя, когато топлината му я обгърна като тясно прилепваща ръкавица.

— Боли ли те?

— Да… не — промълви Лия с лице, обляно в пот. Обви крака около него.

Той започна да се движи нагоре-надолу бавно, после все по-бързо и неистово, което ги докара до ръба. Когато дойде върхът на удоволствието, и двамата извикаха едновременно.

След това Долтън имаше сила само да я вземе в ръцете си и да я държи като бебе.

— Къде е спалнята? — попита той, когато успя да си поеме дъх.

Безмълвна, Лия посочи към коридора.

 

 

Нещо не беше наред. Нещо я болеше. Отново беше малко момиче, беззащитна и вцепенена от ужас. Усещаше как сърцето й бие като яростен чук. Някой се спотайваше в сянката. Някой я докосваше. Някаква ръка. Върху гърдите й имаше ръка, груба и причиняваща болка. Искаше да извика, но не можеше. Пречеше й друга ръка, която беше върху устата й.

Все пак тя се извиваше от една страна на друга и се мъчеше да се отскубне от тези ръце. А мъжът просто се присмиваше над усилията й, навеждайки глава към гърдата, която докосваше…

— Не! — извика силно Лия, докато се мяташе в леглото.

— Лия, Лия, събуди се — умоляваше я далечен глас. — Шшш, всичко е наред. Ти не си сама.

Лия премигна няколко пъти, после се опита да успокои сърцето си, което биеше до пръсване, като си пое дълбоко въздух, потръпвайки. Къде беше? И кой беше с нея?

— Лия, всичко е наред — повтори успокоително гласът. — Сънувала си лош сън.

Тя изви глава и на лунната светлина, която нахлуваше през вдигнатите щори, видя лицето на Долтън. Изведнъж си припомни всичко — опустошението в къщата, Долтън, който я държеше в ръцете си, после я облегна на стената и започнаха да се любят.

Това съвкупление не беше ли като на две разгонени животни? То ли върна кошмарния сън, който я преследваше безмилостно?

— Лия — прошепна Долтън.

Тя огледа голото му тяло, преди да отмести очи. Смътно си спомняше как отидоха в спалнята и свалиха дрехите си. Онова, което помнеше, бе, че легнаха заедно в леглото и се прегърнаха — и така потънаха в благословен сън.

— Добре ли си? — попита той. Погали ръката й с върха на пръста си. — Когато извика, страшно се изплаших. Всичко е заради това тършуване, нали? — Долтън направи гримаса. — Като си помисля как се е ровил в нещата ти, изпитвам желание да убивам. И ако и когато го пипна, ще го…

Лия протегна ръка и сложи пръста си върху устните му.

— Не казвай такова нещо. Знам, че го е направил Дж. Т. Партридж и съм сигурна, че полицията ще го хване — замълча. — Само че кошмарите ми не бяха заради това, което заварих — не можеше да го погледне в очите.

— Лия, някой направил ли ти е нещо?

В ъгълчетата на очите й се насъбраха сълзи. Но не им позволи да тръгнат надолу по бузата от страх, че срамът, който я тровеше отвътре, ще победи.

Не можеше да го понесе. Беше прекарала много години, потискайки този срам дълбоко в себе си.

— Не плачи, моля те — каза Долтън. — Това ме съсипва.

— Прав си. Един човек… наистина ми направи нещо.

— Не е бил Руфъс, нали?

— Не — тя с усилие продължи: — В никакъв случай Руфъс.

Тогава Долтън се протегна към нея и я взе до себе си. Неволно думите започнаха да се леят от устата й:

— Когато бях на десет години, майка ми взе квартиранти вкъщи да си помогнем финансово. Баща ми беше починал и беше ни оставил почти без пари.

Тя замълча и си пое дълбоко дъх.

— Ако е прекалено болезнено за теб, спри — каза Долтън и постави устни върху шията й. — Ще те разбера. Всички ние си имаме мъчителни спомени. До някои е по-добре да не се докосваме.

Лия, потръпна, когато усети устните му върху кожата си. Тя сякаш не беше в състояние да мълчи и да запази в себе си грозния спомен от миналото:

— Една… една нощ бях в спалнята си и тъкмо бях свършила да чета и бях загасила лампата, когато чух вратата да скърца. Не можех… да видя нищо, защото в стаята беше много тъмно. Същата вечер имаше буря.

Долтън целият се напрегна, сякаш знаеше какво ще последва.

— После, преди да разбера какво става, до мен седна някакъв мъж. Отворих устата си да изкрещя, но той беше по-бърз от мен. Запуши устата ми с ръка.

— Да не би този кучи син… — гласът на Долтън замря, сякаш не можеше да изрече противната дума, която остана да виси във въздуха.

— Не, не ме изнасили — каза Лия с безизразен глас, — но… но започна да ме опипва — потрепери, докато сълзите мокреха лицето й.

— О, скъпа, толкова съжалявам — прошепна Долтън, — толкова съжалявам.

— Не знам как се случи, но успях да се отскубна и да избягам от стаята — Лия отново замълча и се разрида.

— Къде отиде?

— В стаята на майка ми. Разказах й какво се случи.

— И?

— Тя изхвърли мъжа от къщата, после ми каза, че нищо лошо не се е случило и да забравя за това.

Долтън взе да бълва ругатни.

— До ден-днешен майка ми не желае да говори за онази случка и се държи така, сякаш никога нищо не е станало. Тя мисли, че ако ние… ако аз продължавам да живея с този спомен, това ще съсипе живота ми — засмя се, но смехът й беше студен и тъжен. — Разбираш ли, единственото, което е искала, е да се оженя за богат мъж и да имам материални блага. Това е всичко, което я интересува. Но не и мен — никога.

— Затова ли се ожени за Руфъс, за мъж, който е толкова по-стар от теб?

— Да. Той беше толкова внимателен и нежен. Научи ме, че любовта и болката не са синоними.

— Все още ли го обичаш? — попита Долтън, отдръпвайки се така, че да може да я гледа.

Тя го погледна в очите, без да трепне.

— Да, но не по този начин, който имаш предвид. Никога не съм го обичала страстно — не както обичам теб, едва не каза Лия. Онова нещо, което никога не бе вярвала, че може да се случи, се бе случило. Тя се бе влюбила в Долтън Монтгомъри — мъж, който я желаеше, но не я обичаше.

— Лия — тя усети отчаянието в гласа му и макар да не знаеше какво означава то, не я беше грижа. — Нали не се страхуваш от мен?

— Страхувам се — прошепна тя. — Ти ме тероризираш, но по различен начин.

Той я целуна по врата.

— И ти ме тероризираш. Знам, че не трябваше да те докосвам първия път, но след като вече го направих…

— Знам — прошепна тя, когато ръцете му се стегнаха около нея.

Тя се поддаде на желанието, което тези ръце събудиха у нея. Утре щеше да се опита да сложи ред в объркания си живот, но не и в този скъпоценен миг, не когато езикът му се плъзваше надолу върху тръпнещата й плът.

Лия лежеше неподвижно, докато възбудата не я накара да действа. Зарови ръце в косата му. Когато пръстите му се впиха в бедрата й, тя загуби всякакъв контрол.

— Недей, стига! — извика, когато безмилостното удоволствие стана непоносимо.

Той не обърна внимание на виковете й и продължи с нежната си атака.

Сякаш гръдният кош на Лия щеше да се пръсне, устните й се разтвориха, а хълбоците й се изопнаха.

— О, моля те! — изпъшка тя. Страстта й я караше да тръпне от сладка болка.

Той я вдигна върху себе си и изръмжа от удоволствие, щом топлата му плът потъна в нея. Тя остана върху него, докато и двамата се умориха толкова, че заспаха от изтощение.