Мерилин Бакстър
Безценно (33)

Тридесет и трета глава

Тя трябваше да напусне. Трябваше просто да каже на Долтън да наеме някой друг да довърши проекта. Хората го правят непрекъснато, казваше си Лия. Но не и отговорните хора, добавяше мрачно. Долтън беше я наел за един проект и тя имаше задължението да го довърши.

Но на каква цена?

Не искаше да харесва Долтън. Не искаше Коти да харесва Долтън. Но тя го харесваше, а също и синът й, особено след като той се беше грижил за него в болницата. Долтън това, Долтън онова се чуваше непрекъснато от устата на Коти, макар че бяха минали две седмици от инцидента.

Следващата сутрин Лия не отиде на работа. Не пусна Коти на училище и го остави вкъщи, за да, се увери, че няма лоши последствия от раната и лечението. Освен това не искаше да се вижда с Долтън. Ревнуваше и беше много ядосана — ревнуваше, защото бе спечелил Коти на своя страна, а беше ядосана, защото я обвиняваше, че иска да остане вярна на паметта на Руфъс.

Беше прав за второто и тя го знаеше. Само ако можеше да превъзмогне вината си за това, че бе изпитвала влечение към Долтън още докато Руфъс беше жив! Все пак наистина беше време да спре да живее с призрак.

Това заключение обаче нямаше да помогне да преодолеят отчуждението, което се бе създало между тях след разгорещената размяна на думи.

Лия разтри дясното си слепоочие, после хвърли последен поглед в огледалото. Добре ли изглежда? Приближи се към него и се вгледа в себе си с по-критично око. Поне тъмните кръгове под очите й не личаха. Слава богу, че успя да ги прикрие.

Усмихна се, макар че нямаше топлина в усмивката й, после се изправи. Огледа се в цял ръст. Беше купила тази рокля едва вчера с помощта на Софи.

Когато Лия излезе от пробната на бутика, Софи ококори очи:

— Уоу! Ето рокля, която усеща тялото.

Лия сбърчи нос:

— Какво точно означава това?

Софи се разсмя.

— Това означава, че на мъжете в клуба ще им потекат лигите, като те видят.

— Не си с всичкия си — отвърна Лия. — Не мислиш ли, че трябва да избера нещо в стил уестърн?

— Ей, тези пискюлчета отпред придават на роклята точно такъв вид. Всеки случай това няма значение. Жените могат да носят каквото си поискат — джинси от Скалистите планини или рокли с мъниста. Освен това ти не искаш да приличаш на всички останали.

Тогава тя се съгласи със Софи. Сега имаше съмнения. Може би роклята беше прекалено екстравагантна. Започвайки от ниското деколте, което разголваше раменете, черното памучно трико следваше всяка извивка на тялото й. Пискюлите и долният край на роклята във формата на лале, стигащ високо над колената, засилваха драматизма.

Не биваше да купува роклята — беше прекалено скъпа. Но Софи бе настояла, изтъквайки, че откриването на клуба е повод за празненство.

Лия пръсна сребрист спрей върху небрежно подредените си къдрици и се опита да усмири пеперудите, които пърхаха в стомаха й.

Ами ако не дойде никой? Ако Долтън загуби в този хазарт? Наистина вълната уестърн бе заляла други части на страната, но това не означаваше, че ще пробие и тук. Щом тя беше нервна, можеше да си представи как се чувства Долтън.

Ако вечерта минеше без успех, нямаше да е заради това, че не бяха хвърлили огромен труд. Рекламни листовки бяха пръснати по колите из цялата централна част и по крайбрежието. Седмици наред вървяха реклами в местните вестници, по телевизията и радиото.

След като реши, че не може да направи нищо повече за външния си вид, Лия взе чантата си и излезе. За нещастие пеперудите тръгнаха с нея.

 

 

Спря на паркинга и чу музиката, която гърмеше в клуба. Не можеше да си представи по-прекрасна вечер. Макар че март едва бе прехвърлил средата, времето бе топло, но бризът, който духаше откъм Гълф, щеше да охлади тази топлина.

Майка й се беше съгласила да гледа Коти, за което Лия бе благодарна. Предстоеше й дълга вечер, която накрая — Лия знаеше — щеше да бъде изтощителна и уморителна. Въпреки това я очакваше с нетърпение, защото се гордееше със своето участие в проекта.

Макар че оставаше още час до официалното откриване на клуба, тя забеляза колите, които вече бяха пристигнали. Усмихна се. Може би страховете й бяха напълно неоснователни.

Лия влезе и спря до вратата. Сред богатата гама от звуци ясно се открояваше музиката на Дайъмънд Рио, докато еуфористичните светлини над дансинга караха двойките да изглеждат почти безплътни.

Вълнение, примесено с гордост, премина през Лия. Ярък, просторен, неопушен, интериорът блести с класата си, помисли си тя и едва не се разсмя. До този момент бе виждала светлините, бара, зареден с напитки, и растенията, поставени на местата им. Но не бе виждала посетителите, които се смееха, танцуваха, пиеха и разговаряха.

— Здравей.

Нямаше представа, че Долтън е някъде наблизо, докато не чу тихия му дрезгав глас.

Лия се обърна бързо и пеперудите, които бяха изчезнали от стомаха й, отново запърхаха. Тя облиза долната си устна.

— Здравей.

Тъмните очи на Долтън я измериха от горе до долу.

— Изглеждаш чудесно.

— Ти също.

Той се разсмя:

— Казвали са ми много неща, но никога това.

— Е, нека да ти е за първи път — рече тя и огледа черния костюм, тип уестърн, който стоеше като излят върху едрата му фигура. Лия се изкушаваше да добави думата великолепно към описанието, но не искаше да показва интереса, който и без това вече изпитваше.

— Харесва ми роклята ти.

Тихият му стържещ глас се вряза в мислите й.

— Благодаря — отвърна тя, забелязвайки, че погледът му бе насочен към заоблените върхове на гърдите й и не бързаше да се махне оттам.

— Всичко изглежда великолепно — почти отчаяно каза Лия. — Не мислиш ли?

Той вдигна очите си, за да срещне нейните и този път не направи усилие да прикрие желанието, което гореше в тях.

Тя се почувства така, сякаш я докосна. Усети прилива на топлина в стомаха си и отмести поглед.

И точно тогава видя Софи и Луис да влизат в клуба. Без да се обръща към Долтън, каза:

— А, ето ги и моите приятели. Хайде да отидем да ги поздравим.

— О, Лия, скъпа, надминала си себе си — каза Софи, като я сграбчи и прегърна. — Истински фурор.

Лия се усмихна.

— Да, наистина.

— Великолепно — възкликна Софи, гледайки към Долтън.

— Здравей, Софи — каза той и протегна ръка. — Надявах се, че ще дойдеш.

— А как иначе? Нищо не можеше да ни попречи да дойдем — Софи се обърна към Луис и добави: — Долтън Монтгомъри, годеникът ми Луис Апълби.

След като стиснаха ръцете си, Луис каза:

— Заведението е чудесно, Монтгомъри. Сигурно ще потръгне добре.

— На това разчитам — отвърна Долтън, докато погледът му обхождаше залата, преди отново да се спре върху Лия. — Все пак заслугата е нейна, не моя.

Лия се изчерви — този път от похвалата му. Побъбриха още минута, надвиквайки силната музика, после Долтън каза:

— Трябва да пообиколя наоколо. Приятно прекарване на вас двамата и ако имате нужда от нещо, викайте.

— Ще ни се наложи — шеговито подхвърли Софи. — Искам да кажа, ако трябва да ни чуят.

— Така е — усмихна се Лия. — Тази музика вече пръска главата ми.

— Да, но това е част от забавлението.

Преди Лия да успее да отговори, Долтън се наведе към нея и прошепна:

— Ще се видим по-късно.

Топлият му дъх погали ухото й и вълната от топлина отново се надигна в стомаха й. Тя успя да кимне, после се отдръпна на безопасно разстояние.

Софи й хвърли съучастническа усмивка.

— Спри с твоята развинтена фантазия — сряза я Лия.

Софи само се засмя, после уви ръка около ръката на Луис и тръгна към дансинга.

Лия се отърси и се отправи към ресторанта. Макар че нейната работа свършваше дотук, чувстваше се задължена да продължава да работи. И така с усмивка обиколи навсякъде, за да се увери, че всички се забавляват както трябва.

Когато погледна часовника си, беше единайсет часът. Можеше да падне от умора, както вървеше, но това беше приятна умора. Откриването мина с небивал успех. По всяко време дансингът беше претъпкан и ресторантът пълен. И отвсякъде получаваше комплименти, особено когато Тони или другите служители обясняваха, че тя е архитектът и дизайнерът по обзавеждането.

— Какво ще кажеш за този танц?

Лия се закова на място, макар че не можеше да се измъкне дори да искаше. Долтън препречи пътя й.

Тя погледна над рамото му към все още претъпкания дансинг и вдигна очи, изпълнени с несигурност.

— О, аз не…

— Хайде — каза той властно, улавяйки я за ръката. — Време е да се отпуснеш.

Мисълта за отпускане звучеше чудесно, но това нямаше да стане. Не и когато ръцете му бяха около нея. Но, изглежда, нямаше друг избор, освен ако не искаше да направи сцена. Той я обгърна с ръце под звуците на „Моята най-силна слабост“ на Уайнона Джъд.

Долтън сведе очи към нея и се усмихна:

— Отпусни се.

Не мога, искаше й се да изкрещи, не и когато тялото й сякаш се допълваше с неговото като две фигурки от пъзел. Танцуваха мълчаливо сякаш цяла вечност. Накрая Долтън се отдръпна и се вгледа в лицето й.

— Казах ли ти колко си красива? — гласът му беше хриплив.

— Да — прошепна тя, без да откъсва очи от неговите.

— Имаш ли нещо против, ако ти го кажа отново?

Пулсът на Лия застрашително се надигна в гърлото й, когато опря гърдите си в неговите и зърната й се втвърдиха.

Ръцете му се напрегнаха и тя с ужас разбра, че той също ги усеща.

— Лия, Лия — прошепна той и я привлече още по-близо, — нямаш представа какво правиш с мен.

Знаеше, защото и тя го желаеше не по-малко. Почувства възбудата му, когато се притисна към нея. Опита се да го отблъсне.

— Моля те, аз…

— Не, недей — каза Долтън и я хвана по-здраво, а очите му заблестяха от потисната страст. — Чувстваш ли колко много те желая? Ти също ме желаеш. Признай го.

— Не! — извика Лия с приглушен глас. После, осъзнавайки колко е уязвима, се отскубна от прегръдката му и избяга.

Точно пет минути след това вече седеше зад волана на колата си, но не потегли веднага. Не можеше. Всеки нерв в тялото й бе опънат до скъсване. Накрая страхът, че Долтън ще я потърси я принуди да се овладее достатъчно, за да запали колата и да тръгне.

Все още трепереща, пъхна ключа в ключалката на вратата. Единственото й желание беше да махне дрехите си и да се хвърли в леглото.

Отвори вратата и застана на прага, вцепенена от ужас.

— Не, не — простена тя, гледайки стаята, която сега приличаше на пъклена дупка в опустошената от войната Босна.

Картините бяха свалени от стените и лежаха на пода. Чекмеджетата на бюрото й бяха отворени, а съдържанието им разпиляно навсякъде. Дори възглавниците на дивана бяха разрязани и изтърбушени.

Всъщност опустошението беше толкова голямо, че Лия не можеше да обхване всичко с поглед.

— Боже господи, защо? — извика тя, а сълзите почти я заслепяваха.

Кой би могъл да направи такова нещо? Помъчи се да прекрачи прага, но не можа и остана там, докато погледът й попадна върху телефона. Краката й се развързаха и тя се спусна към него. Без да сдържа риданията си, набра номера на клуба.

Долтън. Искаше Долтън. Той щеше да знае какво да направи.