Мерилин Бакстър
Безценно (32)

Тридесет и втора глава

— Аз съм дотук.

— Е, хайде, Монтгомъри, не можеш да спреш сега, особено след като печелиш.

Долтън отпи една голяма глътка бира и се усмихна на стария си приятел Бърт Инграм, който, както другите професионални комарджии, обикаляше игралните домове на Мисисипи, в плен на своята страст. На масата имаше още трима мъже, които Долтън лично не познаваше.

— Точно затова спирам, Бърт. Трябва да го разбереш.

— Глупости, Долтън, хиляда долара? Това е нищо. Виждал съм те как ги профукваш за една нощ с някоя кучка.

Играеха покер в една от частните игрални зали на най-горния етаж на Гранд Казино в Гълфпорт.

— Това бяха добрите стари времена, приятелю — отвърна Долтън. — Сега вече, след като съм истински бизнесмен, влязох в правия път.

Бърт едва не се задави с глътката бира, която тъкмо бе отпил, после хвърли на Долтън недоверчив поглед.

— Ти — в правия път. Ха, дали ще доживея този ден?

Долтън сви рамене.

— Истина е.

— Е, добре — отвърна Бърт с гърлен смях. — Както се казва, ще поживеем, ще видим.

— Щом Монтгомъри се оттегля, Бърт, аз също се оттеглям — каза един набит мъж.

Друг от мъжете погледна часовника си.

— И мен не ме бройте. Часът е един.

— Е, по дяволите! Излиза, че играя с тайфа мекушави лигльовци.

— Ще го преживееш — каза Долтън, като стана и се ръкува с тримата мъже. — Хубава игра. Благодаря ви, че ме включихте.

След като Долтън и Бърт останаха сами, Бърт измъкна цигара и я запали. Долтън се намръщи.

— Трябва ли да пушиш тези лайна?

Бърт се изхили, после загаси цигарата в най-близкия пепелник.

— Искаш ли друга бира?

— Не, наистина трябва да се прибирам.

— Защо?

— Казах ти, вече не съм волна душа като теб. Имам задължения, и то големи.

— Да, знам. Мисля, че е глупаво да се обвързваш с казино.

— И клуб, не забравяй.

Бърт прокара ръка през оредялата си червена коса и се отпусна назад в стола си.

— И кога ще бъде голямото откриване?

— Клубът трябва да отвори след около две седмици. А скоро след това и казиното.

— Е, ако имах баща с толкова мангизи, може би щях да направя същото.

Лицето на Долтън стана мрачно, когато протегна ръката си.

— Беше ми много приятно, братче.

Бърт се изправи на крака.

— И на мен. Ще се видим скоро при теб.

— И най-добре. Ако те пипна, че губиш на някое друго място, ще ти счупя ръцете.

Бърт се разсмя.

— Запомних го.

След няколко минути Долтън излезе от залата и спря внезапно, поразен от обстановката. Казиното му напомняше на Марди Гра в Ню Орлеан. В атмосферата имаше нещо необуздано като на увеселение.

Беше разположено върху шлеп с размери 730 на 125 фута. Разпростираше се на три етажа, имаше два ресторанта, детски център, галерия с видео и, разбира се, автомати и игрални маси в изобилие. Гранд беше най-голямото казино между Атлантик Сити и Лас Вегас.

Заведението на Долтън бледнееше в сравнение с този лукс и великолепие, но поне неговото казино щеше да бъде по-различно. Клиентите му също щяха да се забавляват и да играят, само че в автентична атмосфера на кънтри-уестърн.

Мислейки си за тази атмосфера, той се сети за Лия. Тя бе заминала за Ню Орлеан, за да посети галерията на известен художник от Запада. Надяваше се да купи няколко негови картини за клуба и казиното. Освен това искаше да му възложи да направи фреско в голямата игрална зала.

Долтън бързо смени посоката на мисълта си, тъй като Лия беше последният човек, за когото искаше да мисли в момента — не че бе спрял да го прави, напомни си той с презрение. Да я има в леглото си — това за него беше станало идея фикс. И ад.

Малко след това, докато си проправяше път през тълпата към една от външните врати, Долтън спря и присви очи. Някакъв мъж, чийто гръб му изглеждаше ужасно познат, вървеше нагоре по ескалатора, доста забързан.

Долтън се намръщи. Мъжът много приличаше на Бил Дьошан. Не, въобразяваше си. Нямаше причина Дьошан да е тук, в Гранд. Или може би имаше?

Това беше интересен въпрос, който измъчваше Долтън до късно през нощта. Същият въпрос го занимаваше и на другата сутрин, когато пристигна в офиса си.

— Изглеждаш ужасно — каза Тони, който вече работеше в своя кабинет.

— И се чувствам ужасно. Снощи играх покер в Гранд.

— И загуби много, прав ли съм?

— Грешиш. Всъщност прибрах една хилядарка.

— Браво. Но за вас, комарджиите, това са трохи.

Това, което каза Тони, беше вярно. Обикновено Долтън не спираше, докато мизата не станеше много по-голяма и той или губеше всичко, или печелеше много. Но това беше, преди да се залови с бизнеса, преди да срещне Лия. Не бе вярвал, че ще дойде ден, когато някоя жена ще му отнеме желанието да играе комар. За човек с неговите схващания това положение на нещата беше отчайващо.

Долтън не даде никакви обяснения и Тони продължи:

— Има някои неща, които трябва да обсъдим заедно.

Следващите два часа разговаряха за персонала в казиното, за охраната, за рекламата на турнира по голф за почетната лента, който Долтън бе решил да спонсорира няколко дни след тържественото откриване на казиното.

След като Тони излезе, погледът на Долтън се плъзна към празния офис на Лия. По дяволите, тя вече му липсваше, липсваше му ароматът й, липсваше му начинът, по който крачеше из офиса, несъзнателно излагайки на показ стегнатия си задник и великолепните си крака.

— О, по дяволите!

Едва изрекъл тези думи и телефонът иззвъня. Присегна се към него.

— Монтгомъри.

— Тук е сестрата от Ийст Уорд Елиментъри. Може ли да говоря с госпожа Фрейзър, моля?

Долтън изтръпна. Това беше училището на Коти.

— Съжалявам, днес тя е извън града. Може ли да помогна с нещо? Аз съм Долтън Монтгомъри, нейният работодател.

— Тогава може би знаете как да се свържа с нея?

— Разбира се, но ако е нещо спешно, сигурно мога да помогна.

Сестрата се поколеба, после каза:

— Ами случи се произшествие и Коти е в кабинета за спешна медицинска помощ в болницата.

Сърцето на Долтън замря.

— В болницата? Какво се е случило?

— Падна на игрището, и си удари главата.

— Веднага тръгвам.

— Но…

Тя все още говореше, когато Долтън затвори телефона и напусна сградата.

 

 

— Държиш се като шампион, каубой.

— Обаче боли — подсмърчаше Коти, без да сваля големите си очи от Долтън.

— Знам — отвърна той, докато гледаше детето, седнало в средата на носилката с объркан и потресен вид.

Когато Долтън пристигна в кабинета, директорът на училището и сестрата се бяха надвесили над неутешимия Коти.

Макар че лицето му малко просветна, щом видя Долтън, той продължи да плаче:

— Къде е мама?

Долтън обясни, че Лия е на път за вкъщи и скоро ще бъде при него. Беше позвънил на художника от телефона в колата си и бе разбрал, че Лия наистина е тръгнала.

Когато лекарят посегна към иглата и другите инструменти, необходими да зашие раната, той се обърна към служителите от училището, после към Долтън:

— Бихте ли напуснали кабинета, ако обичате.

— Не! — изпищя Коти. — Искам мама.

— Ей, ти се справяш чудесно — Долтън се помъчи да се усмихне, макар че стомахът му се бунтуваше. — Освен това, ако майка ти беше тук, сигурно щеше да припадне.

Коти се усмихна едва-едва, после каза с възмущение:

— Да, момичетата са такива.

Устните на Долтън потръпнаха, когато стисна рамото на Коти.

— Е, хайде да изненадаме майка ти и да й покажем какво голямо момче си, а?

— Ще останеш ли при мен?

— Разбира се.

— Господин Монтгомъри — започна доктор Хейзълтън, — настоявам да излезете.

Долтън се обърна към дребния лекар с непреклонни очи.

— Няма да мръдна оттук — дори да искаше да излезе, не можеше. Коти беше стиснал ръката му като менгеме.

— Искам Долтън да остане — извика Коти.

— Добре, момчето ми — отвърна доктор Хейзълтън, като приближи иглата към разреза върху главата на Коти.

Детето се дръпна назад и изхленчи. После погледна към Долтън с широко отворени и умоляващи очи.

— Ще боли само минутка, обещавам ти — Долтън вдигна палец. — Ти си смелчага. Ще се справиш.

И наистина Коти се справи добре, макар че Долтън не беше сигурен за себе си. За миг му се стори, че ще му прилошее, докато го връхлитаха различни чувства, каквито до този момент никога не бе изпитвал.

Значи това било да си родител? Ако можеше да заеме мястото на Коти на онази маса, щеше да го направи без колебание. Пот изби върху горната устна на Долтън и под мишниците му. Чувствата, които това дете предизвикваше у него, нямаха нищо общо с парите. Но имаха много общо с любовта.

Не! Не искаше да се интересува от това дете — освен като средство за постигане на една цел. Но също така не бе искал да се интересува и от майката на Коти.

— Готово, Коти — каза лекарят.

Коти впи очи в Долтън в очакване на похвала и утеха, само че Долтън не беше в състояние да му отвърне с нито едно от двете. Не само се чувстваше все още отмалял, но и му се струваше, че ще повърне.

— Добре ли се държах? — нетърпеливо попита Коти с горд, но треперещ глас.

Долтън въздъхна тежко, но преди това дръпна към себе си малкото тяло на Коти и го прегърна:

— Държа се чудесно.

Ако лекарят не го гледаше, Долтън имаше чувството, че ще се разплаче като бебе.

 

 

— Боже, мама наистина ще побеснее.

— Защо, защото отворих с шперц ли?

— Ъхм. Не биваше да го правиш.

— Знам, но ти си с мен. И тъй като ти живееш тук, всичко е наред.

Коти се замисли за миг над това.

— Е, сега аз съм мъжът в къщата. Нали така?

Сърцето на Долтън отново се сви.

— Точно така.

Този разговор се беше състоял преди повече от час. Сега Коти се бе събудил и искаше Долтън да му прочете приказка.

— Избери, която искаш.

Коти взе една голяма книга с приказки, която стоеше върху малката масичка, и я подаде. Тъй като никога не беше чел приказка на дете, Долтън се прокашля, после започна да чете, мислейки си, че гласът му навярно звучи така неловко, както се чувстваше и самият той.

Коти очевидно не смяташе, че нещо не е наред. Всъщност Долтън беше прочел само две страници, когато забеляза, че Коти отново е заспал с усмивка върху бледото си лице. Долтън потисна въздишката си и затвори книгата. И точно тогава чу колата да влиза в алеята. Изплашен, стана и тръгна към кухнята.

— Какво правиш тук? — попита Лия още щом прекрачи прага и видя Долтън. После, преди той да отговори, върху лицето й се изписа див страх. — Коти. Нещо се е случило с Коти!

— Да, но сега е добре.

Със сподавен вик Лия се втурна вътре.

— Той спи на дивана — извика Долтън след нея.

Когато Долтън влезе в дневната, видя Лия, коленичила до спящото дете, с глава върху гърдите му, сякаш да се увери, че сърцето му още бие. Трябваше да извърне поглед.

След миг Лия се взря в Долтън, очите й бяха пълни със сълзи:

— Какво се случи?

Долтън обясни и макар да чувстваше, че е направил всичко, необходимо, не беше сигурен дали и тя смята така. Всъщност знаеше, че няма да одобри действията му. Беше стиснала устни, а очите й гледаха по-студено от обикновено.

— Трябваше да положиш повече усилия да ме откриеш — троснато прошепна тя.

Долтън преодоля объркването си от тази женска логика.

— Какво трябваше да направя, за бога, да взема колата и да карам нагоре-надолу по магистралата?

— Не ставай смешен.

— Ти ставаш смешна.

Лия се изправи, обърна се с гръб, отиде до камината и облегна глава върху полицата. Долтън видя как раменете й се разтърсиха. Никога не бе се чувствал така безпомощен. Толкова му се искаше да прекоси стаята и да я прегърне. Но ако се поддадеше на това желание, щеше да извърши духовно и физическо самоубийство. Те и двамата бяха прекалено уязвими.

— Лия, той ще се оправи.

Тя се обърна, а лицето й носеше отпечатъка на болката. Но когато заговори, гласът й беше силен:

— Ще го занесеш ли в леглото му?

След като свалиха дрехите на Коти и го завиха в леглото, без да се събуди, Лия се наведе и го целуна по бледата буза.

— Обичам те — прошепна тя, галейки бузата.

Гърлото на Долтън потрепери, когато изведнъж му се прииска да попита Лия за родния баща на Коти. Но тъй като тя никога не бе намеквала, че Коти е заченат чрез донор, не смееше да попита. Дори да имаше смелостта да го направи, не можеше. Това би означавало да пререже собственото си гърло, защото Лия щеше да заподозре истината.

В миг на безумие отново го обзе желанието да й каже истината, да оголи душата си. Но тогава не успя да изрече думите, и сега също.

Лия се изправи и тихо напусна стаята. На Долтън не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

Когато отидоха в дневната, Лия застана по средата на стаята и скръсти ръце на гърдите си.

— Не си мисли, че не оценявам това, което си направил, напротив, но…

Тя замълча и Долтън, усещайки, че чукът ще се стовари всеки момент, пъхна ръце в джобовете на джинсите си и рече:

— Но какво?

Лия предизвикателно вирна брадичка.

— Не искам да си въобразяваш, че можеш да заместиш Руфъс. Това няма да се случи.

Долтън не беше сигурен кое му се иска повече — да я удуши или да я целуне. Определено второто. Затова преди да е направил нещо глупаво, най-добре беше да се омита оттук.

И все пак не можа да се сдържи на тръгване да не изстреля думите:

— Не мислиш ли, че е време да спреш да живееш с един мъртъв мъж!?