Мерилин Бакстър
Безценно (30)

Тридесета глава

Лия облегна глава върху дясната си длан и дълбоко пое въздух. С всеки изминал ден все повече затъваше във финансовото блато. Каквито и фокуси да правеше с чековата си книжка, там просто нямаше достатъчно пари, за да се оправи.

Дължеше пари на клиниката. Дължеше максималните суми на две кредитни карти. Имаше да изплаща на банката една полица. Дължеше пари за ипотеката. Ненавиждаше настоящото си затруднено положение, но правеше всичко възможно, за да се справи с това, което имаше.

Кредиторите не могат да ми вземат това, което нямам, казваше си, тя тъжно. Все пак се опитваха да го правят. Ако не беше й се наложило да осребри застрахователната полица на Руфъс, сега щеше да има поне нея. Ако само можеше да си вземе парите, които Елън Тибодо й дължеше…

Изведнъж Лия потрепери. Мисълта за тази жена, нахвърлила се с обидни думи срещу нея в ресторанта, бе непоносима, но по-добре бе да мисли за нея, отколкото за Долтън.

През последните два дни той почти не се мяркаше в офиса и тя имаше чувството, че й е даден малък отдих. Но това ново за нея душевно спокойствие миналата вечер бе отишло по дяволите.

Бе пожелала да гледа как Коти играе в баскетболния мач на „Малките дрибльори“. Софи я придружаваше. Бяха седнали на малката трибуна със скамейки заедно с още неколцина родители, подвиквайки и насърчавайки играчите, когато Софи я сбута в ръката и попита:

— Познаваш ли онзи мъж там?

— Какъв мъж? — разсеяно попита Лия, проследявайки с очи сина си, който държеше топката. — Стреляй! — извика тя, после изпъшка, когато топката се изплъзна от ръцете на Коти и друг играч му я отне.

— Тоя, дето не сваля очи от теб — продължи Софи.

Лия инстинктивно настръхна. Възможно ли беше… Не, Долтън не би могъл да дойде на този мач. Дори не би могъл да знае за него. Освен ако… Лия отново мислено се поколеба, докато обръщаше глава.

Долтън беше застанал точно до вратата, единият му крак бе подпрян върху стената. Нещо като паника обхвана Лия. Навярно тази паника се бе предала и на Софи, която се наведе към нея и прошепна:

— Бях права, нали?

Лия успя само да кимне.

— Както виждам, не си знаела, че ще дойде?

— Точно така — каза Лия с глас, който никак не приличаше на нейния.

— Е, скъпа, ще ти кажа само, че този мъж може по всяко време да яде бисквити в леглото ми.

Лия хвърли на Софи убийствен поглед.

— Ти си луда.

Софи се засмя.

— Ей, беше само една шега. Хайде усмихни се.

Лия се опита да се успокои, после каза:

— Какво трябва да направя?

Софи се разсмя.

— По дяволите, Лия, ти си голяма жена. Откъде да знам какво трябва да направиш? Но ако бях на твое място и той ми беше шеф, щях да си вдигна дупето и да му кажа няколко думи.

Лия стана, прокара внезапно овлажнелите си ръце надолу върху джинсите си и тръгна покрай скамейките. Долтън се изправи и зачака, а тъмните му очи бяха непроницаеми.

— Здравей — каза тя неловко.

— Коти ми се обади и ме помоли да дойда — започна той без заобикалки, сякаш решен да отблъсне атаката, която очакваше.

Лия остана с отворена уста.

Долтън се почеса по главата.

— Съжалявам. Явно не те е питал преди това.

— Не ме е питал.

Долтън пъхна ръка в джоба на джинсите си. Този жест изопна още по-плътно панталона върху бедрата му. Лия отново вдигна поглед и срещна неговия.

— Искаш ли да си тръгна? — попита той с тих, напрегнат глас.

Искаше, само че не… Докато тя се бореше с тези противоположни чувства, Долтън се обърна и понечи да тръгне.

— Не си тръгвай.

Той се завъртя кръгом.

Тя заби нокти в дланите си.

— Така и така си дошъл, защо не дойдеш да седнеш при нас със Софи?

Долтън стисна устни, после сви рамене.

— След теб.

Лия не смееше да погледне нито надясно, нито наляво, докато се връщаше на мястото си. Въпреки това имаше чувството, че всички погледи са насочени към нея.

— Долтън, запознай се с най-добрата ми приятелка, Софи.

Те стиснаха ръцете си и се усмихнаха, после Долтън седна до Лия. От този момент нататък тя не забелязваше почти нищо друго, освен неговото присъствие до себе си. Дори синът й, който играеше с цялото си сърце, остана на второ място.

Тя отново бе шокирана от първичните чувства, които Долтън предизвикваше у нея. Трябваше само да се доближи до нея и толкова. Дали защото беше толкова различен от всеки друг мъж, когото бе познавала? Или защото представляваше такава заплаха за съвестта й, за нейната самоувереност, и скритите чувства, които никой досега не бе събуждал у нея, най-малко съпругът й?

— Браво, Коти! Хайде сега вкарай я!

Ентусиазираните подвиквания на Долтън към сина й върнаха вниманието на Лия към играта точно когато топката изсвистя в мрежата.

— Добре! — извика Лия и се изправи заедно с Долтън и Софи.

След това се успокои и изгледа с удоволствие останалата част от мача. Едва като свърши, когато Коти видя Долтън и хукна по твърдия дървен под, Лия отново бе обзета от негодувание.

Лицето на Коти беше зачервено от напрежението, но очите му искряха, независимо че бяха загубили мача.

— Здрасти, Долтън! — каза той. — Видя ли ме, като направих двете точки?

— Разбира се. Ти беше супер!

— Ще дойдеш ли и друг път?

Без да поглежда към Лия, Долтън разроши косата на Коти и каза:

— Можеш да се обзаложиш.

Скоро след това излязоха от салона, а Коти бърбореше, без да спира. Лия се отпусна едва след като Долтън си тръгна.

— Той те желае — каза Софи, застанала до колата, но така, че да не я чуе Коти.

— Въобразяваш си.

Софи изсумтя.

— Защо просто не оставиш нещата да се развиват от само себе си и да видиш какво ще се случи?

— Защото не му вярвам, затова.

Софи вдигна ръце.

— Добре де, добре. Но не виждам защо.

— Най-напред и ти самата нямаше особено високо мнение за него — Лия не можа да си спести сарказма в гласа. — Ако си спомням добре, дори го нарече „покорител на женски сърца“.

— Е, всяка жена има привилегията да променя мнението си.

Лия разтвори озадачено очи.

— Все пак не виждам защо не му вярваш сега, след като си работила за него.

Дълго след като Лия се прибра вкъщи след мача и сложи Коти да спи, тя се замисли върху думите на Софи.

Не знаеше защо няма доверие на Долтън. Знаеше само, че той бе успял да обърне живота й надолу с главата и тя не можеше да направи нищо.

 

 

Бил Дьошан се разхождаше край дома си и имаше чувството, че целият свят се е срутил върху него. Ударът, който беше прекарал преди няколко месеца, бе осакатил не само тялото му, но още повече бе окастрил чековата му книжка. В резултат на това бе принуден да открадне от парите, които жена му държеше за резерва в сейфа.

Бебето щеше да се роди всеки момент и макар че заплахите на Силвия да каже на жена му бяха несериозни, не беше сигурен. Така че нямаше друг избор, освен да й даде пари, за да мълчи. Обаче мисълта, че Тери може да разбере за откраднатите пари, преди да успее да ги възстанови, го караше да се страхува от нов удар.

Ако беше си получил парите, които му се полагаха от имението на Монтгомъри, нямаше да е в тази безизходица.

По дяволите Долтън Монтгомъри и неговите номера! Ако беше си държал инструмента в гащите и бе стоял по-далеч от онзи център за сперма, той, Дьошан, нямаше да е в това положение. Вече щеше да си е взел хилядарките, които му се полагаха, и нямаше да му се наложи да работи нито ден повече.

Беше си ги изработил. Здравето му бе разклатено и му беше дошло до гуша да се занимава само с хленчещи жени, които искаха развод. По дяволите, и на него му се искаше да се разведе, но знаеше, че това няма никога да стане. Жена му нямаше да позволи такова нещо, защото един развод щеше да опетни семейната й чест.

А и той нямаше къде да отиде. И това бе най-унизителното в целия сценарий.

Сега, когато здравето му вървеше към подобрение, възнамеряваше отново да притисне Долтън да уреди въпроса с имението. Този фарс продължаваше прекалено дълго. Искаше си парите и смяташе да си ги получи.

Освен това лично на Долтън имаше да връща нещо. Никой не може да удари Уилям Дьошан и да се измъкне безнаказано.

— Бил. Ей, Бил.

Дьошан се спря намръщено, после бързо се обърна. На верандата стоеше жена му.

— Какво?

— На телефона.

— Който и да е, кажи му, че съм зает.

— Някаква жена. Казва, че е спешно. Силвия.

Как няма да е спешно, по дяволите!

Дьошан тръгна към къщата, като се питаше защо, по дяволите, не беше си държал своя инструмент в гащите.

 

 

Долтън имаше чувството, че главата му ще се пръсне. След баскетболния мач се прибра вкъщи и си пийна. Сега, тази сутрин, единственото, което искаше да направи, бе да се погрижи за лошото си настроение, но не можеше да си го позволи.

Времето беше пари, а и двете не му достигаха. Първо, имаше среща с банкера си. Парите му бяха свършили, а трябваше да плаща на предприемачите и доставчиците, да не говорим за служителите му.

Не стига това, ами и онзи инцидент не му излизаше от главата — едва не се преби, нарани ръката си и беше бесен като дявол. А после отиде при Лия и това беше голяма, шибана грешка.

Пък и снощи. Не трябваше да ходи на мача, само че не искаше да разочарова Коти, което само по себе си бе засилило отчаянието му. Не искаше да му пука от това дали ще разочарова Коти или не.

По дяволите, ако имаше у него някаква почтеност, трябваше да прекрати веднага тази скапана игра на криеница. Трябваше да каже истината на Лия и да забрави за попечителството над Коти. В края на краищата Коти бе най-безценното притежание на Лия. Но пък Коти беше и негов.

Когато тази сутрин стигна до офиса, настроението му беше толкова мрачно, че нямаше накъде повече. Тогава чу Лия да разговаря по телефона.

— Обещавам, ще ги внеса малко по-късно този месец — казваше тя с притихнал от отчаяние глас. — Трябва да ми дадете още една отсрочка.

Долтън се спря. После, когато чу, че Лия затвори телефона, отвори вратата. Тя седеше на бюрото във външния офис. Вдигна очи. Миглите й бяха мокри от сълзи.

Стомахът му се сви още повече.

— Някакви неприятности?

Тя извърна поглед.

— Лични проблеми!

Това го засегна, но той реши да не обръща внимание.

— Ако са финансови проблеми, тогава може би аз…

Лия се изправи, после заобиколи бюрото.

— Не е твоя работа какви са.

Не толкова онова, което каза, го вбеси, макар че то само по себе си беше скастряне. А начинът, по който го каза.

С две големи крачки той скъси разстоянието помежду им и спря точно преди да я докосне.

— Ами ако искам да стане моя работа?

Тя не отстъпваше.

— Тогава това си е твой проблем, не мой.

— И така, ако искам да стане моя работа?

— Не искам твоята помощ! — изстреля тя думите и отстъпи назад.

Той се протегна и обхвана с ръка китката й.

— Тогава какво, по дяволите, искаш от мен!?

Лия го изгледа гневно.

— Пусни ме.

— Отговори ми, по дяволите.

— Добре! Искам да оставиш мен и Коти на мира!

— Това е безочлива лъжа и ти го знаеш — той я дръпна към себе си и веднага усети твърдите й пълни гърди.

За миг и двамата останаха неподвижни, но дишането им стана тежко. Долтън изруга тихо и тъкмо се канеше да я отблъсне, но внезапно погледна надолу и видя, че блузата й се е разтворила. Чувствената вдлъбнатина между гърдите й го накара да изстене и той преглътна от надигащата се топлина в стомаха му.

Нямаше намерение да я докосва отново, но когато тя му каза да остави нея и Коти на мира, нещо се пречупи в него. Сега щеше да му е по-лесно да умре, отколкото да я пусне. Гърлото на Лия се раздвижи конвулсивно.

— Недей… моля те — в гласа й имаше нещо умоляващо, както и в очите й.

Долтън почувства онзи див страх. Разбра как той може да разяде човек отвътре, как може да замъгли разсъдъка му. Усети го, защото Лия направи точно това с него. Но освен това знаеше, че единственият начин да прогони този страх бе да го погледне в лицето. Ала нещо, което не можеше да определи, го спираше.

Господ да му е на помощ, все още не можеше да я пусне.

— Ами ако не искам да те оставя на мира?

— Какво искаш ти… няма значение — прошепна Лия. — Моля те.

Тя затвори очи, произнасяйки последната дума едва доловимо, после леко се олюля към него. Това бе достатъчно, за да опре втвърдените си зърна в гърдите му:

Ток премина през него и той загуби самообладание.

— Не мога.

Тя простена, когато устата му потърси нейната.

Както последния път, това не беше нежна целувка. Но когато устните й се разтвориха под неговите, тя спря да се съпротивлява. Той се притисна към нея, разгорещен и възбуден.

Лия стенеше, докато устните му продължаваха да похищават нейните с онзи необуздан, поглъщащ глад.

После, сякаш едновременно осъзнали къде се намират и какво правят, те се откъснаха един от друг и се обърнаха, като едва си поемаха дъх.

Пръв заговори Долтън:

— По-скоро ще умра, но няма да се извинявам за нещо, което и двамата искахме!

Лия само го гледаше.

По-късно, когато Долтън се качи на колата си, не му се искаше да си спомня за болката и объркването, които бе видял в очите на Лия.