Мерилин Бакстър
Безценно (3)

Трета глава

Билокси, Мисисипи, юли 1994

Долтън Монтгомъри се протегна към възглавницата до себе си и я запокити през стаята. Като изръмжа от отвращение, зарови петте си пръста в дългата си тъмноруса коса. Водата на душа тъкмо беше спряла. Въздъхна. Това означаваше, че неговото последно завоевание всеки момент щеше да се измъкне от банята и да му се натрапи, което го вбесяваше.

Когато влезе в апартамента преди петнайсет минути, разбра, че си има компания, преди още да чуе течащата вода. Парфюмът се усещаше навсякъде. Но никой не му беше виновен. Не трябваше да й дава ключ от жилището си.

Може би някой ден щеше да се научи да не позволява на либидото си да взема връх над здравия му разум. Или може би нямаше. Поне така си мислеше баща му. Ухили се самодоволно, после запрати и другата възглавница през стаята. Този път тя се удари в стената и отскочи близо до него. Нямаше никакво намерение да мисли за баща си, пък макар и старият да бе близо до смъртта. А що се отнася до разваляне на настроението му — мисълта за Паркър Монтгомъри със сигурност щеше да свърши тази работа.

Изруга тихо, когато Таня Дилайл се появи на вратата. Пълничката й долна устна бе разтегната в познатата му секси усмивка, която казваше: „Хайде!“.

Не тази вечер, бейби, помисли си той. Но не го каза на глас, защото знаеше, че грубите му думи ще предизвикат незабавна кавга. В края на краищата той й беше дал ключ.

— Здравей, скъпи! — каза Таня. Думите се лееха като кадифе от устата й. Едно нещо трябваше да й признае — имаше великолепен глас. Всъщност той надминаваше другите й атрибути, макар че те в никакъв случай не бяха лоши.

Беше висока, с лешникови очи, големи гърди и сравнително тънка талия. Но бедрата й бяха започнали да наедряват и той знаеше, че щом достигне средна възраст, щяха да заприличат на два дирека. Слава богу, това не беше негов проблем. Когато се случеше, нямаше никакво намерение да се навърта наблизо. Дълготрайните връзки бяха нещо, което бе избягвал и щеше да продължи да избягва.

— Какво има, скъпи? — настойчиво попита тя, когато Долтън не отговори на поздрава й. — Имал си тежък ден, а? — прекоси плавно стаята, увита само в хавлиена кърпа, закрепена над бюста й. — Ако е така, знам точно как да те накарам да се почувстваш по-добре.

— Таня, какво правиш тук? — Долтън я изгледа накриво и смръщи чело.

Тя сви устни.

— Какво искаш да кажеш с това „какво правиш тук“?

— Не си спомням да съм те поканил — отвърна Долтън с уморен глас. Както никога, мислите му бяха заети с нещо друго, освен секс. Само преди няколко часа бе имал мъчителен словесен двубой с баща си. След един такъв рунд нищо не можеше да го успокои.

— Ей, скъпи, не е нужно да ме каниш — тя намигна. — Имам ключ, забрави ли?

— Искам си го обратно.

Лицето й пребледня леко, но после махна с ръка и се усмихна.

— Не говориш сериозно, нали? Само си в скапано настроение.

Преди Долтън да разбере намеренията й, Таня коленичи, при което кърпата веднага се разхлаби и бавно се свлече надолу по тялото й. Тя се усмихна, после атакува ципа му с нетърпеливи пръсти.

Долтън хвана ръцете й.

Тя го изгледа със смаяно лице.

— Искам си ключа обратно — повтори Долтън.

Таня се изправи бързо на крака, сложи ръце на голите си бедра и го погледна гневно.

— Какво, по дяволите, става? Аз не съм някоя…

— Да, такава си — каза Долтън с уморен, отегчен глас. — Но вината не е твоя. Моля те, иди и се облечи и остави ключа, като излизаш.

— Дано се пържиш в ада, Долтън Монтгомъри! — изсъска Таня и големи сълзи закапаха по бузите й.

— Сигурен съм, че желанието ти ще се сбъдне — промърмори той след нея и потъна още по-дълбоко във възглавниците.

Пет минути по-късно входната врата се затръшна. Долтън трепна, но остана на кушетката и се опита да прогони всякаква мисъл от главата си. Затвори очи, но не можа да ги задържи дълго така. Главата му бръмчеше като електрическа резачка. Накрая погледът му попадна на остъклената врата, която водеше към предната тераса и океана отвъд нея.

Макар че не можеше да чуе плисъка на вълните върху брега, представяше си, че го чува. Този шум винаги го отпускаше.

Харесваше своето апартаментче — отчасти защото го бе купил на безценица и отчасти заради гледката. То беше държавна собственост, а той бе спестил малка част от парите, които най-сетне бе наследил от майка си, и участва в търга. И ето че успя да го вземе.

Долтън отново огледа интериора, който очевидно имаше нужда от още грижи, поне що се отнасяше до обзавеждането. Но домашният уют не го вълнуваше. Това определено не беше слабото му място. Все пак може би някой ден щеше да си подреди къщата — да заприлича повече на дом, отколкото на хотел.

Особено му харесваше модерната спираловидна стълба, която водеше нагоре към мансардата. Толкова много му харесваше, че беше превърнал мансардата в своя спалня, оставяйки голямата спалня свободна за компаниите, които никога не бе водил.

Долу, освен това имаше още една спалня, баня, кухня и дневна. Дневната бе най-оскъдно мебелираното помещение и имаше само една секция с техниката за забавление и тъмнозелен кожен диван в комплект с два стола. Стените бяха празни като личния му живот, помисли си той с мрачна усмивка. Но и това също бе негов собствен избор.

Можеше да избере брака и семейния живот. Бог му е свидетел — бе имал безброй много възможности. Но така му било писано. Никога не бе срещал жена, на която можеше да остане верен. Дори не бе срещал жена, до която би искал да се събужда всяка сутрин. Беше решил, че такава жена не съществува.

Всичко, което го интересуваше сега, беше последното му начинание в бизнеса. При мисълта за това тръпка на вълнение премина през него — канеше се да започне свой собствен бизнес, което само по себе си бе нещо невероятно.

— Този път улучи десетката, Монтгомъри! — поздрави се на глас. — Само гледай да не се издъниш.

След жените хазартът беше най-голямото му увлечение в живота. А също и падение. Трябваше да си го признае. Сега обаче, след като хазартът по крайбрежието беше узаконен, той имаше възможност да превърне тази страст в законен бизнес и да направи големи пари.

Може би дори щеше да накара стария да се гордее с него. Това беше шега. Хич не му пукаше дали ще накара баща си да се гордее или не. Още преди години се беше отказал от опитите си. Този бизнес си беше за него. Искаше той самият да се гордее.

За щастие, както в случая с апартамента, беше попаднал на някакъв имот с един порутен частен клуб, от който никой не се интересуваше. Сега, две години по-късно, бреговата ивица покрай шосе № 90, Крайбрежния булевард, беше станала най-търсената и най-скъпа земя в щата благодарение разпространението на хазарта. Това парче земя беше златна мина.

Долтън получаваше предложение след предложение да го продаде на тройно по-висока цена, отколкото бе платил. Но не искаше да продава имота, нито клуба. Имаше намерение да поднови и двете.

Освен това удаде му се възможност да купи едно корабче с витла, което преди това е било плаващ ресторант на три етажа. Бившият собственик бе имал намерение да го прави казино, когато обявил фалит.

Отварянето на клуб и казино към него бе за Долтън върхът на мечтите му, но нямаше да е никак лесно. Конкуренцията беше жестока. Други по крайбрежието го бяха изпреварили. Плаващи казина се нижеха покрай брега, докъдето стигаше погледът.

Долтън не се съмняваше, че ще се справи с предизвикателството. Беше си осигурил необходимите пари от банката, макар че за да ги получи, трябваше да жертва гордостта си, защото тъкмо името на баща му бе осигурило заемите.

Най-напред обаче, в момент на слабост, бе отишъл при Паркър и направо бе поискал пари, като смяташе, че банката няма да му даде нито цент. Това, че се обърна към баща си, беше грешка; не биваше да го прави.

Всеки път, когато отиваше да види Паркър, си тръгваше, загубил частица от себе си.

Този път е по-различно, беше си казал. Най-после се бе захванал с нещо конструктивно, нещо, на което Паркър щеше да погледне благосклонно — едно разумно начинание. Размишлявайки по този начин, Долтън бе пристигнал в Богалуса.

— Защо си дошъл? — бе попитал Паркър в мига, в който Долтън се появи на верандата. — Сигурен съм, че искаш нещо.

Долтън не бе казал нищо. Първо, беше стъписан от това колко ужасно изглеждаше баща му, колко бързо се бе състарил. Паркър седеше на люлката, съсухрен като старец, сякаш беше не на шейсет и пет години, а на деветдесет. Според лекарите Паркър Монтгомъри би трябвало да е вече мъртъв. След четири сърдечни удара през последните пет години той беше живо чудо.

— Прав си, наистина искам нещо — отвърна Долтън, след което последва дълбока въздишка.

Макар тялото му да бе отпаднало, умът на Паркър си беше съвсем на място. Все така остър като бръснач, какъвто бе и стоманеният блясък в очите му, който би накарал повечето хора да се свиват от срам.

— Пари. Пак си дошъл с протегната ръка, нали?

Долтън отвори уста само за да я затвори отново, когато Паркър го прекъсна:

— Този път какво си направил? Сигурно си загазил с някоя жена.

Долтън стисна юмруци, после премести погледа си върху големия бор до верандата. Една червеношийка бе кацнала на клона и усърдно се чистеше. Той наблюдаваше птичката и в себе си й завидя заради простичкия й живот.

Накрая отново се обърна към баща си:

— Нищо не съм направил. Този път става дума за бизнес.

— Някоя шмекерия, а?

Долтън внезапно избухна:

— Знаех си, че правя грешка. Всеки път, когато дойда тук, после дяволски съжалявам.

— Защото винаги идваш с протегната ръка, след като си се забъркал в поредната каша.

— Какво точно очакваш от мен? — отвърна хапливо Долтън, усещайки как кръвта му кипва. — Аз не съм ти. И не съм брат ми и никога няма да бъда — видя как лицето на Паркър стана пепелявосиво. Не му пукаше.

— Да не си посмял да говориш за брат си с такъв тон! — избухването на Паркър бе последвано от дълго мълчание, което с нищо не допринесе за разсейване на напрежението.

Паркър пръв го наруши, макар че гласът му си бе останал все така злъчен. Само че беше глас на болен и уморен човек:

— Като начало — искам малко да мирясаш. Дявол да го вземе, момче, ти си на трийсет и пет години, а се държиш, сякаш си на двайсет и пет.

— И така? — подкани го Долтън, разбирайки много добре накъде бие старият.

— И така, спри с този разврат и си намери работа, на която да се задържиш по-дълго, отколкото си се задържал при някоя жена.

— Тъкмо това се опитвам да направя.

— Разбира се.

Долтън не обърна внимание на сарказма в тона на Паркър и продължи да обяснява за имота, който бе купил с парите от майка си, и какво точно искаше да направи с него.

— Както знаеш, собствениците на другите казина стават все по-богати — добави Долтън със светнали очи. — Сигурен съм, че и аз ще забогатея. Това, което ми трябва сега, е пари да ремонтирам клуба, да купя корабчето, после да ремонтирам и него.

— Не.

Тихо изречената дума удари Долтън по главата като тухла. Той премигна.

— Не? Казваш ми „не“ просто така?

— Не — повтори старият мъж. — Няма да ти дам нито цент повече. Казах ти го последния път, когато дойде да просиш пари, за да си платиш поредния комарджийски дълг.

— Но това е съвсем друго. Това е…

— Не. Ето окончателния ми отговор. Сега се махай оттук и ме остави на мира.

Долтън се гордееше със себе си. Не беше просил. Не беше се молил. И най-вече — не беше принудил със заплахи стария да отстъпи. Ако беше сторил това, щеше да даде коз в ръцете на Паркър, основание да го лиши от наследство. Нямаше намерение да доставя на баща си това удоволствие.

Сега, когато Долтън откъсна мислите си от онази грозна сцена, не можеше да повярва, че има смелостта да отиде направо в банката. Беше сигурен, че няма шанс да получи заем, но те се съгласиха. Едва след като успя да надмогне гнева към баща си, разбра причината. Всеки знаеше колко е болен баща му и че Долтън скоро ще наследи милионите му, което щеше да му позволи да плати всичките си дългове. Това не означаваше обаче, че иска баща му да умре. Истината беше, че баща му щеше да умре.

Студена тръпка прониза Долтън. Той щеше да наследи милионите на баща си въпреки заплахите му. Сигурен беше, че Паркър само вдига пара. Като оставим настрана факта, че няма на кого друг да остави богатството си, Паркър не би искал приятелите му да знаят, че презира единствения си жив син.

За външния свят баща и син бяха едно щастливо семейство.

Долтън затвори очи и се отдаде на мъката, която го обзе. Ако всичко бе по-различно. Ако по-големият му брат не беше умрял. Ако само…

По дяволите, нямаше никаква полза да се размеква. По-добре да изпие една бира. Надигна се от дивана, отиде в кухнята, дръпна рязко вратата на хладилника и грабна кутия бира. Капакът й изпука, когато я отвори, наведе назад глава и я изгълта. След като я изпразни, взе друга.

И друга.

— Хей, братче, ако си там, вдигни телефона.

Долтън разтърси главата си няколко пъти да се проясни. Накрая осъзна, че звъненето в главата му не е от болката, която раздираше мозъка му, а от телефона, последван от гласа на телефонния секретар.

Напипа слушалката върху шкафчето до леглото си.

— Тук съм.

— Отдавна трябваше да си излязъл, копеле такова.

Въпреки пулсиращата болка в главата, Долтън се усмихна. Неговият приятел и бъдещ помощник много-много не му цепеше басма. Такъв си беше и Долтън се надяваше, че такъв ще си остане. Поради тази причина го смяташе за незаменим съдружник и бизнесмен. С Тони Уотсън винаги знаеше къде точно се намира.

— Трябваше да си тук още преди час.

Долтън успя да се изправи в леглото и да свали краката си на пода.

— Знам, но изникна нещо непредвидено.

— Да-а, нещо игриво…

— Върви по дяволите!

Тони се изкикоти, после гласът му се промени:

— Искаш ли да отложим срещата за по-късно?

— Не. Стой и ме чакай. Дай ми десет минути.

— Добре, и побързай. Тук е по-горещо, отколкото в ада.

— Ще издържиш — отвърна Долтън, после остави слушалката на мястото й. — По дяволите! — измърмори той, когато резкият звук отново включи електрическия трион в главата му.

Все пак, двайсет минути по-късно, облечен, той напусна дома си.