Мерилин Бакстър
Безценно (29)

Двадесет и девета глава

Старата френска къща и двор на Мери Махони бе една от най-старите постройки в Америка, както и един от най-добрите ресторанти. Разположен на улица „Магнолия“ в стария Билокси, той бе любимото заведение на Лия, особено когато имаше късмет да се храни на остъклената веранда.

Днес беше един от тези дни. Двете със Софи тъкмо бяха свършили с обяда и краткото обсъждане на делови въпроси и си отдъхваха с чаша чай.

В този прекрасен пролетен ден Лия оглеждаше чудноватия двор, проектиран така, че да прилича на Ню Орлеан. Все пак никъде в Ню Орлеан не можеше да се намери такъв огромен дъб, наричан Патриарха, който покриваше цялата градина.

— Обядът беше чудесен — каза Софи. — Благодаря ти за поканата.

Лия се обърна към приятелката си и се усмихна:

— Беше ми приятно. И така, как вървят нещата между теб и Луис?

— Все така, но разбрах, че чете една от онези книги за изкуственото оплождане, които ми даде. Намерих я забутана зад възглавницата на дивана.

— Е, това е все пак някакво начало. Трудно ми е да си те представя омъжена.

— Знам — Софи се усмихна, после вдигна рамене. — Но когато правилата се променят ходом, нещата поемат съвсем нова посока.

— Така е.

— Как върви работата?

— Доста добре. Всъщност скоро ще отворим клуба. Вие с Луис ще получите покана.

— И казиното скоро след това, нали?

— Да, ако не свършат парите.

Софи се намръщи.

— Какво? Аз си мислех, че това конте е фрашкано с пари.

— И аз си мислех така, но явно има някакви затруднения с имението на баща му — Лия отмести поглед. — Той лично не очаква скоро да се оправят нещата.

— И това те притеснява?

— Разбира се, че не. Защо да ме притеснява?

Софи й хвърли особен поглед, преди да смени темата.

— А как е моето момче?

Лия си отдъхна с облекчение.

— Добре е.

— Значи няма тежки последици от Руфъс…

— Не. Сега Долтън е героят на Коти — тя замълча и се разсмя нервно, докато се проклинаше за това, че отново спомена Долтън. Софи бе доста любопитна, както изглежда: мисли си, че този мъж може да върви по водата.

— Знам, че това те тревожи, недей да отричаш.

— Теб не би ли те разтревожило?

Софи вдигна рамене.

— Не мога нищо да кажа, особено след като не съм виждала този човек.

— Е, притеснена съм — отвърна Лия без заобикалки.

— Защо?

— О, Софи, той е… той е толкова различен от Руфъс.

— Е, и?

Тревогата на Лия нарасна.

— Ами ще му окаже лошо влияние.

— Защото е професионален комарджия?

— Да, така ми се струва.

Софи се усмихна закачливо.

— Никога не съм те смятала за сноб.

Лия се изчерви.

— Не съм и ти го знаеш. Но Коти е всичко, което ми е останало. И ако, ако се омъжа отново, а това е наистина „ако“, няма да е за някой като Долтън Монтгомъри.

— Струва ми се, че прекалено много се вживяваш.

— Мисли си каквото искаш — сряза я Лия и отмести поглед.

Софи се разсмя.

— Добре, не искам да ти се меся — лицето й стана сериозно. — Но колкото и да отричаш, между вас двамата има нещо. Познавам те прекалено добре, Лия Фрейзър.

— Този път грешиш.

— Една жена не може да живее без секс изобщо, нали така?

— Софи, за бога!

— Ей, не се прави на толкова обидена. Няма нищо лошо в това, ако искаш да спиш с някого.

— Софи, недей — умолително каза Лия. Очите й бяха изпълнени с болка.

— Добре, значи не искаш да го чуеш. Но Руфъс също би искал да продължаваш да живееш; всъщност той ти го каза. Освен това ти беше най-любящата, най-предана съпруга. Няма от какво да се срамуваш и заради какво да се чувстваш виновна.

— Не е така — каза Лия. — Животът беше толкова по-прост, когато той беше добре и ние… бяхме семейство.

Софи протегна ръка през масата и я сложи върху ръката на Лия.

— Знам, скъпа, но Руфъс няма да се върне. Трябва да се примириш с това, да видиш какво е останало и да продължиш.

— Говориш като майка ми.

— Е, това е единственият случай, когато съм съгласна с нея. И ако Долтън е този човек, тогава…

— Не е! — прекъсна я ожесточено Лия. — Не може да се отрече, той е привлекателен и признавам, че не съм безразлична към това, но що се отнася до някаква сериозна връзка…

— Имаш предвид да спиш с него?

— Не! Това е изключено.

— Е, както и да е — каза Софи, като се облегна и отпи от чая си. — Но пак ти повтарям, не можеш да спреш да живееш само защото Руфъс не е жив. Не е честно спрямо Коти.

— Права си, но…

— Ооох.

Лия се вторачи в Софи, когато забеляза внезапната промяна в израза на лицето й и в гласа й.

— Какво има?

— Не се обръщай — каза Софи шепнешком, — но ми се струва, че виждам Елън Тибодо да седи в отсрещния ляв ъгъл.

Лия усети как й прималява под лъжичката.

— О, господи! Мислиш ли, че можем да се измъкнем, без да ни забележи?

— Не знам, но може да опитаме.

— Тогава да тръгваме.

Софи направи знак на сервитьорката и поиска сметката. След като платиха, станаха и се отправиха към вратата.

Тъкмо бяха стигнали до нея, когато един силен писклив глас отзад извика:

— Я виж ти, та това е онази малка крадла.

Лия замръзна. Софи изруга. Всички, които можеха да чуят, спряха да се хранят и вдигнаха глави.

Лия се обърна бавно и се изправи с лице към своята Немезида^[1].

— Сигурно си платила обяда си с пари, които си получила за моите бижута.

Софи пристъпи напред.

— Ах, ти…

Лия бързо протегна ръка и я спря.

— Аз ще се оправя — каза тя, взирайки се в кървясалите очи на Елън, което показваше, че бе пила много. Но в лешниковите очи на Елън се четеше и още нещо — страдание. Тази жена тънеше в злочестина и изглеждаше твърдо решена да повлече всеки друг надолу със себе си.

Големите й гърди, които личаха под безвкусната копринена рокля, прекалено тясна за едрата й фигура, се повдигаха тежко при всяко нейно вдишване. И макар да изпитваше жал към нея, Лия не можеше да забрави, че Елън бе отмъстителна и опасна.

— Ако искаш, да излезем навън и там ще разговаряме — каза Лия със строг, но любезен глас.

— Да, много ти се иска, нали? — каза Елън, която всъщност крещеше. — Само че искам всеки в тази зала да знае какво представляваш, Лия Фрейзър, а ти си най-долна крадла — тя се изсмя. — Ти си истерична.

На Лия й прилоша от обидните думи, но когато заговори, гласът й остана тих:

— Не, Елън, ти си истерична.

В залата настъпи тишина, която сякаш продължи безкрайно. После, с цялото си достойнство, което имаше, и с вдигната глава Лия се обърна към Софи и каза:

— Хайде да тръгваме.

Когато излязоха навън, Софи каза:

— По дяволите, едва се сдържах да не зашлевя шамар на тази дебела кучка.

Унизена и с наранено сърце, Лия не можа да отрони дума.