Мерилин Бакстър
Безценно (28)

Двадесет и осма глава

Долтън взе кутия бира от хладилника в клуба, отвори я, отметна глава назад и отпи две здрави глътки. После с опакото на ръката избърса устата си.

По дяволите, беше уморен. Всяка става го болеше, но си струваше, помисли си с цинична усмивка. Беше укротил онази кобилка, но не бе никак лесно. Дамата се бе съпротивлявала жестоко.

Долтън се усмихна отново, като си помисли как го беше хвърлила от гърба си два пъти. Когато се върна в офиса си, усмивката вече я нямаше. Лицето му отново стана намръщено, каквото беше през последните месеци, и чертите му се изостриха.

Не трябваше да пропилява толкова време с този кон. Все пак трябваше да предприеме това пътуване до Богалуса и да види какво става в имението. Помогна на Том, който се грижеше за земята и конюшните, да укроти кобилата и това бе едно спонтанно приключение. На Долтън му хареса — бе успял да разкърши тялото си, напрегнато поради не една причина.

Освен това там узна, че Дьошан бе прекарал тежък удар, което обясняваше защо не се бе обаждал на Долтън. Въпреки заканата на адвоката да си уреди сметките с него, когато го повали на земята, Долтън чувстваше, че Дьошан повече не представлява заплаха.

Сега вече не беше толкова сигурен. Говореше се, че Дьошан се е възстановил напълно, но има големи финансови проблеми. Освен това носеха се слухове, че се е замесил с някаква жена. Самата мисъл как този хитрец си пъха фитила тук и там накара Долтън да се изхили. Но не му се вярваше, Дьошан твърде много се страхуваше от жена си. Все пак това беше коз, който смяташе да използва, ако адвокатът отново започнеше да му досажда.

О, по дяволите Дьошан! Той беше последният човек, за когото искаше да мисли. За нея също не искаше да мисли, но не можеше да направи нищо. Парфюмът й беше навсякъде. Тя беше навсякъде.

Долтън се отпусна на дивана в наново обзаведения си кабинет и отпи пак от бирата. Но и дванайсет бири да бе изпил, нямаше да помогне. Беше капнал. Беше без пари. Настроението му бе скапано.

Искаше жена, която не можеше да има, и сега си натискаше задника и хленчеше над бирата си.

Най-напред целта му изглеждаше толкова проста и достижима. Открий жената и детето, после заведи дело за попечителство и се покажи като добър родител. Знаеше, че съдебната процедура нямаше да е никак лека. Но беше сигурен, че всичко щеше да приключи в негова полза, защото бащите сега си имаха своите права. Освен това, с името Монтгомъри зад себе си, как би могъл да се провали?

После бе срещнал Лия и правилата на играта се бяха променили. О, все още се стремеше към попечителство над Коти заради парите, но искаше и Лия. Желаеше я. Не я обичаше, искаше да спи с нея, което само по себе си бе огромен проблем и не влизаше в сметките му.

Работеше плътно с нея всеки ден, гледаше я как страда за починалия си съпруг и това караше вътрешностите му да се свиват болезнено, сякаш ги режеха с нож. Все пак държеше се на разстояние. Но му беше трудно и всеки ден ставаше все по-трудно. Първо, не искаше да й причинява още болка и мъка. Освен това възхищаваше се на издръжливостта й пред толкова много проблеми и щеше да се чувства ужасно да прибави и други към тях.

Точно сега Долтън се чувстваше така, сякаш можеше да отхапе пирон. Изпи бирата, запрати кутията в кошчето за боклук и се огледа. Трябваше да отдаде заслуженото на Лия. Това място нямаше нищо общо с онази бърлога, каквато представляваше преди. Лия бе обзавела тази голяма стая в бледочервено и зелено. Сега тя бе официалният офис за клуба и казиното. Макар че всеки от тях си имаше личен кабинет, тук бе мястото, където правеха проектите и вършеха по-голямата част от работата.

Клубът бе почти готов, слава богу. Долтън се надяваше да го отворят след няколко седмици, ако не и по-рано, а скоро след това и казиното. Единственият проблем бе, че касата беше празна.

Щеше да му се наложи да иска още пари от банката. Стомахът му се сви. Може би ако пресметнеше цифрите още веднъж, щеше да открие допълнително пари. Пресметна ги, но не откри нищо.

Можеше да отвори клуба и да го пусне в действие, но без други пари не можеше да довърши казиното.

Не обичаше да е притиснат до стената. Бавно пристъпи към хладилника и взе още една бира.

Когато реши да си тръгне, не чувстваше никаква болка. Знаеше, че няма да продължи дълго. Прибереше ли се вкъщи и легнеше, образът на Лия — гола, легнала до него — щеше да го прогони в банята да си вземе студен душ.

Като направи гримаса, Долтън тръгна да пресича улицата — точно когато колата се появи изневиделица. Той спря, обърна се и видя как ярките фарове се насочват към него.

— Кучи син! — извика Долтън и се хвърли към паважа. В мига, в който се удари в бетона, колата профуча край него.

Той не помръдна.

 

 

— Ще стане — каза Лия в слушалката. — Знам, че ще стане.

Тя вече от доста време разговаряше със Софи по телефона — най-напред за проекта на малкия офис, който беше почти готов, после за Луис и техния настоящ проблем.

— Надявам се — отвърна Софи с печални нотки в гласа. — Но се съмнявам. Сега, когато реших, че определено искам да се омъжа за Луис, той не иска да се ожени за мен.

— Дай му време, Софи.

— Не съм сигурна, че това е разрешението.

— Да, това е. Ще трябва сам да се пребори с проблема за стерилността си.

— А ако не успее?

Лия въздъхна и сви краката си още по-плътно под себе си.

— В такъв случай не е човекът за теб.

— Мисля, че си права, но е трудно да се реша, да… О, по дяволите, не знам какво искам да кажа. Проблемът е в това, че той е толкова затворен, толкова напрегнат, особено когато се любим.

— Знам какво преживяваш сега, но пак ти казвам, не можеш да го насилваш.

— А каквато съм нетърпелива, знаеш колко ми е трудно да изчаквам.

Лия се усмихна в слушалката.

— Това е част от чара ти.

— Да, така е.

Лия се разсмя.

— Все пак чувствам се мерзавка, че стоварвам на гърба ти моите проблеми.

— Приятелите са за това. Освен това ти беше до мен, когато умря Руфъс.

Настъпи кратка пауза.

— А ти как се справяш?

— Работя много, опитвам се да държа главата си над водата що се отнася до финансите.

— Само онази кучка, Елън Тибодо, да беше ти платила за работата, която й свърши.

— Да, щеше да е добре, но няма да се случи. Не преди да намерят бижутата.

— Оня мухльо, детективът, още ли се навърта наоколо?

— Да.

— Трябва да си хванеш адвокат и да сложиш тоя Партридж на мястото му.

Лия отново се разсмя.

— Не знам какво бих правила без теб.

— Същото — Софи замълча. — А как е Долтън?

— Добре — предпазливо отвърна Лия. Сигурна беше — Софи се досещаше, че нещо друго, освен смъртта на Руфъс, я тревожеше и това „нещо друго“ бе свързано с Долтън. Но Софи не бе попитала нищо, а и Лия не й се бе доверила. Някои неща можеше да сподели, някои не можеше. Освен това чувствата й към Долтън бяха така объркани, че самата тя не можеше да ги определи.

— Е, с нетърпение очаквам откриването на клуба — каза Софи. — Сигурно ще бъде страхотно забавление.

— Така се надяваме и ние.

— Виж какво, вече е късно, затова ще те оставя. Хайде да обядваме заедно някой от тия дни, а?

— Идеята ми харесва. Ще ти се обадя. И гледай да не се притесняваш. Между теб и Луис всичко ще бъде наред.

— Благодаря ти — прошепна Софи, после затвори.

Лия стана от дивана с единственото намерение да си легне, когато на вратата се позвъни. Ръката й замръзна върху ключа на лампата. Кой, за бога, ще звъни в единайсет часа вечерта? Знаеше, че този път не е майка й.

Раздразнена, тя се втурна към вратата.

— Да?

— Долтън е.

Лия си пое въздух, за да се успокои.

— Какво искаш?

— Моля те, пусни ме вътре.

Съзнавайки, че трябва да направи всичко друго, но не и това, Лия се подчини на молбата му, макар че пръстите й трепереха, докато махаше резето.

— Виж, ако обичаш… — гласът й пресекна и тя се вгледа в него.

Нещо ужасно се бе случило. Имаше вид, сякаш се беше бил и загубил, което накара сърцето й да подскочи лудо поради съвсем друга причина. Макар че приличаше на призрачна сянка, лицето му се открояваме със своята бледност. Но най-много я обезпокоиха очите му. Бяха зачервени по края и изпълнени с някакво чувство, което тя не можа точно да определи на слабата светлина. Не беше ли, болка?

Тъкмо в този миг Лия погледна надолу и видя окървавената му ръка.

— О, господи! — прошепна тя и отстъпи встрани. Когато се озова насред стаята, той се обърна и разтривайки с ръка врата си, се вгледа в нея.

— Какво се е случило? Би ли се с някого?

Той изкриви устни:

— Нещо такова.

— Няма значение, поне в момента — Лия откъсна очи от неговите. — Трябва да се погрижим за ръката.

— Ще го преживея.

— Това са глупости — рече тя с дрезгав, тих глас. — Все пак ще трябва да се погрижим за тази ръка.

Очите му потъмняха и още една дълга минута двамата стояха, загледани един в друг.

— Предлагаш си услугите ли? — попита Долтън с отпаднал глас.

Лия си пое дъх.

— Ще… ще донеса някакъв антисептик и бинт.

— Благодаря ти — той отиде до дивана и буквално се строполи върху него.

Тя се спусна към Долтън.

— Май не съм толкова издръжлив, колкото си мислех.

— Ще можеш ли да почакаш, докато се върна?

— Добре съм.

Когато отиде в банята, Лия се вторачи в огледалото. Отсреща я погледна лице с много малко грим. Но това не бе най-лошото. Беше си сложила протъркани джинси, фланелка с дълги ръкави и нямаше сутиен. Зърната на гърдите й се открояваха под фланелката. Но сега не му беше времето да мисли за облеклото си. Долтън можеше да загуби съзнание всеки момент.

Втурна се обратно в дневната, но се закова на място. Той беше станал и бе свалил ризата си. Първия път, когато го видя така, пулсът й се бе ускорил. Сега пулсът й отново се ускори, само че много повече.

Сякаш усетил вълнението й, Долтън сви устни шеговито:

— Извинявай, но си помислих, че няма да можеш да работиш върху мен, ако съм с риза.

Лия навлажни устните си.

— Няма никакъв проблем — но проблем имаше и той дяволски добре го знаеше.

Долтън отново седна и когато тя видя дълбоката рана, която започваше от рамото и свършваше до лакътя, въздействието на голата му плът върху нея вече нямаше значение.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Ще се оправя.

— Какво се случи? — отново попита, докато седеше до него и почистваше раната с тампон, напоен с антисептик.

Той трепна.

— Съжалявам — каза тя.

— Не се притеснявай — отвърна той с пресипнал глас. — Аз съм корав мъж.

— Достатъчно корав, за да ми кажеш как стана това?

— Не се предаваш, а? — попита Долтън, а дъхът му погали косата й, когато той се наведе, за да гледа.

— Не — Лия не посмя да вдигне очи. С непохватни пръсти се съсредоточи върху почистването на раната. — Знам, че те боли.

— Не ме боли.

Не му повярва, но не го оспори. След като свърши, видя, че раната е много по-сериозна, отколкото бе предполагала. И все пак не беше сигурна дали стомахът й се свиваше от дълбоката рана, или от това, че бе толкова близо до тялото му.

— Една кола едва не ме блъсна.

Тя рязко вдигна главата си:

— Какво?

За миг той доби смутено изражение.

— Бях се разсеял нещо, а на всичкото отгоре бях и малко пийнал.

— Можеха да те убият.

— Само че бях прекалено бърз за него.

— Откъде знаеш, че е бил „той“?

Една вежда се изви нагоре.

— Да не би да искаш да кажеш, че някоя жена се е опитала нарочно да ме сгази?

— Нямам ни най-малка представа.

Върху побелелите му устни трепна усмивка.

— Разбира се, че нямаш. Ако не те познавах достатъчно добре, щях да помисля, че ревнуваш.

— В такъв случай добре е, че ме познаваш — отвърна тя разгорещено.

— Да, така си е — лицето му се разкриви от нов пристъп на болка.

Лия бе готова да го изрита навън от вратата заради дръзкото му изявление, само че сега изпитваше безпокойство за него.

— Моля те, нека да те заведа в отделението за спешна помощ.

— Ей, всичко е наред — каза Долтън близо до ухото й. — Преживял съм къде по-лоши неща. Цял живот съм вършил щуротии. Устоявал съм на толкова побоища по баровете и хвърляния от коне, които стигат за цял човешки живот — той задържа дъх, когато тя натисна по-силно върху раната с чисто парче марля. — Но трябва да си призная, това е първият път, когато ми се е налагало да надбягам кола. Все пак, ако бях внимавал, това нямаше да се случи.

Лия не оспори тази логика, не и когато лютивият мирис на потта, избила поради болката, я караше цялата да прималява отвътре.

— Направих каквото можах — каза тя, опитвайки се да смекчи дрезгавия си глас.

— Сгреших, че дойдох тук и съжалявам.

Грубото му извинение дойде така неочаквано, че Лия вдигна глава. Очите им се срещнаха.

За миг и двамата останаха неподвижни, на ръба между унищожителното желание и непримиримата съвест. После Долтън се раздвижи и мигът отлетя. Лия се изправи в същия момент, когато откъсна поглед от него.

— А защо дойде?

Той не се престори, че не разбира въпроса й.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че бях наблизо?

— Не.

— Така си и мислех. Е, добре, истината е, че исках да те видя.

Лицето й се изчерви и тя захапа долната си устна. Долтън въздъхна, после каза:

— И така, благодаря, че ме закърпи.

— Моля, няма защо — гласът й беше с три децибела по-висок от нормалното.

Той я изгледа, после взе ризата си и излезе през входната врата.

Лия се върна на дивана. Не знаеше колко време седя там с изпънат гръб. Най-после с усилие стана и отиде в спалнята.

Всичко е наред, каза си тя, като запали лампата. С нея всичко беше наред. Нищо не се беше случило.

Този път.