Мерилин Бакстър
Безценно (27)

Двадесет и седма глава

Шест месеца по-късно, март 1995 година

Лия не можеше да повярва, че Руфъс бе починал преди шест месеца. В много отношения те й изглеждаха като шест години. Животът й беше по-различен, но все пак същият.

Денят на благодарността, Коледа и шестият рожден ден на Коти — всички те дойдоха и си отидоха. В цялата тази дандания тя правеше онова, което се очакваше от нея. Ставаше всяка сутрин и приготвяше закуската на Коти, преди да го заведе на „истинското училище“, както му викаше той, после ходеше на работа.

Сега Коти беше горд и наперен първокласник, който много по-бързо свикна със смъртта на баща си, отколкото Лия си представяше. Но пък Коти бе пощаден, припомни си тя. Тъй като Руфъс бе настоявал да влезе в клиниката, Коти не бе станал свидетел на мъчителния му край.

Лия бе лишена от този лукс, а също и от утехата на чистата съвест. Вината я тровеше отвътре като ръждив пирон, който бе погълнала. Разяждаше тялото и духа й.

Единствено когато беше близо до Коти, успяваше, да се измъкне от това отчаяно състояние. Само заради него се насилваше да се усмихва, да му чете, да разговарят за училище, да го държи, да го обича, борейки се с налудничавата мисъл, че може да го загуби.

Само да не беше ходила в Лас Вегас с Долтън, когато почина Руфъс! Ако беше край леглото му, където трябваше да е, хванала ръката му, галейки го, обичайки го…

Но тя бе заминала. С друг мъж. И което бе още по-лошо — беше в неговата стая, когато се обади Софи. Никога не бе питала Софи защо се е обадила в стаята на Долтън. Просто бе приела, че Софи най-напред е позвънила в нейната стая или че е искала Долтън да е при нея, когато научи съкрушителната новина. Макар да не бяха разговаряли за това, знаеше, че приятелката й навярно се питаше за обстоятелствата. На Лия й беше болно, че Софи може да си помисли нещо лошо за нея.

Дори това притеснение, наред с другите, бледнееше пред обстоятелствата около смъртта на Руфъс, които не й даваха мира. В деня на погребението Лия бе седяла в малката църква, с майка си и Коти от двете й страни, взряна в ковчега, обсипан с букети от летни цветя.

Бе седяла със сухи очи — като съживен мъртвец, сякаш бе излязла от себе си и това се случваше на някой друг. По-късно, когато бе застанала до гроба и бе поставила една-единствена роза върху ковчега, бе разбрала, че животът й с Руфъс е свършил. Онези откраднати мигове с Долтън също бяха свършили. Сега само Коти имаше значение.

По обратния път Лия се бе препъвала, а гърлото й бе толкова пълно със сълзи, чак се страхуваше, че ще се пръсне. После бе почувствала как синът й се притиска към нея и поставя ръката си в нейната. Това я накара да се изправи. Руфъс би искал тя да се държи, да направи живота на Коти възможно най-добър. Единствено заради Коти беше си го обещала.

Видя Долтън едва след като свещеникът беше изказал своите последни съболезнования. Бе застанал встрани самичък. Но когато тя се отправи към колата, той тръгна към нея. Тя се спря само защото нямаше друг избор.

— Виж, ако мога да помогна с нещо…

— Знам — прошепна тя, макар че й се искаше да му изкрещи да се маха от пътя й, да се маха от живота й. Не можеше да го направи. Коти стоеше до нея. Другата причина беше, че Долтън си оставаше неин работодател. А тя имаше нужда от работата, сега повече от всякога.

Лия си спомняше съвсем малко от онова, което се случи след телефонното позвъняване, освен че дойде в съзнание в хотелската амбулатория и видя разтревожения Долтън, който надничаше зад рамото на лекаря.

След като се съвзе, двамата с Долтън отидоха право на летището и се качиха на самолета. Сега Лия можеше да изброи на едната си ръка думите, които си бяха разменили. Усещаше, че Долтън искаше да я утеши, но тя щеше да го отблъсне. Той, изглежда, го знаеше и си мълчеше.

На погребението, докато го наблюдаваше как разговаря със сина й, на Лия й се искаше да хване Коти и да побегне. Не го направи. Бе останала на мястото си.

— Съжалявам за твоя татко — Долтън се бе навел до нивото на Коти, така че се гледаха очи в очи.

— Аз също — отвърна Коти с тих глас, като през цялото време ровеше меката пръст с върха на обувката си.

— Сега ти си мъжът в семейството, нали знаеш?

Коти вдигна глава.

— И мама ми каза така.

Долтън вдигна очи към Лия, но тя извърна поглед. Не можеше да го погледне в очите от страх какво ще прочете в тях.

— Майка ти е права — най-сетне каза Долтън с напрегнат, овладян глас.

— Татко ми е на небето, при ангелите.

— Сигурен съм, че е там.

— Мама каза, че ще го видя отново, когато отида там.

Долтън се прокашля.

— И в това съм сигурен.

— Имаш ли си малко момче?

Лия замръзна, после ужасена премести поглед върху сина си.

— Коти, аз…

— Всичко е наред — намеси се Долтън, като говореше на Лия, но гледаше Коти. — Ъъ… не, нямам.

— Защо?

— Коти!

— Има много причини, но баща ти е бил истински щастливец, че е имал син като теб.

За момент Коти не каза нищо. Само гледаше Долтън, после въпросът му дойде, изневиделица:

— Тъй като татко ми е на небето, ще дойдеш ли някой път да гледаш как играя баскетбол?

Лия си пое дълбоко въздух и го задържа, докато почувства, че гърдите й ще се пръснат. Но все пак не се скара на Коти, не и този път. Имаше толкова отчаяние и трогателност в гласа му, че й се искаше да го прегърне и да му обещае, че ще го заведе да играе баскетбол, но той искаше и още нещо. Искаше Долтън да го гледа как играе. Което толкова повече усложняваше положението.

— За нищо на света няма да пропусна твоите мачове — Долтън отново погледна към Лия. Изражението в очите му сякаш я предизвикваше да го оспори.

Тя не го направи. Вместо това хвана ръката на Коти.

— Хайде, момчето ми, трябва да тръгваме.

С цялото си достойнство тя се отправи към колата, но долната й устна потрепна.

Коти стисна ръката й и я погледна.

— Не плачи, мамо. Аз те обичам.

Нежното обяснение в любов на сина й този ден бе единственото нещо, което й помогна да преживее следващите седмици и месеци.

Чувстваше се празна отвътре, сякаш някой бе взел лопата и бе изхвърлил всичко от нея. Де да беше така и с мислите й! Ако можеше само да заличи онова, което почти се случи в хотелската стая вечерта, когато почина Руфъс!

Ако Долтън беше я докоснал, щеше да се поддаде на страстта му, щеше да му позволи да се зарови в нея, за което бе копнял.

Скочи от дивана, отиде в кухнята и отвори кутия кола. Докато отпиваше от студената напитка, тя се вглеждаше навън през кухненския прозорец.

Тъмни облаци покриха небето, Лия очакваше скоро да завали. Намръщи се. Коти бе отишъл на баскетболен мач с приятел и родителите му. Бяха я помолили да отиде с тях, но тя отказа, тъй като трябваше да поработи.

Използваше работата като успокоително средство срещу душевните си страдания. Усилният труд се бе отблагодарил. Долтън изглеждаше доволен от уменията й във вътрешната подредба, както и от проектите й за деликатесния щанд. В последно време бизнесът го бе погълнал изцяло.

Все пак Лия усещаше как я проследява с поглед. Също така усещаше как очите му потъмняват, когато я приближаваше, и тогава тя се дръпваше бързо, за да не го докосне.

Веднъж, когато направи това, той не се сдържа:

— Ще спреш ли да се плашиш от мен! Нямам намерение да те хвърля на пода и да смачкам нещастните ти кокали. Така че успокой се.

После се обърна и изхвърча ядосан от стаята. Тя потъна в стола си, напълно безпомощна. Тогава разбра, както го знаеше и сега, че Долтън може дълго да таи нещо в себе си, но не му трябваше много, за да се разпали.

Този напрегнат разговор се бе случил преди две седмици, но думите му все още бяха в състояние да я разтърсят. Лия беше така потънала в мислите си, че не чу звънеца на вратата, докато този, който бе там, започна да звъни на пожар.

Тя изтича в антрето намръщена.

— Кой е?

— Майка ти.

Смаяна, Лия припряно дръпна резето. Джесика бе застанала на верандата със стиснати устни, а върху стъпалата зад нея капеха капки дъжд.

— Дръпни се и ме пусни да вляза — настойчиво каза тя и се провря покрай нея.

Лия преглътна резкия си отговор, затвори вратата, след това последва майка си в дневната, където в камината гореше слаб огън. Майка й застана с гръб към него, трепереща.

— Какво, за бога, правиш навън в това време?

Джесика пъхна кичур влажна коса зад ухото си.

— Мисля, че е време да поговорим.

Лия повдигна вежди.

— Къде е Коти?

— На баскетболен мач с приятели.

— Добре. Значи никой няма да ни безпокои — Джесика се огледа. — Предполагам, че това предположение е правилно.

На Лия не й хареса това, което каза майка й, нито тонът, с който го каза.

— Надявам се, че не си дошла тук, за да търсиш кавга, защото, откровено казано, нямам настроение за такова нещо.

Джесика се изсмя грозно.

— А за какво имаш настроение? — без да даде на Лия възможност да отговори, продължи: — Поглеждала ли си се в огледалото напоследък?

— Какво искаш да кажеш, мамо?

— Искам да кажа, че изглеждаш ужасно.

— Много ти благодаря.

— Да, наистина. Станала си кожа и кости. А очите ти са като мъртви.

— Как изглеждам, е моя работа — каза Лия с безизразен глас, отказвайки да налапа въдицата, която майка й размахваше.

— Не съвсем. Трябва да мислиш за Коти.

— Не съм го пренебрегнала — каза Лия, този път с искрящи очи.

Джесика изсумтя.

— Може би не, но пренебрегваш себе си и живота си.

— Това вече го каза.

В стаята настъпи неловко мълчание. После Джесика продължи:

— Мислех си, че може би ще трябва да продадеш къщата и вие с Коти да се преместите при мен.

Стомахът на Лия се преобърна.

— Не съм уверена, че това е добра идея.

— Защо? — отсече Джесика. — Да не би защото спиш с този комарджия?

Лия се задъха. Нещо вътре в нея се разбунтува и отчаяно й се прииска да отвърне на майка си:

— И какво, ако е така?

Този път Джесика се задъха, после неочаквано вдигна рамене.

— Е, може и да е долнопробен комарджия, но поне има пари.

Ако целият този разговор не беше толкова нелеп и тъжен, Лия щеше да се разсмее. Майка й беше пълна невежа относно самата Лия. Винаги е била и щеше да си остане такава.

— Пари. Това е единственото, което те е интересувало, нали?

— Това и твоето щастие.

— Наистина ли?

Лицето на Джесика почервеня.

— Да, независимо какво си мислиш. Винаги съм искала да имаш онова, което аз не съм имала — хубавите неща, които само парите могат да ти осигурят.

— Защо не можеш да разбереш — простена Лия, — че не искам неща. Исках само да ме… — млъкна и си помисли, че няма смисъл. Този разговор беше все същата стара песен. Освен това не можеше да каже думата „обичаш“ на майка си. Тя заседна в гърлото й.

— Ако не беше се омъжвала за Руфъс.

— Да не си посмяла да го кажеш още веднъж!

Джесика вирна брадичка.

— Това е истината.

— Не е — Лия направи няколко крачки напред, а отвътре я изгаряше ярост. — Руфъс спаси разума ми, ако не и живота ми. Ако бях разчитала на теб, след като онзи мъж… — гласът на Лия отново й изневери, а лицето на Джесика стана смъртнобледо.

— Казвала съм ти никога повече да не споменаваш за онзи инцидент — думите на Джесика изплющяха като камшик.

Лия, борейки се със собствените си мъчителни спомени, обърна глава и се опита да се овладее. Но цялата трепереше. Не знаеше колко още можеше да издържи, преди да рухне.

— Както разбирам, вашето преместване се отлага — каза Джесика с нормален глас, сякаш миналото никога не е било споменавано.

Лия се обърна с лице към нея:

— Смятам да остана в тази къща, докогато мога да си го позволя.

— В такъв случай, струва ми се, трябва да си затвориш офиса и да се върнеш във фирмата на Андерсън.

Лия въздъхна.

— Това няма да се случи.

— Защо?

— Първо, имам работа, и то изключително добре заплатена. Второ, поела съм задължение. Скоро ще отворим клуба. След месец-два казиното трябва да е готово.

— Тогава ще останеш без работа, нали?

— Това си е мой проблем — тонът на Лия беше рязък и сдържан.

— Всъщност днес говорих с Купър Андерсън от твое име.

— Направила си какво!?

— Много добре ме чу, Лия. И няма нужда да крещиш.

— Как си посмяла?

— Е, все някой трябва да се погрижи. Явно ти нямаш никакво желание да го направиш.

Лия само гледаше майка си със зяпнала уста. Как можеше да попречи на тази жена, която й бе дала живот, но която никога не беше я обичала, да я мачка като парен валяк?

Чу се силен тътен на гръмотевица, но Лия не обърна внимание. Гледаше майка си право в очите и каза:

— Спри да се месиш в живота ми, иначе никога повече няма да ти проговоря.

— О, за бога, не драматизирай нещата. Разбира се, че ще ми проговориш, особено когато трябва да гледам Коти — Джесика замълча и изгледа Лия от горе до долу. — Междувременно, надявам се, ще се вразумиш.

Преди Лия да успее да отговори, Джесика се отправи към вратата. С ръка върху топката, тя се обърна и добави:

— Предпочитам да спиш с този комарджия, отколкото да те гледам как тънеш в самосъжаление.

Джесика затръшна вратата след себе си.

— Върви по дяволите! — изкрещя Лия, изпитвайки за пръв път някакво чувство след смъртта на Руфъс.