Мерилин Бакстър
Безценно (25)

Двадесет и пета глава

Долтън се взираше в цифрите. Сметката не излизаше. Беше заел милиони от банката, а според цифрите парите вече бяха на привършване. По дяволите, трябваше да предвиди, че ще надхвърли разходите. Цените на материали и труд се вдигаха с всеки изминат ден.

Не можеше да иска повече пари от банката. Стресна се при тази мисъл, но все пак беше сигурен, че ще може да накара банкера си да почака, докато уреди въпроса с имението. Името на баща му все още имаше тежест пред тази институция.

Усети как нов пристъп на ярост изгаря стомаха му при мисълта за човека, който му беше дал живот, но го беше поставил в това уязвимо положение, принуден да се мъчи като дявол и да прави разни манипулации, за да получи онова, което по право му принадлежи. Гневът беше безполезен, само прахосваше усилията си, които му трябваха да доведе плана си докрай.

Допреди една седмица, когато беше целунал Лия, бе доволен от начина, по който се развиваха нещата. Ако някой беше му казал, че ще си загуби ума по жена, която и да е тя, щеше да му се изсмее в лицето, особено когато залогът е толкова голям.

Е, сега не му бе до смях. Беше дяволски изплашен.

Когато Лия бе наблизо, сякаш в стомаха му имаше граната. Ако й позволи да запали този фитил, ще се взриви цялото му бъдеще. И ако тя заподозреше истината…

Няма, казваше си той, защото щеше да го направи както трябва. Тя нямаше да разбере намерението му, докато не дойдеше подходящият момент да й каже, че Коти е негов син и че иска да получи попечителство над него. Дотогава щеше да е загубил влечението си към нея и можеше да действа с чиста съвест. При него хубавото беше това, че страстта му не траеше дълго.

Още не беше готов да се потупа по гърба, особено след като му предстояха два дни с нея във Вегас. Трябваше да тръгнат следващата сутрин.

Днес поне щеше да си отдъхне от напрежението и усилието, свързани с присъствието на Лия. Беше й дал почивен ден, за да се приготви за пътуването. Освен това полагаше й се малко почивка — работеше до късно и взимаше работа за вкъщи, което й отнемаше от времето за семейството.

Не му се искаше да мисли за семейството й — за сина й и още по-малко за мъжа й.

По дяволите, просто искаше този фарс да свърши и толкова.

Устните на Долтън се изкривиха в горчива усмивка. Той взе молива и се върна към цифрите. Трийсет минути по-късно не беше стигнал доникъде:

Не можеше да съсредоточи мислите си върху бизнеса — не и когато се намесваха странични проблеми. Сякаш Лия и финансовата му безизходица не бяха достатъчни, ами и този досадник Бил Дьошан, който от ден на ден ставаше все по-нервен.

Остана загледан в цифрите още миг, изруга, после затвори със замах папката. Достатъчно беше за този ден. Щеше да отиде да поспортува. Това щеше да му подейства добре. Винаги му действаше добре.

Жегата го смаза като парен валяк веднага щом излезе навън. Дори бризът откъм океана не се усещаше. С мъка си пое въздух. Точно тогава видя Дьошан.

— Говорим за вълка… — промърмори под носа си Долтън. Дьошан се отдалечи от колата си и тръгна към него. Когато дойде достатъчно близо, спря и се ухили.

На Долтън му идваше да избие тази самодоволна усмивка от лицето му.

— Свършвай по-бързо, Дьошан. Нямам време, нито търпение.

— Ако си мислиш, че около теб не смърди, Монтгомъри, много се лъжеш. Смърди, и то как.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? Писна ми от теб.

Дьошан се ухили още по-широко.

— Видях хлапето.

Чертите на Долтън се разкривиха грозно.

— Казах ти…

— Не ме интересува какво си ми казал. Това, което искам, е доказателство, че хлапето е твое.

— И онези, дето се пекат в ада, искат ледена вода.

Дьошан се приближи една крачка.

— Това означава ли, че нямаш намерение да предявяваш претенции за детето?

— Ще направя каквото трябва, когато му дойде времето. Ясно ли е?

Дьошан присви очи.

— Виж какво, не знам защо още изчакваш — замълча. — Освен ако не си хлътнал по тая жена, но…

Дьошан не успя да довърши изречението си. Долтън го удари с юмрук в лицето и го повали на земята.

В първия момент адвокатът сякаш не можеше да повярва, че Долтън го е ударил. Пипна носа си с ръка и когато видя кръвта, изскимтя, после се изправи на крака.

— Ах ти, копеле! — изсъска той към Долтън.

Отвратен от цялата сцена, Долтън се обърна и се затътри към колата си.

— Още не съм свършил с теб! — изкрещя Дьошан.

Долтън се закова на място и се обърна рязко:

— Омитай се оттук, докато си още жив!

— Ще ми платиш за това!

Този път Долтън не му обърна внимание и продължи да върви. Банкерът, както и Дьошан, бяха само лешояди, които чакаха да оглозгат кокалите му. Кога щеше да свърши всичко? Едва след като отиде в съда и получи попечителство над Коти Майкъл Фрейзър, своя син.

Долтън се запита защо при тази мисъл стомахът му се сви.

 

 

Лия не можеше да повярва, че лети за Лас Вегас с Долтън до себе си. Още по-трудно за вярване беше, че продължава да работи за него.

Нямаше да е все още при него, ако не беше се извинил за държането си. А нейното държане? Не можеше да се примири със своето участие във фиаското. Как можа да предаде съпруга си по този начин? Можеше да си обясни временната загуба на разсъдъка си единствено с напрежението, свързано с болестта на Руфъс и тежкото й финансово състояние.

И все пак това не бяха сериозни извинения, ето защо бе решила да не се отказва от намерението си да напусне. Дори каза на Софи какво възнамерява да направи, без да си признава обаче истинската причина.

Софи я подкрепи, макар да почувства, както се стори на Лия, че има и нещо друго, освен критичното отношение на Долтън към работата й. Във всеки случай приятелката й не изказа предположението си. Но Лия не я беше грижа какво ще си помислят другите. Не можеше да работи повече в тази тенджера под налягане, не можеше да нарушава брачния си обет, дори ако трябваше да обяви банкрут.

Тази мисъл занимаваше Лия на следващата вечер, когато на вратата се позвъни. Тя четеше приказка на Коти.

— Аз ще отворя — каза той, като скочи от коленете й и се затича към външната врата.

Клатейки глава, Лия стана и го последва.

— Ей, здрасти, Долтън! — чу тя гласа на Коти и моментално замръзна.

— Как си, момчето ми?

— Добре. Ще дойдеш ли да видиш как играя на топка? — поканата на Коти принуди Лия да действа, мислейки си същевременно с какво удоволствие би сложила намордник на устата на сина си.

— Коти, време е да си лягаш — рече тя, като излезе в антрето.

— О, мамо!

— Коти!

Главата му клюмна, той се обърна и нацупено тръгна по коридора.

— Не мислиш ли, че беше малко строга с него?

Очите на Лия хвърляха искри.

— Това не е твоя грижа!

— Права си, не е. И все пак…

— Какво искаш? — изстреля тя думите си. Нещо стягаше гърдите й така силно, че едва дишаше.

— Помислих си, че бихме могли да поговорим.

— Няма за какво да говорим.

— Виж какво — каза Долтън, — нещата вече отидоха твърде далеч, за да сменям персонала по средата на работата. Освен това имаш нужда от тази работа.

Лия не можеше да не долови умолителните нотки в гласа му. Да върви по дяволите, не играе честно. Тя усещаше, че ще капитулира.

Сякаш и той го усети, удари точно в целта:

— Ако обещая да държа ръцете си надалеч…

На Лия й се искаше да запуши ушите си. Не можеше да слуша тези думи, изречени на глас. Звучаха толкова грубо, толкова безсрамно. Беше й мъчително да слуша.

— Лия, моля те — напрежението в гласа на Долтън беше очевидно.

Тя стисна здраво топката на вратата.

— Мислиш ли, че е възможно да работим отново заедно?

— Съвсем откровено, да.

Лия почти увисна на вратата.

— Добре. Ще опитам още веднъж.

— Обещавам ти, че няма да съжаляваш.

Този разговор се бе състоял преди седмица. И наистина през последвалите го дни Лия нямаше от какво да се оплаче. Долтън, Тони и тя работеха добре като тим и постигнаха определен напредък.

Все пак не беше сигурна в нищо, най-малко в крехката си психика и сърце, особено когато Долтън беше наблизо.

— Пристигнахме.

Лия се върна мислено в настоящето. Очите й се стрелнаха към прозореца. Нямаше съмнение, гумите на ДС-10 свистяха по пистата. Когато се обърна към Долтън, той разкопчаваше предпазния колан.

Тя направи същото, питайки се отново дали това пътуване нямаше да се окаже още една от дългата поредица от грешки. Но ако трябваше да продължи да работи за него, нямаше друг избор. Освен това лекарят на Руфъс я посъветва да замине, както и Софи, която бе предложила да гледа Коти.

— Готова ли си?

Лия кимна.

— Ей, не отиваш на бесилката, нали? — подхвърли с усмивка Долтън.

За миг тази усмивка я заплени и тя си даде сметка, че просто е спечелила една битка, но не и войната.

— Е?

Стъпи на пътеката и усети едрото му тяло близо зад нея. Внимавай, Лия, внимавай.