Мерилин Бакстър
Безценно (24)

Двадесет и четвърта глава

— Беки, скъпа, горещо ли ти е тук?

Беки Чилдръс се закова на място и се обърна бавно, с пребледняло лице.

— Извинете, господин Андерсън?

Купър се ухили.

— Насаме можеш да ми казваш Купър.

— Не бих желала — отвърна секретарката с хладен тон.

Купър присви очи.

— Колко време вече работиш при мен, Беки?

— Три месеца, сър.

— А, да, три месеца. Сигурно тогава си разбрала, че има една игра, която обичам да играя с някои от любимките ми.

Сега лицето й почервеня.

— Вижте, имам много работа.

— Ще почака, скъпа. Само че аз — не. Какво ще кажеш да те взема довечера, да кажем — около осем, и да хапнем някъде. После, ако искаш, ще поговорим за тази работа.

— Съжалявам, но довечера съм заета.

— Ще отмениш ангажиментите си, скъпа. А, и донеси ми чаша кафе.

След като бе останал сам, на Купър му идваше да продъни стената зад себе си. Напоследък нищо не вървеше както трябва.

Изразът на отвращение върху лицето на Беки не беше му убягнал. По дяволите, не можеше да намери подход или какво? Знаеше къде е причината. Още го беше яд, че загуби проекта Монтгомъри в полза на онази кучка Лия Фрейзър. Очевидно не беше навредил достатъчно на репутацията й. Не можеше да остави нещата така. Трябваше да направи още нещо. Някой трябваше да я сложи на мястото й. И кой щеше да свърши това по-добре от него?

Купър посегна към телефонния указател.

 

 

— Здрасти.

— Здравей.

— Е, как мина вечерта?

— Добре, благодаря — отговори Лия, доволна от спокойния си глас, макар че се бе страхувала да дойде на работа.

Долтън я гледаше настойчиво, сякаш искаше да й каже нещо за вчерашния им сблъсък на брега. Лия се надяваше, че той ще си гледа своята работа. Беше готова да направи всичко възможно да избегне друг такъв конфликт.

Изминалата нощ бе истински ад. Отвътре цялата бе свита на топка, след като го беше гледала във водата, беше се мятала и въртяла в леглото чак до ранните утринни часове. И това не бе най-лошото. Сънува еротичен сън с Долтън, гол в леглото й, изгарящ от желание да я прегръща, да я гали, да я целува…

— Този, дето се опитваше да те сплаши вчера, ченге ли беше?

Тя не отговори нищо и Долтън продължи:

— Знам, че още не ти се говори за това.

— Прав си, не ми се говори — нейната откровеност трябваше да го накара да разбере.

— И така, ченге ли беше?

Лия въздъхна.

— Това беше детектив от застрахователното дружество. Казва се Дж. Т. Партридж.

— И какъв е проблемът му?

— Аз. Убеден е, че аз съм откраднала бижутата.

— Той е пълен лайнар.

Лия не можа да сдържи усмивката си.

— Много ми се иска да мога да му го кажа, но не мога.

— Аз ще му го кажа.

Не се усъмни в това нито за миг, ако можеше да съди по ледения му глас.

— Благодаря, но няма нужда. Всъщност не може да ми навреди. Той е само един озлобен нещастник, който много дрънка.

— Добре, ако имаш нужда…

Тя го прекъсна:

— Нямам нужда. Мога да се справя с него.

Долтън никак не изглеждаше убеден, но този път си замълча. Разтърка челото си, сякаш Лия му бе причинила силно главоболие.

— Искам да разгледаме заедно новите чертежи на кухнята и на деликатесния щанд.

— Добре — отвърна той грубо.

Какъв начин да започнат деня, помисли си тя с още по-голямо отчаяние. Не виждаше как ще свършат нещо, когато и двамата бяха в лошо настроение.

Долтън изглеждаше така, сякаш и той не бе спал, което би трябвало да я накара да се почувства по-добре, но не. Лицето му беше изпито, а под очите му имаше тъмни кръгове. Дори не беше си направил труда да се обръсне, но това не намаляваше неговата привлекателност.

Без да нарушава мълчанието, Лия постави куфарчето си върху масата във външния офис, отвори го, после разгъна чертежа. Долтън седна и взе да го разглежда внимателно, а през това време тя отиде в своя кабинет, за да погледне програмата си за деня.

— Изглежда добре, но искам да направя още някои промени.

Лия се върна в стаята и се спря пред масата.

— Нямам нищо против — каза тя, като сдържа гнева си, убедена, че не може да му угоди. Не знаеше какво бе очаквала, но във всички случаи нещо повече от този хладен отговор.

— Ще нанеса моите промени, после отново ще го обсъдим.

— Добре — отсече тя.

Долтън вдигна вежди, но не каза нищо.

— Освен това съм нахвърлила някои идеи за темата на вътрешното обзавеждане на клуба и казиното.

— Дай да ги видим — каза той.

— Ами най-напред, имам приятел, който работеше в предишната ми фирма, но я напусна и сега проектира казина във Вегас. Обадих му се и той ми изпрати няколко плана. След като ги разгледах, реших, че неговите проекти са много находчиви и своеобразни.

— А, това е ключът. Своеобразни.

— И понеже говорим за своеобразие, приятелят ми спомена и за някаква изложбена зала за стоки във Вегас, която според него трябва да посетя — Лия замълча и взе да си играе със златната верижка на врата си. — Каза, че компанията дори щяла да ми плати пътя дотам.

— Обади им се, но им кажи да направят резервации за двама.

— За двама?

Долтън я погледна.

— Да не би да си мислиш, че ще те пусна сама?

— Не виждам защо не. Аз съм голямо момиче.

— Не го оспорвам — провлачено рече той. — Но така или иначе идвам и аз. Две глави мислят по-добре от една.

Въпреки провлачения говор, тя долови онази същата ледена нотка. Само че този път това я вбеси.

— Освен това нямаме нито минута за губене.

— Никога не съм мислила обратното.

Долтън не обърна внимание на сарказма й.

— Нека да чуем идеите ти за темата.

Лия седна на стола до него, като внимаваше да бъде на безопасно разстояние. После се прокашля и каза:

— Имам идеи за три възможни сценария. Първият е декор в островен стил, тъй като сме във водата.

— Продължавай.

— Вторият е плаваща къща в колониален стил — тя леко се наведе напред и очите й за миг се спряха върху неговите, за което тутакси съжали.

Той дори не помръдна, но на нея й се стори, че я докосна. Беше я докоснал с очите си.

Направи всичко възможно да продължи с нормален глас:

— Тази идея трябва да подскаже нашето прословуто… южняшко гостоприемство.

— Ммм, интересна идея, но ще излезе дяволски скъпо. Какъв е третият вариант?

Тя се облегна назад, усещайки как стаята се изпълва с особено напрежение.

— Френски замък.

— О, не, в никакъв случай.

— Е, аз приключих — нямам повече идеи — гласът й беше студен като ледената обвивка, която се бе образувала около сърцето й.

— Обаче аз имам. Мисля, че трябва да помислим върху стил кънтри-уестърн. Ние…

Изведнъж Лия стана и каза с цялото си достойнство:

— Ние? Няма никакво „ние“, господин Монтгомъри.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Нека да довърша — каза тя натъртено. — Ти си знаел много добре какво точно искаш да направиш с клуба и казиното. Е, и защо ме нае? — гласът й потрепери. — Досега не си харесал нищо, което съм направила. Що се отнася до мен, само си губя времето, а нямам време за губене!

Той присви очи, лицето му пребледня.

Без да му дава възможност да каже нещо, тя се обърна и тръгна към вратата.

Долтън скочи на крака, при което столът се обърна и се строполи на пода.

Лия дори не се спря. Стремежът й беше да увеличи разстоянието между тях колкото може повече.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?

— Където и да е, само да не съм тук!

Тя не си даваше сметка колко близо зад нея е Долтън, докато не я хвана и не я обърна с лице към себе си.

— О, не, недей!

В усилията си да се освободи Лия притисна гърба си към вратата само, за да установи, че се е хванала в капан. Лицето му беше на косъм разстояние от нейното.

— Не, моля те — дрезгавият й шепот почти не се чуваше.

— Да — грубо каза Долтън.

Преди тя да успее да отмести главата си, той постави ръце от двете страни на стената и покри устните й със своите.

Тя заудря гърдите му с две ръце, но без никаква полза. Долтън стоеше непоклатимо на мястото си с твърдото намерение да я накара да отвърне на целувката му. Сякаш имаха своя собствена воля, устните й се разтвориха.

Нищо от онова, което бе изживявала досега, не беше я подготвило за това горчиво-сладко покушение. Целувката не беше нежна, нито брутална и все пак тя отприщи такава силна жажда у нея, че не бе в състояние да се владее. Загуби надежда, че може да го спре, особено когато усети възбудата му. Краката й се поддадоха и тя се хвана за него.

Едва след като Долтън премести ръката си върху гърдата й, тя осъзна голата действителност. Мили боже, какво правеше? Какво му позволяваше да прави?

Дори да й се искаше да я докосва, той не трябваше да прави това. Тя беше женена и мъжът й умираше! Беше безумие да позволи на друг мъж да я въвлече във водовъртеж от необуздани страсти.

— Спри!

Долтън се отдръпна и изруга.

Тя отвори вратата и излезе в коридора. Но тук трябваше да спре, за да се успокои. Не се притесняваше, че ще я последва.

Страданието, което видя в очите му, й подсказа, че и той си има своите зли духове, с които трябва да се бори.