Мерилин Бакстър
Безценно (23)

Двадесет и трета глава

Лия не можеше да повярва, че вече един месец се занимава с тази работа. Времето беше минало като стихиен горски пожар. И в същото време сякаш се бе точило бавно, защото се чувстваше виновна, че трябва да прекарва толкова много време далеч от Руфъс. Опитваше се да компенсира, като ставаше два часа по-рано и го посещаваше, преди да отиде на работа, и после отново, след работа. Състоянието на Руфъс не се бе променило особено, с изключение на това, че ту изпадаше, ту излизаше от кома.

Доктор Болтън бе й казал, че не е виждал човек с такава силна воля, че Руфъс се бори със смъртта с всички сили. Благодарение на влиянието на Дан Болтън Лия бе сключила временно финансово споразумение с клиниката да задържат Руфъс още известно време. Въпреки щедрата заплата, която й даваше Долтън, скоро щеше да й се наложи да прибере Руфъс вкъщи.

През дългите горещи августовски дни Лия избягваше да мисли за това, приемайки всеки ден такъв, какъвто е, и с цялото си усърдие работеше върху преместването на кухнята и проектирането на щанд за деликатеси в казиното.

Заедно с Тони бе прекарала часове с инженерната фирма. Както беше предсказал Долтън, нито водопроводната, нито електрическата инсталация съответстваха на стандартите. Освен това беше прекарала часове на телефона, за да разговаря с представители на фирми за килими и мебели. Но едва беше започнала истинската работа, що се отнасяше до клуба и казиното.

И онова, което предприемаше, най-често биваше проваляно от Долтън.

На чертежа беше поставила кухнята и деликатесния щанд там, където смяташе, че трябва да отидат. Той поиска да бъдат преместени. Бе определила мястото и на масите за игра, автоматите и други съоръжения. Той поиска и те да бъдат преместени. Тя някак си успяваше да сдържи езика си и да запази острите възражения за себе си. Но беше обезкуражаващо да прекараш часове върху нещо само за да се появи някой и да провали целия ти труд.

Долтън беше босът, при това с опит в тази област. Нямаше друг избор, освен да се подчини на желанията му, защото трябваше да запази работата си. По този начин на няколко пъти й се наложи да преглътне гордостта си заедно с язвителния отговор.

Онова, което я безпокоеше повече обаче, бе самият Долтън. Беше винаги там. Всеки път, щом Лия вдигнеше очи, той или я наблюдаваше, или се приближаваше към бюрото й, където се облягаше, за да следи работата й.

— Мислех, че отдавна си си тръгнала.

Стресната, Лия вдигна поглед и видя Долтън, застанал на вратата на кабинета й. Въпреки знойната жега и въпреки факта, че бе прекарал доста време на горния етаж на кораба, за да държи под око ремонта на палубата, той изглеждаше свеж и в добра форма, помисли си тя неохотно.

Лия погледна към часовника и видя, че наистина е пет и половина.

— Както виждаш, не съм — отвърна тя с мъничко сарказъм в гласа.

Той леко стисна устни.

— Хайде, тръгвай си.

— Има някои неща, които исках… трябваше да прегледаме с теб.

Долтън махна с ръка.

— Не сега. Ще почакат до утре. Капнал съм, и ти също.

— Толкова зле ли изглеждам? — изтърси тя, преди да помисли, после усети как се изчерви.

Погледът му се плъзна по тялото й.

— Не, всъщност изглеждаш чудесно — той помълча и когато заговори отново, гласът му беше дрезгав: — Но ти винаги изглеждаш така.

Ядосана на себе си и на него, тя подхвърли:

— Не съм търсила комплимент.

Той остана невъзмутим.

— Така ли?

С все още зачервено лице, Лия, без да обръща внимание на думите му, припряно подреди бюрото, после грабна чантата си.

— Трябва да прибера Коти — оправда се тя — и вече закъснявам.

— Лия?

— До утре.

Той не каза нищо. Само се облегна на бюрото си и я проследи с поглед, докато излизаше през вратата.

 

 

— Мамо, къде отиваме?

Лия погледна рошавата глава на сина си.

— Обратно в клуба. Забравила съм куфарчето си, а довечера трябва да свърша малко работа.

Вместо да отиде направо у майка си, тя се бе отбила в клиниката при Руфъс за около двайсет минути. След напрегнатата размяна на думи с Долтън на нея й се искаше да види съпруга си, който с благия си нрав винаги я караше да се чувства по-сигурна.

След това бе отишла в магазина да купи нещо за вечеря. Когато отскочи вкъщи да остави продуктите, намери време да се преоблече. Сложи си жълти къси панталони, подходяща фланелка без ръкави и сандали, което значително подобри настроението й.

— Значи тази вечер няма да ми четеш приказка? — попита Коти.

— Разбира се, че ще ти прочета. Знаеш, че никога не пропускам това. Баба ти чете ли ти нещо днес?

— Не, само ми се караше цял следобед — с нещастен глас отвърна той.

Още един пристъп на гняв обзе Лия, след което се почувства по-изтощена от всякога.

— Е, нали знаеш, всеки си има лоши дни. Може би баба ти ще се чувства по-добре утре.

— Не ми се вярва — отвърна Коти с детинска откровеност.

И Лия мислеше така, но не каза нищо. Имаше моменти, когато й се искаше да раздруса хубаво майка си. Сега беше тъкмо такъв момент.

— Може ли да отида на кораба?

— Не, сега не. Само взимаме куфарчето и бягаме.

— Ами тогава ще може ли да отидем в „Макдоналдс“?

Лия погледна обърнатото му нагоре лице и въздъхна.

— Ама и тебе си те бива, каубой. Е, добре, няма да готвя. Ще ходим в „Макдоналдс“.

Той се ухили.

След няколко минути тя спря на паркинга пред клуба и с Коти отидоха в офиса й.

Тъкмо бе натъпкала бумагите в куфарчето, когато чу Коти да вика:

— Хей, здравей, Долтън!

Сърцето й замря. Той бе последният човек, когото искаше да вижда сега. Как не беше забелязала колата му?

— Здравей и ти, каубой! — отвърна Долтън.

Лия се ядоса, като чу как си присвои нейното обръщение към сина й, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— Къде е майка ти?

— Там вътре.

Тя стисна дръжките на куфарчето и излезе от офиса, но се закова на място. Пред нея стоеше Долтън — само по бански, и Лия не можеше да свали поглед от него. Той отвърна на погледа й и напрежението мигом се нажежи.

— Отиваш да плуваш ли? — попита Коти, разчупвайки мълчанието.

Долтън го погледна и се усмихна:

— Да, смятам да поплувам.

— Ей, как ми се иска да дойда с теб.

— Коти!

Долтън не обърна внимание на Лия и намигна на Коти:

— Може.

— Може ли?

— Хей, вие двамата, не забравяйте кой е шефът тук — макар че говореше на двамата, гледаше Долтън. Погледът й не бе никак дружелюбен.

Долтън само вдигна рамене.

— Е, и какво е решението, шефе?

Лия усети присмеха в гласа му и кръвното й тутакси се вдигна.

— Не.

— О, мамо — проплака Коти, — защо не?

— Коти, не започвай пак. Изморена съм и имам много работа.

— Майната й на работата — намеси се Долтън. Коти ококори очи и запуши устата си с ръка.

— Съжалявам — измърмори Долтън. — Не съм свикнал да внимавам какво приказвам.

Лия преброи до десет.

— Виж…

— Моля ти се, мамо, нека да отида.

— За половин час, какво ще кажеш? — попита Долтън.

Ако не го познаваше, Лия би могла да се закълне, че чу умолителни нотки в гласа му.

Пусна куфарчето и когато то тупна на пода, вдигна ръце.

— Господи, щом толкова искаш, върви.

— О, боже! — извика Коти, като улови ръката на Долтън и го задърпа към вратата.

Долтън не мръдна.

— Много жалко, че нямаш бански костюм — каза го някак равнодушно. Но погледът, който й хвърли, не беше никак равнодушен.

Червенина заля тялото на Лия и тя извърна очи към сина си.

— Почакай малко да изтичам до колата и да взема лосиона против изгаряне. Не искам да влизаш във водата, без да съм те намазала.

— Няма проблем. Тук имам лосион — Долтън отиде в банята и се върна с тубичка в ръка. — Готов ли си, каубой?

Коти се разсмя и изтича през вратата. На Лия не й оставаше друго, освен да ги последва.

Колкото по-дълго стоеше на пясъка, до самата вода, толкова по-силно ставаше раздразнението на Лия. На първо място, Долтън изглеждаше като позлатен от слънцето бог. Тя се опитваше да не забелязва колко силен бе станал тенът му, откакто го бе видяла без риза онзи път. Загоряло беше не само тялото му от кръста нагоре, но и мускулестите му бедра. Запита се дали…

Изключи тази мисъл, но трябваше да продължи да гледа как угажда на всяка прищявка на сина й, да не говорим за смеха, който вятърът донасяше до нея.

Не че не искаше синът й да се забавлява, ала я дразнеше това, че го прави не с Руфъс, а с друг мъж, когото тя считаше за враг.

Лия прекъсна мислите си, несъмнено шокирана от тях. Враг? Кога и защо беше започнала да гледа на Долтън като на враг? Дали защото не полагаше никакви усилия да прикрие влечението си към нея, нито приятелския си интерес към сина й? Но какъв мотив се криеше зад тази очевидна фасада? Нищо добро, можеше да се обзаложи — сърцето на враг, което го правеше още по-опасен.

Въпреки жегата, Лия разтърка ръцете си, чувствайки се все така объркана.

— Мамо, мамо! — изкрещя Коти. — Виж как Долтън се носи по вълните.

Сякаш можеше да се прави, че не го забелязва, помисли си язвително Лия, усещайки онова познато свиване на стомаха.

Тя се усмихна и махна с ръка, докато си мислеше колко величествен изглежда Долтън, колко красиви и гъвкави са движенията му.

— Я, кого виждам — малката хитра крадла е излязла на припек и на сърфинг.

Лия скочи на крака, махна слънчевите си очила и се вгледа в Дж. Т. Партридж.

— Какво правите тук?

Дж. Т. дори не трепна от злобния й глас.

— Последния път, когато проверявах, тази страна беше свободна. Пък и много обичам да се разхождам край брега по това време.

— О, разбира се — изсъска Лия, докато гледаше дебелото му шкембе, увиснало върху късите спортни панталони.

Той се ухили, после задъвка пурата си.

— Кога ще върнеш бижутата? — попита провлачено, някак между другото. — Търпението ми се изчерпва — изпрати кълбо дим право в лицето на Лия.

Искаше й се да повърне, но нямаше да му достави това удоволствие. Опита се да се защити:

— За стотен път ви повтарям: не съм взимала бижутата.

— Много ми се ще да ти повярвам — Дж. Т. замълча и погледна към водата.

Коти избра точно този момент да подскочи над водата и да й махне с ръка.

— Имаш симпатично хлапе.

Вътрешностите на Лия се смразиха.

— Стойте надалеч от сина ми! Чувате ли?

— Не ме заплашваш, нали?

— Оставете ни на мира! — гласът й трепереше, но не я интересуваше. Трябваше да изхвърли това долно същество от живота си.

— Тц-тц, женичката имала нокти — Дж. Т. се ухили по-широко, мина с бавна крачка покрай нея, после спря и се обърна. — Не си мисли, че съм свършил с теб, защото не съм — кимна. — Приятна вечер.

— О-о-ох! — Лия свиваше и разтваряше юмруци, докато се мъчеше да не изкрещи от отчаяние.

— Кой беше този?

За втори път в продължение на минути я бяха сварили неподготвена. Завъртя се кръгом и се озова лице в лице с Долтън. От него се стичаше вода. Той държеше за ръка сина й.

Не знаеше кое я разгневи повече — близостта му до нея или до Коти. Нямаше значение.

— Никой, който да е от значение за теб.

Долтън си пое рязко въздух, смаян от грубостта й.

— Той е дебеланко — каза Коти.

— Коти, не е хубаво да говориш така — Лия усети как гласът й потрепери и знаеше, че Долтън също е усетил. Един мускул заигра нервно върху челюстта му.

— О, мамо!

Тя дръпна Коти към себе си.

— Трябва да тръгваме вече. Какво ще кажеш на Долтън?

— Благодаря ти, че ме взе да плуваме.

Долтън откъсна поглед от нея и го премести върху Коти.

— Пак ела, приятелче.

— Може и аз да се науча на боди сърфинг. Как мислиш?

Преди Долтън да успее да отговори, Лия пак задърпа Коти:

— Хайде да тръгваме.

— Значи няма да ми кажеш кой беше този мъж?

Лия понечи да тръгне, но спря:

— Не разбираш ли? Не е твоя работа.

Макар че Коти стоеше наблизо и можеше да чуе, Долтън изруга, после каза:

— Някой близък ден…

Нямаше кой да чуе остатъка от изречението, тъй като Лия хвана Коти за ръка и забърза към колата.