Мерилин Бакстър
Безценно (22)

Двадесет и втора глава

Изкуствено оплождане. Дланите на Лия се изпотиха и в устата си изведнъж усети вкус на гума. Пое си дълбоко дъх, потръпвайки, стана от дивана и отиде в средата на стаята.

Тиктакането на стария часовник в отсрещния ъгъл някак си я успокояваше. Усещаше върху себе си очите на Софи. Искаше й се да се обърне и да й вдъхне увереност, само че не можеше.

Изкуственото оплождане беше болезнен въпрос, за който Лия не искаше дори да мисли. Рядко си бе позволявала да си припомня онзи период от живота си, донесъл й едновременно радост и болка. Сега обаче до нея стоеше приятелка, която се нуждаеше от нейната помощ. Беше нещо съвсем различно.

Но, боже господи, не искаше да мисли за всичко това, още по-малко да го обсъжда.

Сякаш проточилото се мълчание бе станало непоносимо, Софи прошепна:

— Виж какво, съжалявам. Забрави, че съм питала.

Лия се обърна тъкмо когато Софи стана и си тръгна. Тя рязко дръпна топката на вратата, при което стомахът на Лия се сви още повече.

— Почакай. Къде отиваш?

— Вкъщи — едва чуто отвърна Софи.

— Не, стой. Седни.

— Но…

— Никакво, но. Сядай.

Софи не помръдна от мястото си.

— Не искам…

— Май много не обичаш да се подчиняваш, а? — Лия се опита да говори с весел глас, макар че на душата й не беше весело.

Софи вдигна рамене, но лицето й малко просветна.

— Това винаги ми е било проблем.

— Е, сега му е времето да се промениш.

И двете знаеха каква игра играят. Бяха решили най-напред да успокоят обстановката, преди отново да подхванат този деликатен въпрос.

— Сигурно си права — каза Софи и се върна на дивана. След като се озова там обаче, лицето й отново стана мрачно.

Лия никога не бе виждала приятелката си в такова състояние. Тя бе винаги онази оптимистка, която повдигаше духа й, щом проблемите я затиснеха, както напоследък. Тази Софи я плашеше.

Лия изрази гласно мислите си:

— Никога не съм те виждала така отчаяна.

— Повярвай ми, никога не съм била така отчаяна. Когато Луис хвърли тази бомба, бях зашеметена, разбира се, но не и сразена.

— Но той е…

— Той… беше… никога не съм го виждала такъв. Държи се така, сякаш са произнесли смъртната му присъда и утре ще умре.

— Знам — Софи въздъхна.

— Знам, че знаеш. Затова те попитах, но ако не ти се иска да говорим за това, кажи ми. Ще те разбера. В края на краищата това не е въпрос, който може да се обсъжда за щяло и нещяло.

— Никой, освен теб не знае, че съм била изкуствено оплодена — тихо каза Лия.

Софи отвори уста:

— Искаш да кажеш, че майка ти не знае?

— Тя е последният човек, на когото бих казала.

— Права си. Трябваше да се досетя.

— Лекарите сигурни ли са? — попита Лия, после се смъмри, че задава такъв глупав въпрос.

— Ами като че ли да, боледувал е от заушки и това е нанесло непоправими увреждания.

— Надявах се на някакво чудо. Медицината може да направи какво ли не сега, освен… — гласът на Лия замлъкна.

— Да излекува Руфъс — довърши вместо нея Софи. — Затова се чувствам като мръсница, стоя и хленча заради нещо, което бледнее в сравнение с твоите проблеми.

— Не говори така. Всичко е наред, наистина.

— Знаеш ли — каза Софи, осенена от внезапна мисъл, — докато не се случи това, не осъзнавах колко много ми пука за този янки. Сега знам, че го обичам с цялото си сърце.

— Все още ли искаш да се ожениш за него?

— Да, поне така му казах.

— Но не си много сигурна?

— Точно така, но моето колебание няма нищо общо с това, че е ст… — тя млъкна.

— Стерилен. Хайде, кажи го. Не можете да си затворите очите пред този факт и да не го обсъждате. Това би било най-лошото, което може да се случи.

— А Руфъс беше ли стерилен? — гласът на Софи отново бе колеблив. — И той ли имаше същия проблем?

Лия пое дълбоко въздух.

— Не. Броят на сперматозоидите му беше ужасно малък.

— И колко време ви трябваше, за да се решите на други варианти?

— Не много, защото Руфъс отчаяно искаше дете — лицето на Лия изглеждаше измъчено. — Сякаш знаеше, че ще се случи нещо ужасно и че той… ние… нямаме нито миг за губене.

В стаята отново настъпи тишина.

— Ами защо не си осиновихте дете?

Лия не отговори веднага. Отиде до дивана и седна при Софи. Не че се срамуваше от онова, което бе направила. Не се срамуваше. Но този въпрос беше толкова личен, толкова интимен. Струваше й се, че обсъждайки го така открито, извършва предателство спрямо Руфъс. Дълбоко в себе си знаеше истината. Руфъс беше благороден човек и сигурно би искал тя да сподели информацията, да помогне. Тя, Лия, бе тази, която не искаше никой да знае, защото искаше да защити Руфъс.

— Виж, отново ти казвам, ако предпочиташ да не говорим за това, ако мислиш, че Руфъс…

— Не. Руфъс никога не ме е молил да го пазя в тайна. Но аз смятам, че това не е работа на другите. Но пък ти не си другите.

Бегла усмивка се появи върху лицето на Софи.

— Значи всичко се свежда до това, че Руфъс е настоявал да използвате донор.

— Да.

— Макар да е знаел, че детето ще бъде заченато от спермата на друг мъж?

— Защото страшно много искаше да имаме дете.

Софи се облегна на възглавницата.

— Луис иска деца, но ми се струва, че няма да може да преодолее предразсъдъците си като Руфъс.

— Имай предвид, че по онова време Руфъс беше много по-възрастен от Луис. Това има голямо значение. Мъжествеността на Луис е сериозно застрашена, а младите мъже като че ли по-трудно преодоляват този проблем от по-възрастните.

— Може би си права. В момента Луис се чувства като настъпено лайно.

Лия ококори очи.

— С твоите сравнения направо ме убиваш.

Още една усмивка пробягна върху устните на Софи.

— Да се върнем на първоначалния ми въпрос. Защо избрахте забременяване чрез донор, а не осиновяване?

— Най-напред Руфъс и аз седнахме и си направихме, както я нарекохме, въображаема счетоводна книга. Върху горната, лява половина на страницата написахме „изкуствено оплождане“, а вдясно — „осиновяване“. Под всяко от тях изброихме за и против.

— Спомняш ли си какво написахте?

— Да, но мога да ти кажа, че изкуственото оплождане спечели убедително. Първо, аз щях да родя детето. Неговата наследственост щеше да бъде отчасти моя. Второ, щеше да бъде по-лесно от осиновяването — поради възрастта на Руфъс и недостига на новородени. Трето, щеше да бъде по-лесно и от финансова, медицинска и законова гледна точка. И накрая — донорите се подбират грижливо сред първокласни студенти медици и други студенти.

— А, значи донорите идват оттам.

— Най-често.

— Това ще бъде един плюс, след като Луис ще работи в болница. Продължавай.

— След това фактът, че Руфъс можеше да посещава консултациите за отглеждане на бебета и щеше да бъде съпричастен към самото раждане. Но според мен най-важното бе — всеки щеше да си мисли, че бебето е от мъжа ми.

— Но големият минус се състои в това, че забременяваш от друг мъж.

— Това ще притесни ли Луис?

— Много — Софи стана от дивана, после се загледа в Лия с насълзени очи. — Всъщност сигурна съм, че в никакъв случай няма да се съгласи.

— Смяташ ли да разговаряш с него за това?

— Не още. Може би по-късно, може би, след като е имал време да свикне с мисълта.

— Трябва да те предупредя, че няма да е лесно — каза Лия. — Навярно ще бъде адски трудно да се живее с него. И най-доброто, което можеш да направиш, е да му дадеш време.

— Знам — прошепна Софи.

Лия стана и прегърна приятелката си продължително и силно. После, като се отдръпна назад, каза:

— Имам някои книги за самата процедура. Ще ги изровя от тавана и ще ти дам да ги разгледаш. Има време, докато вземете решение.

— Сложно ли е… имам предвид процедурата?

— Не, всъщност не — забързано изрече Лия. — С две думи — лекарят поставя спермата на донора във влагалището и шийката на матката със спринцовка.

Софи се намръщи, после потрепери.

— Не изглежда много забавно.

— Нали вече ти казах, сега няма нужда да мислиш за това.

— Аз… се чувствам много по-добре, макар че Луис сигурно не.

— И може би никога няма да се чувства добре. Това е вероятност, с която ще трябва да се сблъскаш, но не веднага. Ти си капнала. Имаш нужда от един хубав сън. Сутринта нещата няма да изглеждат толкова мрачни.

— Така ли посрещаш всеки ден? — тихо попита Софи.

— Да — Лия прехапа долната си устна.

Софи се отправи към вратата, после се обърна:

— Лека нощ, скъпа приятелко, и благодаря.

 

 

Лия се взираше в тавана и се молеше да дойде сънят. Чакаше я дълъг ден утре, ала не можеше да заспи. Не можеше да откъсне мислите си от разговора със Софи и болката, която той бе възкресил.

— Брой до сто — промърмори на глас, обърна се и удари с юмрук възглавницата, сякаш тя бе виновна.

Спомените нахлуваха. Сякаш съзнанието й беше решило на всяка цена да съживи онези дни, преди толкова време, когато бе влязла в кабинета на онзи доктор…

Предишния ден почти не бе на себе си. Беше си повтаряла много пъти, че утре е големият ден, денят, в който щеше да получи първата доза сперма.

Бе решила да вземе вана, за да се отпусне. Но вместо да се отпусне, тя си мислеше за мъжа, чиято сперма щеше да приеме.

Лекарят им беше показал каталог на донорите. Оттам си избраха донора, който с физическите си и психологически данни най-добре съответстваше на изискванията им. Не стигнаха лесно до решението — с часове бяха умували над каталога.

След като взеха решение, тя не можеше да се отърве от мисълта за него. Питаше се как изглежда в действителност, на живо, как се облича, къде работи, какво прави в свободното си време, с кого се среща, с кого се люби.

Докато лежеше, потънала в сапунената пяна, тази безумна и забранена мисъл бе излязла извън контрол. Може би всичко се дължеше на топлата пенлива вода, на летаргията, която я бе обхванала. Каквато и да беше причината, не можеше да се отърве от образа, който я преследваше. Дали защото той не беше се любил с нея, нито с друга жена? Беше мастурбирал, в чаша, боже господи!

Спомни си как тази мисъл бе ускорила пулса й и бе накарала стомаха й да се преобърне. Никога не бе виждала мъж да мастурбира, нито пък искаше да види.

След като паниката вътре в нея се бе уталожила, бе излязла от ваната и си бе легнала. Но дори и в прегръдката на Руфъс не можа да заспи.

В резултат на всичко това, когато на другия ден влезе в кабинета на доктора, тя представляваше кълбо от опънати нерви.

— Успокой се, мила — каза с внимателен глас доктор Реймънд.

Легна на масата, сестрата сложи краката й в стремената и покри долната част на тялото й с чаршаф.

— Спокойна съм — отвърна Лия, но гласът й трепереше.

— Искаш ли Руфъс да влезе и да стои при теб?

— Не. Разбрахме се, че ще чака отвън.

— Добре, както искаш — той се усмихна и взе спринцовката. — Стой отпусната и няма да усетиш нищо.

Докторът се оказа прав. Самата процедура не беше болезнена, но онова, което последва, бе кошмар.

Доктор Реймънд тогава бе поставил върху шийката на матката й чашка с допълнителна сперма. Тя трябваше да остане там няколко часа, за да не може спермата да се изсипе във влагалището. Към това приспособление имаше прикрепена връв за изваждане на чашката. Но проблемът беше в това, че поради всмукването чашата не помръдваше и Лия не можеше да я махне.

Наложи се Руфъс да й помогне. След редица маневри от негова страна чашката накрая излезе, но Лия извика от болка.

— О, скъпа, толкова съжалявам, че те заболя.

Отмаляла и трепереща от болката вътре в нея, Лия прошепна:

— Не е твоя вината. Не се притеснявай, ще ми мине.

Всичко мина, но спомените от онова време не бяха избледнели. Сега, когато ги преживяваше отново, Лия усети студени тръпки.

Едва не извика, отметна завивките, скочи от леглото и тръгна по коридора. Секунди по-късно седеше до Коти, който спеше дълбоко.

Не знаеше колко време бе стояла там и колко време бе гледала красивото му лице, преди да се наведе, да го целуне по бузата и да прошепне:

— Ти си моето чудо и аз те обичам.

Когато вдигна глава, върху кожата му имаше следи от сълзите й.