Мерилин Бакстър
Безценно (21)

Двадесет и първа глава

Долтън се потеше като работник на полето, но не му пукаше. Колкото по-усърдно бягаше по пясъка, толкова повече пот се стичаше от него. През последните няколко седмици беше добил този налудничав навик да се натоварва психически и физически, мислейки си, че така ще избяга от демоните, които го преследваха. Уви!

Пулсът му се ускоряваше всеки път, когато маратонките му се врязваха в пясъка. Крайната му цел беше корабът — мястото, откъдето беше започнал маратона си. Но в тази влага, дори в седем часа сутринта, трийсетте минути бягане изглеждаха като изкачването на връх Еверест.

Корабчето беше само на няколко ярда, когато краката му изведнъж се огънаха.

— По дяволите! — промърмори, щом белият пясък се надигна към него.

Секунди по-късно лежеше с лице в пясъка. Търколи се по гръб, с опакото на ръката избърса песъчинките от устата си и плю встрани.

Но не бързаше да се изправи. Остана да лежи неподвижно, после се разсмя с дълбок гърлен смях, който нямаше нищо общо с радостта. Заровен в пясъка, той трябваше да приеме голата истина.

Искаше Лия Фрейзър в леглото си. Нещо, което нямаше да се случи. Плановете му нямаше да се разстройват заради секс.

Това, че я докосна, беше фатална грешка. Но атаката срещу тялото му бе започнала преди онзи инцидент с мъжагата. Когато влезе в казиното, си каза, че това е само една вечер, прекарана с неговата служителка, която по някаква случайност е доста привлекателна. После я видя и сценарият стана на пух и прах.

За провала си обвиняваше онази малка черна рокля. Макар да не прилепваше плътно, тя не оставяше никакви съмнения относно формите, скрити под нея. А когато Лия се движеше, полюляването на бедрата й бе хипнотично.

Защо не беше грозна? И защо той не искаше да разбере, че е омъжена? Този факт никога досега не е бил пречка за него. Беше имал връзки с омъжени жени, не че се гордееше с това. Но погледнеше ли назад, нямаше много неща в живота му, е, които можеше да се гордее. Все пак всичко щеше да се промени, щом получеше парите.

А детето? Неговото дете, за бога! Защо трябваше да бъде толкова мило? Защо не беше някое противно чудовище като толкова много деца на неговата възраст?

Долтън искаше да се сближи и с двамата — майката и детето, да стане част от живота им, но без да се обвързва. Във всеки случай не сексуално.

— О, по дяволите! — извика той към небето, после се обърна и се изправи.

Колкото и да измъчваше душата си, полза нямаше. Беше сексуално възбуден и това бе част от проблема му. Може би щеше да се обади на Таня Дилайл. Може би щеше да се почувства по-добре, ако го направи. А може би нямаше.

Беше казал на Лия да дойде на работа в десет часа. Възнамеряваше да е заминал отдавна до това време. Днес не беше добър ден да се среща с нея.

Малодушен пъзльо, присмя му се един вътрешен глас, но той не му обърна внимание и запристъпва по пясъка към клуба.

 

 

Бил Дьошан мина покрай брега. Разбира се, Долтън не го позна. Бе взел всички мерки — с нахлупена бейзболна шапка и най-тъмните слънчеви очила, които можа да намери.

Долтън очевидно е нещо разстроен, помисли си Дьошан, когато спря и се загледа след него, докато влизаше в клуба. Добре. Дьошан адски се надяваше животът на Долтън да е така скапан като неговия, но се съмняваше. Някои неща не се променят и късметът на Долтън бе едно от тях. Беше продължил с проекта си за казиното дори и без парите на стария.

Да, Долтън Монтгомъри имаше всичко — хубава външност, пари, престиж, — докато той нямаше нищо. Освен трохите, подхвърлени от жена му.

Потта се стичаше по лицето на Дьошан и той свали шапката. Внимаваше обаче да не свали очилата. Не искаше да рискува, макар че Долтън не се виждаше никакъв.

Предприе тази авантюра на територията на Долтън с надеждата да зърне детето. Преди няколко дни беше видял майката и детето да влизат в клуба. Беше дошъл по работа в Билокси и не можеше да пропусне възможността да разузнае нещо около Долтън.

Може би един поглед отблизо щеше да установи, че детето е точно копие на баща си. Дьошан едва не се разсмя на глас. Е, щеше да бъде напълно справедливо. Нямаше значение дали харесва сина на Паркър или не. Важно беше да получи доказателство, че детето принадлежи на Долтън.

Дьошан знаеше, че няма да е лесно, с този избухлив характер на Долтън. Колкото и да беше унизително да си го признае, той продължаваше да се страхува от него. Беше способен на всичко, когато се ядоса, ставаше буен и невъздържан.

Все пак адвокатът бе решил твърдо да доведе замисъла си докрай. Имаше план и ако в скоро време Долтън не предприемеше нищо, за да уреди въпроса с имението, то тогава той щеше да го направи. Щеше да използва този коз, който имаше в ръцете си.

Когато Дьошан стигна до колата си, вече си подсвиркваше.

 

 

Долтън тъкмо си беше взел душ и пъхаше ризата си в джинсите, когато телефонът иззвъня.

— Долтън — рече той кратко.

— А, да, тук е Купър Андерсън.

Долтън не можа да се сети веднага. Купър Андерсън? После си спомни. Архитектът, който беше дошъл в офиса му. Спомни си и още нещо. Този кучи син не му хареса.

— Какво мога да направя за вас, господин Андерсън? — попита Долтън, долавяйки студените нотки в гласа си.

— Обаждам се, за да разбера какво мога аз да направя за вас — услужливо отвърна Андерсън.

На Долтън му се доповръща от мазния глас на архитекта. Не можеше да понася, когато възрастни мъже просеха, а Андерсън правеше точно това. Да не би фирмата му да е закъсала? Затова ли имаше такава страхотна нужда от проекта на Долтън? Или просто не искаше Лия да получи тази работа? Ако е така, защо?

Отговорите на тези въпроси му убягваха. Все пак Долтън долавяше дъх на нещо нечисто, но не знаеше какво е то. Поне засега.

— Господин Монтгомъри?

— Съжалявам, че не ви се обадих — по дяволите, никак не съжаляваше, но при всички случаи звучеше добре.

— Значи сте наели някой друг?

Този път гласът на Андерсън стана студен. Всъщност — направо леден. Долтън се усмихна.

— Да, Лия Фрейзър — телефонната линия оглуша от тишина.

— Разбирам — каза най-после Андерсън. — Ами твърде лош избор. Мисля, че сте направили голяма грешка.

— Но защо мислите така? — провлачено попита Долтън.

— Както ви казах по-рано, тя не може да се справи с работа от такъв мащаб — замълча. — Вие го знаете, както и аз — разсмя се внезапно. — Добре, запомнете, когато ви потрябва някой да оправя нейните бакии, аз съм на разположение.

Тая няма да стане, копеле такова, каза си Долтън. Когато заговори обаче, гласът му беше любезен и спокоен:

— Ще го имам предвид, Андерсън.

— Надявам се — той отново се разсмя, после затвори.

Долтън тръшна слушалката.

— Слава богу, че не съм на мястото на оня отсреща.

Долтън вдигна поглед и видя Тони да влиза в стаята със спокойна походка, а мускулите му изпълваха фланелката му и памучните панталони.

— Той затвори пръв.

— Кой е той? — попита Тони, като спря до бюрото му и се облегна на него.

— Купър Андерсън, архитектът, който искаше тази работа.

— Май е казал нещо, дето те е раздразнило.

— Този човек по принцип ме дразни.

Тони се усмихна накриво.

— Разбрах — после, сменяйки темата, попита: — Е, каква е програмата за днес?

Долтън насочи вниманието си отново към бизнеса.

— Имаме толкова много неща да вършим, че не знам откъде да започнем. Но най-напред мисля да направим списък за оборудването на клуба и казиното.

— Поработих малко върху този въпрос — каза Тони.

— Е, и кои са най-добрите производители?

— „Бали“ за монетните автомати и „Бъд Джоунс Кампъни“ във Вегас — за чиповете — Тони потърка брадичката си. — Поне такова е всеобщото мнение по цялата крайбрежна ивица.

— А за масите?

— Сега работя върху това, но нямам нищо конкретно.

— Продължавай по този въпрос, после се занимай с охранителната система. Тези проклети електронни очи ще ни струват цяло състояние.

— Да, шефе, ама накрая ще ти спестят много мангизи.

— Знам и не се оплаквам. Това, от което се оплаквам, е тази купчина от молби за работа, дето е два фута висока.

Тони направи гримаса.

— Сега ще започнат истинските неприятности, докато решим кого да вземем и кого не.

— Мисля, че и двамата ще трябва да се заемем с тази грамада, да ги разгледаме една по една, макар че вече ми се обадиха едни от най-добрите в бизнеса. Особено дилъри.

— Да се надяваме, че тази тенденция ще продължи.

— Между другото искам ти да поемеш клуба и да ми помагаш в казиното. Какво мислиш по този въпрос?

— Искаш да кажеш, че ти ще се заемеш с казиното?

— Да. Засега.

— По дяволите, знаеш, че ще направя каквото кажеш.

— Благодаря ти — Долтън се усмихна. — Ще вдигна заплатата ти.

— Кога, в следващия живот?

Двамата се разсмяха.

— Лия ще дойде ли? — най-накрая попита Тони.

— Да, към десет, но няма да съм тук. Ще завъртя няколко телефона и тръгвам за Богалуса.

Тони замълча за момент, после каза:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо взе Лия Фрейзър? Искам да кажа, ясно е, че няма този опит… — гласът му заглъхна и той сви рамене. — Като гледам физиономията ти, май си навирам носа, където не трябва.

— Не е така. Според мен тя е най-подходящият човек за тази работа.

— Ти се шефът.

— Именно.

Тони въздъхна, влезе в кутийката, която му служеше за офис, и затвори вратата.

Долтън изруга, взе молива пред себе си и го запрати в другия край на стаята. Денят не беше започнал добре, никак даже.

 

 

Малко бе да се каже „изтощена“ — така се чувстваше Лия. Всеки мускул, всяка става я боляха. Да не беше грип?

Коти вече беше в леглото, слава богу, макар че бе само осем и половина. И той бе нещо кисел и хленчеше за всяко нещо. Тя се опитваше да запази търпение, докато го къпеше, после му прочете приказка, когато го сложи да спи.

Августовската влага също допринасяше за лошото им настроение. Но поне Долтън днес го нямаше на работа. Беше извън града, което я караше да се пита дали и той не я избягва.

Лия отпи глътка от ледения чай, после се намръщи. В мига, в който течността отиде в стомаха й, той се сви от ледена тръпка. Недоволна от себе си, тя се отпусна на дивана и сви краката си отдолу. Добре знаеше кое е онова, което изсмукваше енергията й, но не искаше да го признае дори пред себе си.

Не трябваше да я докосва. Тя не трябваше да му позволява да я докосва. Но инцидентът в казиното се бе случил толкова бързо, кой можеше да го предвиди? Никой.

Преди да се разболее, Руфъс беше нежен и внимателен любовник, винаги загрижен повече за нейните нужди, отколкото за своите. Тя не знаеше нищо за онова нещо, наречено страст. И когато здравите груби длани на Долтън хванаха голите й ръце, сякаш вляха живот в тялото й. Изпита такова силно, внезапно желание, че главата й се замая.

Не искаше обаче да се поддава на това желание. Долтън Монтгомъри не я привличаше. Въпреки всичко се чувстваше виновна и опетнена, сякаш имаше нужда да измие съзнанието й сърцето си с груб селски сапун.

На вратата се позвъни. Лия скочи, при което събори с лакът чашата чай и тъмната течност се разля.

Тя преглътна ругатнята, която беше на езика й. Отново се позвъни. Като вдигна безпомощно ръце, Лия се изправи и се втурна към входната врата, опасявайки се, че звънецът ще събуди Коти.

Запали лампата на верандата и попита:

— Кой е?

— Софи.

Смаяна, Лия дръпна резето и широко отвори вратата.

— Какво, за бога… — думите замряха върху устните й. Лицето на приятелката й беше обляно в сълзи и тя забеляза страха в очите й.

— Може ли… да вляза? — попита Софи с дрезгав глас. Вместо да каже нещо, Лия протегна ръце. Софи се отпусна в тях. Подържа я така известно време, после внимателно я побутна, протегна крака си и ритна вратата.

— Слушай, не искам да ти досаждам по това време, но имам нужда от някого.

— Добре ли си? Искам да кажа…

— Не, не съм добре — Софи си пое дълбоко въздух. — Трябва да поговорим. Но ако е много късно…

— О, господи, та сега е едва девет. Но дори да беше три сутринта, нямаше да има никакво значение. Хайде, нека да седнем. Искаш ли чаша чай? Или може би кафе?

— Все ми е едно — гласът на Софи трепереше. — Каквото ти пиеш.

— Ами аз пиех чай, но когато позвъни, съборих проклетата чаша.

Сянката на усмивка смекчи стиснатите устни на Софи:

— Толкова рядко съм те чувала да ругаеш.

Лия изпита облекчение. Когато отвори вратата и видя обляното в сълзи лице на приятелката си, беше си помислила за най-лошото. Сега й се струваше, че проблемът на Софи навярно не е нищо по-сериозно от някакво скарване с Луис.

След като Софи седна на дивана, Лия отиде в кухнята, после се върна в дневната с чаша чай и кърпа да избърше разлятото.

Щом свърши с това неприятно задължение, Лия седна до Софи.

— По-добре ли се чувстваш?

— Не.

— Е, поне си откровена. Какво има?

Софи отпи от чая, после остави чашата си върху малката масичка и погледна Лия.

— Назначиха Луис за администратор.

Лия се усмихна.

— Това е чудесно. Е, и защо плачеш?

Софи облиза устните си и избегна изпитателния поглед на Лия.

— Направил си е изследвания и са установили, че е… стерилен.

— О, боже, толкова съжалявам! — Лия протегна ръце и улови ръцете на приятелката си, които бяха здраво стиснати в скута й.

— Аз също.

— Но не е настъпил краят на света все пак. Има начини да се сдобиете с дете.

— Знам.

— Обсъдихте ли този въпрос?

— Не още. Луис все още се опитва да превъзмогне удара.

— Толкова много съжалявам.

— Не ми се иска да те питам, но… — Софи замълча.

— Ами можеш да ме питаш за всичко — Лия се усмихна, надявайки се да повдигне настроението на Софи.

— Чувствам се ужасно, че те натоварвам с моите проблеми, които са незначителни в сравнение с това, което преживяваш покрай Руфъс.

— Все пак за теб е важно. Така че питай.

— Няма да ти е приятно да говориш за това.

Лия трябваше да се сети, трябваше да се подготви, но не можа.

След като не каза нищо, Софи продължи:

— Искаш ли… искаш ли да ми разкажеш нещо за изкуственото оплождане?