Мерилин Бакстър
Безценно (20)

Двадесета глава

Лия влезе под душа и мигом водата се смеси със сълзите й. Разтърка лицето си, сякаш да ги измие.

След като се прибраха с Коти от клуба, поиграха на топка, докато жегата и комарите ги принудиха да се приберат. Тя го нахрани и го остави на Софи, която се съгласи да го гледа, но Лия почувства, че нещо тревожи приятелката й. Изкушаваше се да я разпита, но тъй като искаше да се отбие в клиниката, нямаше време за разговор.

Постоя при Руфъс повече от час, намаза с лосион тялото му, говореше му, разказа му за номера, който беше й погодил Коти.

— Искаше ми се да удуша този малък измамник — каза тя на бледата, безжизнена фигура в леглото, без да престава да гали ръката му. — И на теб нямаше да ти хареса това, че нашият син е способен да ме изиграе по този начин — тя замълча и преглътна буцата, заседнала в гърлото й. — Той расте, скъпи. Иска ми се…

Гласът й бе секнал и тя не беше в състояние да говори повече, но остана при него, докато дойде време да тръгва.

Сега, след като излезе от душа, Лия трябваше да потисне още един пристъп на самосъжаление. Не й се искаше да ходи с Долтън в казиното, но беше принудена. И за да повдигне самочувствието си, трябваше да изглежда възможно най-добре.

Спомни си какво й каза Софи, когато заведе Коти.

— Просто се опитай да се отпуснеш и да се забавляваш, разбра ли? Знам, че Руфъс е болен и се чувстваш много виновна, но животът ти трябва да продължи.

Очите на Лия се помрачиха.

— Но как мога, когато?…

— Защото и Руфъс би искал същото. Това е част от работата ти. Трябва да помислиш за бъдещето си и за Коти. Не можеш да си позволиш да жертваш едното или другото.

— Права си, но…

— Никакво „но“. По дяволите, ще играеш с автоматите.

Лия сбърчи нос.

— Струва ми се, че ще умра.

— Ти си невъзможна, Лия Фрейзър.

— Знам.

Софи се разсмя, после стана сериозна:

— Виж какво, знам, че сега не му е времето, но някой друг път, когато си по-свободна, искам да те питам нещо.

Лия се сепна.

— Господи, звучи доста зловещо.

Софи се усмихна едва-едва.

— Не зловещо, просто сериозно.

Заинтригувана, Лия каза:

— Ако е толкова важно, мога да отделя време и сега.

— Не, не можеш. Друг път. Не е кой знае какво наистина.

Трябва да е нещо сериозно, помисли си Лия, докато довършваше тоалета си. Ставаше нещо — бе видяла тревога в очите на приятелката си. Засега обаче нямаше друг избор, освен да спре да мисли по този въпрос.

Трийсет минути по-късно, вече облечена, бе застанала пред огледалото, за да си хвърли един последен поглед.

— Не е зле — каза си на глас замислено, особено като се имаше предвид, че току-що бе изплакала очите си.

Бе избрала семпла черна ленена рокля, черни чорапи и обувки с високи токчета. На ушите й висяха сребърни обеци. „Семпла елегантност“ бяха думите, които му хрумваха на човек. Не че имаше някакво значение, напомни си тя, това излизане беше работа и нищо повече.

Тогава защо бе това безпокойство?

 

 

Беше паднал здрач, обагрил небето в красиво бледолилаво. Лия се отправи към казиното, вдишвайки мириса на океанския бриз. Спря се във входа на двуетажната сграда и огледа преддверието.

„Щастливата седморка“ беше претъпкана. Комарджиите се тълпяха край масите като лешояди, готови да се спуснат, ако и когато се отвори малко място.

Лия премигна от пушека, който изпълваше въздуха като стена от гъста мъгла, докато оглеждаше помещенията. Шумът от подредените в редици, дрънчащи пищни автомати, в които играчите трескаво пускаха монети, я замая.

Един автомат наблизо внезапно запя, звънна и изсипа купчина монети в таблата, а Лия се усмихна, когато жената, която бе спечелила, нададе вик. Но после тя погледна ръцете й, видя колко са черни от мръсотия и потръпна, осъзнавайки, че този начин на съществуване не беше за нея.

— Е, и каква е присъдата?

При тези думи, изречени с дрезгав глас, Лия се обърна.

— Не те видях — каза тя с усилие.

Долтън се разсмя.

— Да, знам. Но аз те видях как оглеждаше всичко наоколо с широко отворени очи.

— Преувеличаваш.

— Да се хванем ли на бас?

Тя се усмихна неохотно, признавайки си, че той казва истината. Цялото зрелище беше доста завладяващо, включително и самият Долтън, който имаше великолепен и внушителен вид, облечен в черни джинси, черна риза и хубави ботуши.

— Да, още една нощ, прекарана на брега на Мисисипи, където търкалянето на заровете и шумоленето на картите са музика за ушите на градските вълци. И аз нямам търпение да си взема моя пай.

— Е, надявам се, ще избереш зала за непушачи.

Той я погледна за секунда, после се засмя.

— На една жена и дай за това да мисли. Но ти си права, този пушек е непоносим.

Те помълчаха известно време, тъй като и без това шумът щеше да заглуши думите им.

— Хайде — най-после каза Долтън, — да се качваме горе в ресторанта, където ще можем да пийнем по нещо и да отдъхнем на тишина. После ще те разведа наоколо, да видиш как живее другата половина от хората.

Лия се подразни вътрешно. Караше я да се чувства като някоя назадничава домакиня, която още сама си меси хляба. Макар да не одобряваше хазарта, това не означаваше, че е паднала от небето. Явно той си мислеше така.

След като се настаниха в ресторанта на казиното, който беше с пълно обслужване, до лакътя на Долтън се появи сервитьор.

Долтън погледна Лия и вдигна вежди.

— За мен Перие с лимон, ако обичате.

— За мен бира.

Сервитьорът кимна, после изчезна.

— Между другото изглеждаш чудесно в този тоалет — с усмивка подхвана разговора Долтън.

Усмивката му привлече погледа й. Полуразтворените му пълни устни разкриваха равни бели зъби. Лия усети, че губи почва под краката си, когато очите й срещнаха изпитателния му поглед. Смутена, тя извърна глава.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — най-после попита Долтън.

Последното нещо, което искаше, беше да яде.

— Не, трябваше да нахраня Коти, така че ядох с него.

— И аз не съм гладен — Долтън помълча малко, после каза: — Имаш чудесно дете.

Лия се оживи.

— Да, и аз мисля така — после, осъзнавайки, че това не звучи добре, добави глуповато: — Съжалявам, знам, че човек не бива сам да хвали собствената си стока.

— Защо не? Можеш да се гордееш с него.

— Искам отново да ти благодаря за днес следобед, че беше толкова отзивчив.

— Струва ми се, че още си шокирана от тази отзивчивост, нали?

Откровеният му въпрос свари Лия неподготвена. Появата на сервитьора й даде време да се съвземе. Но не много.

— Е? — настоя той, когато останаха отново сами.

Тя се усмихна с неохота.

— Ами…

— Добре де, децата не са слабото ми място. Признавам.

— Това е обяснимо.

Долтън сви рамене.

— От друга страна, опитвам се да се променя.

— При всички случаи направи силно впечатление на сина ми.

— Но не и на теб?

Още един въпрос изневиделица, но винаги от упор. Макар че тонът му беше нехаен, напрежението между тях стана ясно доловимо. Опипваше почвата — деликатно, с меки ръкавици, — но въпреки всичко опипваше.

Той беше опасен, а тя беззащитна. Щеше да бъде в безопасност дотогава, докато не усети слабостта й.

— Е, и какво мислиш за цялата операция? — попита Долтън с тон, който смени посоката на разговора и Лия се почувства по-сигурна. Надяваше се, че въображението й се е престарало и че той не е имал нищо предвид преди малко.

— Откровено казано, смятам, че проектът е изумителен.

— Аз също. Като си помислиш, че можеш да вземеш едно старо речно параходче с комини и витла и да го превърнеш в казино, което ще бъде свързано със сушата — това наистина е изумително.

— Струва ми се, че точно това е най-невероятното — плават и в същото време не.

— И точно това ги прави доходни и съблазнителни — добави Долтън. — При тези корабчета няма данъци върху собствеността поради факта, че са във водата, а не на земята. Друго преимущество е, че мястото е толкова, колкото е — и няма повече.

— Което означава, че разноските и персоналът ще останат в минимални граници.

Долтън изглеждаше смаян от нейната прозорливост.

— Именно. Най-важна роля ще играят автоматите. Игрите на маса, с изключение на картите и покера, ще бъдат ограничени — отново заради проблема с пространството.

— Струва ми се, че можем по-добре да оползотворим пространството и да направим казино, което наистина ще привлече вниманието.

Долтън отново изглеждаше изненадан от анализа й, което я раздразни.

— Виж какво, казах ти, че възнамерявам да си свърша работата, макар и да не знам нищо за хазарта.

— Независимо от това обаче гледаш отгоре на хората, които обичат да се занимават с този спорт.

— Това не е истина — сряза го Лия. — Освен това вече водихме този разговор.

Той се наведе по-близо. Тя помириса одеколона му. Застина и отвърна поглед.

— Може би пак ще го водим. За тебе хора като мен, които сериозно се занимават с хазарт, са измет.

Лия отново се обърна към него, лицето й бе обзето от ярост.

— Защо си позволяваш да говориш от мое име? Не ме познаваш достатъчно добре, за да можеш да прецениш какво мисля.

Долтън се отпусна назад. Очите му бяха непроницаеми, а устните — здраво стиснати.

Лия усещаше надвисналата опасност. Как стана така, че разговорът се изплъзна от контрол? Сякаш някой пусна бомба между тях и предизвика война. Не можеше да позволи това да се случи. Трябваше да запази тази работа.

— Виж какво, знам, безпокоиш се, че няма да се справя с работата както трябва, защото не харесвам хазарта, но просто случаят не е такъв — тя смекчи тона и думите си.

— Ако мислех така, нямаше да получиш тази работа — отвърна простичко Долтън.

Тогава защо все ми го натякваш, искаше й се да попита, само че не успя. Един мъж приближи масата им.

— Я, кого виждам, Долтън Монтгомъри.

Долтън се обърна, стана и протегна ръката си към мъжа, който му се усмихваше, но Лия забеляза, че тази усмивка беше в най-добрия случай неискрена.

— Здравей, Фил, как вървят нещата?

— По-добре не може и да бъде.

— Фил Чапин, Лия Фрейзър.

Фил кимна и й хвърли бляскава усмивка, само че този път усмивката изглеждаше сърдечна.

— Госпожо Фрейзър, добре дошли в „Щастливата седморка“.

Лия нямаше как да не забележи, че той наблегна на госпожо, а очите му се спряха върху венчалната й халка.

— Благодаря.

Долтън остана прав и добави:

— Фил е вицепрезидентът по маркетинг на „Седморката“.

— Тук е чудесно — подхвърли Лия.

— Играете ли, госпожо Фрейзър?

Долтън се засмя, а на нея й се прииска да го ритне под масата.

— Не, не, не играя.

— Твърде лошо. Ако случайно решите, обадете се.

— Тя работи при мен, Чапин — подхвърли грубо Долтън.

— Аха, значи затова сте тук. Да видите как е конкуренцията.

— Да — отвърна Долтън с невъзмутима откровеност. — Защо не? И ти би направил същото.

— И кога смяташ да отвориш?

— Възможно най-скоро.

— Е, желая ти късмет в начинанието — каза Фил. — И приятно прекарване — макар че говореше на двамата, гледаше Лия.

— Благодаря.

Долтън го проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Челюстта му беше стисната, а очите — строги.

— И той не те харесва.

Трепна, обърна се с лице към нея, после се усмихна, както само той можеше да се усмихва — с онази бавна, изгаряща усмивка.

— Права си, не ме харесва.

Гледаха се още миг. Долтън се прокашля и каза:

— Хайде, нека да разгледаме и останалата част от заведението.

— Добре — гласът на Лия беше тих, но треперлив. Надяваше се, че той не е забелязал.

Цял час обикаляха, гледаха как посетителите се забавляват с монетните автомати, което за Лия беше най-вълнуващото, наблюдаваха как играчите раздаваха картите, посягаха към заровете, въртяха рулетките и прибираха чиповете с плавни движения.

Въпреки големия интерес, който проявяваше към всичко това, вниманието на Лия бе насочено повече върху вътрешното разпределение и обзавеждане на казиното като цяло.

— Е, какво мислиш?

Поради големия шум и многото хора Долтън говореше близо до ухото й. Топлият му дъх облъхна врата й и изпрати тръпки надолу по гърба й.

— Мисля си какво голямо предизвикателство е да направим твоето казино по-добро от всяко друго по крайбрежието.

— Точно това се надявах да кажеш.

Усещайки отново топлия му дъх, Лия бързо мина от дясната му страна.

Тъкмо тогава се случи онова.

Група от шумни веселяци избраха точно този момент да се промъкнат през тълпата. Един як мъжага, който вървеше отпред, се блъсна в Лия.

— О! — извика тя, усещайки как въздухът излиза от дробовете й и краката й се подкосяват.

— Кучи син, гледай къде вървиш! — заплахата на Долтън прозвуча в същия миг, когато обгърна голите й ръце и я подпря върху тялото си. — Добре ли си? — попита той с рязък, но развълнуван глас.

Лия се отдръпна бързо с пламнало лице. Долтън отпусна ръце и през стиснати зъби каза:

— Хайде да изчезваме оттук.