Мерилин Бакстър
Безценно (2)

Втора глава

Билокси, Мисисипи, юни 1989

Силното изсвирване на клаксон не направи впечатление на Лия Фрейзър, докато не обърна глава наляво.

Един огромен камион се бе появил изневиделица и се бе насочил право към нея. Всъщност само след секунди никой нямаше да може да каже къде свършва нейната хонда и къде започва камионът. Те сякаш бяха обречени да се слеят в едно, метал с метал.

— О, господи! — прошепна Лия, обзета от сляпа паника.

В последния момент извъртя волана надясно, тъкмо когато камионът отби вляво. Гуми и спирачки изпищяха, колата й излезе на банкета край пътя и се спусна надолу по тревистия насип. Сякаш мина цяла вечност, преди да се закове на място.

Главата на Лия се удари в кормилото, но макар че видя звезди и се зашемети от притъпения удар, не загуби напълно съзнание. Все пак обаче прехапа езика си, усети соления вкус на кръвта върху устните си.

— Хей, госпожо, добре ли сте?

Лия бавно повдигна глава и със замаян поглед се взря в брадатия мъж, който бе залепил нос върху стъклото. Тя успя да кимне, преди да потърси пипнешком дръжката на вратата. Мъжът отстъпи крачка назад и й помогна да отвори вратата.

— Добре ли сте? — отново попита той вглеждайки се внимателно в нея.

— Да… струва ми се — Лия опипа с два пръста главата си, сигурна, че ще се изцапат с кръв. Учудващо, но кръв нямаше. Ала вече беше започнала да се появява цицина.

Мъжът имаше вид, сякаш беше готов да спори с нея по въпроса, но после каза:

— Ако сте добре, отдръпнете се, а пък аз ще изкарам колата ви на пътя.

Лия направи, както й казаха. Само след няколко минути хондата отново беше на платното, обърната в правилната посока.

Мъжът обаче не бързаше да излезе от колата.

— Госпожо, зле ли ви е? — той изведнъж доби обезпокоен вид. — Искам да кажа, не забелязахте червената светлина и просто изскочихте пред мен…

— Знам и съжалявам, толкова съжалявам — Лия облиза сухите си устни. — Бях… бях се замислила. Просто не внимавах.

— Май положението е по-сериозно — каза той. — Вижте, ако сте сигурна, че сте в състояние да карате, най-добре е да се приберете веднага вкъщи. Тази буца на главата ще ви докара страшно главоболие.

Тя се усмихна едва-едва.

— Още веднъж се извинявам за неприятностите, които ви причиних. Благодаря ви, че ми помогнахте.

— Никакъв проблем. Но моля ви, направете на всички една услуга и съсредоточете вниманието си върху карането, окей?

— Окей — прошепна Лия, като запали колата. Но не помръдна. Дори след като камионът отдавна бе изчезнал, тя остана на мястото си, разтреперана.

Господи, едва не се преби. Как така си позволи да бъде толкова невнимателна? Толкова глупава? Стрес и страх. Това бяха виновниците. Не всеки ден една жена може да научи, че съпругът й е болен от смъртоносна болест.

Лия не искаше да си припомня разговора, който тъкмо бе имала с лекаря на съпруга си. Но не можеше нищо да направи, особено след това, което току-що се случи. Думите му нахлуваха в съзнанието й като шуртяща вода от кран, който отказва да се затвори.

— Съпругът ти е много болен — тук лекарят беше замълчал, сякаш търсеше най-подходящите думи да продължи. — Никога няма да се оправи.

Стомахът на Лия се бе свил и тя усети пристъп на гадене. Хвана се за корема, разтърсена от чувства с такава сила, че не беше сигурна дали може да остане изправена.

Доктор Дан Болтън скочи от стола си, но Лия му направи знак да си остане на мястото, после няколко пъти си пое дълбоко дъх. Когато беше в състояние да говори отново, тя попита:

— Да не би да искаш да кажеш, Дан, че Руфъс умира?

Доктор Болтън прокара ръка през буйната си руса коса. Кръглото му розово лице се изкриви от мъка.

— Съжалявам, точно това искам да кажа. Гъбичките, с които се е заразил във Виетнам, са нападнали белите му дробове. За съжаление нищо не може да се направи — доктор Болтън замълча и погледна Лия така, сякаш беше готов да направи всичко по силите си, за да премахне израза на ням ужас от лицето й.

— В повечето случаи, ако не се е укрепила добре, болестта може да се лекува успешно с противогъбични средства и други лекарства. Но при Руфъс, с неговите наследствени белодробни проблеми, прогнозата не е добра.

Лия се опита да преглътне, но в устата й нямаше достатъчно слюнка дори за такава най-обикновена реакция.

— Още… Още колко време? — най-после с усилие каза тя.

Доктор Болтън въздъхна, после потърка брадата си.

— Може да минат няколко години, а може и много по-рано.

— Всичко зависи от това как и дали ще продължи да реагира на лечението — думите на Лия прозвучаха по-скоро като съобщение на един факт, отколкото като въпрос.

— Именно.

Лия се изправи, отиде до прозореца на кабинета и с плувнали в сълзи очи се загледа навън. Хората по тротоара, профучаващите коли, носещите се по небето облаци не й правеха никакво впечатление. Все едно че бяха гротески от чуждоземен свят.

Този любезен човек на средна възраст, седнал зад масивното си бюро, беше й нанесъл най-жестокия удар в живота. И въпреки всичко тя не можеше, не трябваше да мисли за себе си. Руфъс бе този, когото смъртта застрашаваше. Отново усети слабост, която заплашваше да огъне краката й.

— Лия, добре ли си?

Не, никога вече няма да се чувствам добре, искаше да изкрещи тя. Вместо това обърна мокрото си от сълзи лице към Дан и промълви:

— Не се безпокой за мен.

— Безпокоя се и за двама ви — отвърна бързо той.

— Руфъс знае ли?

— Да, знае.

— Значи вчера си му казал?

Доктор Болтън кимна.

Лия се обърна към прозореца.

— Разбрах, че нещо го тревожи снощи, но не пожела да говори за това и аз не настоях.

— Искаше аз да ти съобщя, надявайки се да смекча удара.

Лия бръкна в чантата си, извади книжна кърпичка и избърса сълзите от лицето си.

— По-добре да беше ми го казал.

— Говорихме за това, но той просто не беше в състояние да го направи. Каза, че не би могъл да понесе да те гледа в очите и да ти съобщи нещо, което със сигурност ще те съсипе напълно.

Лия почти се усмихна.

— Руфъс винаги си е бил такъв, все иска да ме предпази от злините на този свят.

— Имаш късмет, скъпа. Мъж като Руфъс Фрейзър се среща веднъж на милион — доктор Болтън замълча отново, като въздъхна дълбоко. — В случаи като този се чувствам толкова безсилен пред ограничеността на моята професия.

В стаята настъпи мълчание, а в това време Лия се върна до стола и седна. Не се облегна назад, а остана изправена като тръстика, страхувайки се, че ако се отпусне, ще се разпадне на парчета.

— И сега какво по-нататък? Имам предвид лечението? — бе попитала тя, този път с прям поглед и глас.

Дан Болтън сложи очилата си, намести ги върху широкия си нос и отвърна със същия прям поглед:

— Освен сложното и дълго лечение, на което ще трябва да се подложи, той ще се нуждае от почивка. Добра почивка.

— Да не би да искаш да кажеш, че няма да може да работи?

— За него ще бъде по-добре, ако не му се налага да работи — лекарят присви очи. — Ако не се лъжа, работата му е доста напрегната, нали?

Лия прехапа долната си устна.

— Така е, особено в онази проектантска фирма, където работи. Там е под огромно напрежение.

— Е, засега няма да се занимаваме с този въпрос.

— Той знае ли, че ти настояваш да намали работата?

— Не, но съм сигурен, че се досеща за тази перспектива.

Лия въздъхна и се изправи на крака. Лекарят стори същото и за миг те просто се погледнаха, объркани от трудната ситуация.

Доктор Болтън пръв наруши тягостното мълчание. Заобиколи бюрото си и обгърна с ръка раменете на Лия.

— Горе главата, чуваш ли? Ще направим всичко каквото можем, за да се чувства добре и да удължим живота му.

Нови сълзи напираха в очите на Лия, докато тя се вглеждаше в неговите.

— Но не достатъчно дълго, за да види сина ни пораснал. Това не можеш да обещаеш, нали?

Чертите на Дан Болтън се изкривиха.

— Не, страхувам се, че не мога.

Този разговор се бе състоял само преди малко. Сега на Лия й предстоеше мъчителната задача да се озове лице в лице със съпруга си. След като пое няколко пъти дълбоко дъх, включи на скорост и потегли.

Шосе № 90 между Билокси и Гълфпорт не беше оживено тази сутрин, за което бе благодарна. Нямаше да може да се справи с трафика на пиковите часове. Правейки усилие да се концентрира, тя гледаше право напред, без да забелязва красотата на спокойните води на залива отляво, нито прекрасните къщи отпреди Гражданската война, с морави, засенчени от огромни дъбове, от дясната й страна.

Внезапно и без предварително обмисляне Лия завъртя хондата встрани от шосето, до една безлюдна отсечка край брега. Знаеше, че не бива да спира. Бе обещала на шефа си, че веднага щом напусне кабинета на лекаря, ще се върне на работа.

Мисълта за Купър Андерсън засили мъката й. Той не бе останал доволен от това, че тя не бе успяла да се обади в офиса точно в осем. Фирмата, за която работеше, беше конкурент на тази на съпруга й. Основана от бащата на Андерсън и няколко негови приятели, „Андерсън, Томас и Суейн“ беше престижна фирма. Заради това и защото тя бе жена в един, какъвто винаги си е бил, мъжки свят, тежестта върху нея беше огромна, особено и след като още нямаше диплома за архитект.

Е, по дяволите Андерсън, каза си Лия, като паркира колата и излезе. Соленият морски въздух, примесен с противната миризма на риба, я удари в лицето. После влагата я остави без дъх. Макар че бе рано за лятото — беше средата на юни, вече бе непоносимо горещо. Или може би неразположението й се дължеше на шока, който току-що бе изживяла. Лия махна лачените си обувки и запристъпва по чорапи върху пясъка.

След малко спря и погледна небето с лазурните облаци, които се струпваха над залива. Предстоеше сезонът на ураганите — сезон, от който се страхуваха, но все пак лятото се очакваше с нетърпение от местните жители. Лятото означаваше туристи. А и Билокси, и Гълфпорт разчитаха много на туризма за прехраната си. Особено сега, когато хазартът беше вече узаконен.

Пясъкът предизвикваше особено усещане, докато се процеждаше през чорапите й, но това не я смущаваше. Лесно можеше да почисти белия прах от ходилата си. Да можеше така лесно да се справи и с влагата! Само за няколко минути, докато бе вървяла, сутиенът й бе залепнал за кожата й. Тя дръпна няколко пъти блузата от тялото си, но това не я облекчи кой знае колко.

Все пак продължи да върви със замаяна глава. Руфъс, съпругът й, добрият мил човек, който бе я научил, че любовта не е синоним на ревността и злото, щеше да умре много преди да му е дошло времето. Не беше честно. Не беше справедливо!

Как можеше да посрещне бъдещето без него? Мислите й се върнаха към деня, в който бе съобщила на майка си, че ще се омъжи за човек, петнайсет години по-възрастен от нея.

Лицето на Джесика Джентри се бе изкривило в смръщена гримаса. Тя бе сложила мелодраматично ръка върху гърдите си, сякаш Лия току-що й бе нанесла смъртоносен удар.

— Ще се омъжваш за него! — бе изпищяла тя. — Боже мой, да не си загубила ума си, дете?

Лия гледаше разяреното лице на майка си и почувства гадене в стомаха. Усети желание да изтрие това изражение от лицето на Джесика, изражение, което беше виждала повече пъти, отколкото й се искаше да признае.

— Не, не съм загубила ума си — отвърна Лия с треперещ глас, въпреки усилията да говори спокойно.

— На мен така ми се струва.

Лия вирна брадичка:

— Вече реших.

Джесика скочи от изтърбушения диван, отметна назад кичур провиснала коса, сякаш за да може да вижда дъщеря си по-добре, и взе да крачи из стаята. Изведнъж спря и се обърна рязко:

— Виж какво, просто го отмени. Няма да ти позволя да пропилееш живота си с мъж, който е прекалено стар за теб и който не може да ти осигури приличен живот.

— Искаш да кажеш, на теб да осигури приличен живот, нали, мамо?

Очите на Джесика се присвиха, докато се превърнаха в тесни цепнатини.

— Внимавай какво приказваш, момиченце. Не ме интересува колко си голяма, няма да ти позволя да ми говориш по този начин.

— Няма да променя решението си. Аз го обичам и той ме обича.

— Любов! — устните на Джесика се изкривиха в подигравателна усмивка. — Нямаш и понятие какво е това любов.

— Виж какво, няма да стоя тук и да слушам…

— О, не, напротив! — очите на Джесика заблестяха. — Ти си ми задължена и никога не го забравяй. Претрепах се от работа да ти дам образование и да направя човек от тебе. Сега искаш да пропилееш всичко това заради един мъж, който не те заслужава. И всичко в името на някаква си страст.

— Нещата съвсем не стоят така.

— Е, а как стоят нещата?

— Той наистина се интересува от мен, не само от тялото ми! — Лия чу как гласът й се вдига с няколко октави, но не се опита да го овладее.

Джесика отново се засмя подигравателно.

— Ще видим. Само гледай, няма да мине много време, когато и ти ще си нещастна като мен.

— Не, мамо, аз никога няма да бъда като теб — спокойно изречените думи на Лия не успяха да смекчат гнева на майка й.

— Ако се омъжиш за него, ще бъдеш. Мога да ти го обещая.

Тя се бе омъжила за Руфъс и сега, години по-късно, заплашителните предсказания на майка й се бяха оказали само празни думи. Женитбата й с Руфъс я бе направила извънредно щастлива.

Живот. Изведнъж нова болка я прониза и тя чу тътена на гръмотевица в далечината. Все едно й беше дали ще се излее пороен дъжд и ще я намокри до кости. Не можеше да помръдне, дори да искаше. Мислите й се бяха прехвърлили върху тяхното дете. За втори път коленете й почти се огънаха.

След всичко, което бяха преживели, след всичките изследвания, нетрадиционните методи, Руфъс нямаше да доживее да види как детето им ще стане мъж.

— Не е честно! — извика Лия, гледайки към небето.

Знаеше, че не може да обвинява Господ. Смъртта бе част от живота. А да живееш означава болка. Беше научила това от най-ранна възраст.

Сълзи напираха отново в гърлото й, но Лия отказа да им се подчини. Обърна се и тръгна към колата си. Бе взела твърдо решение. Дори да беше й останал само един ден с Руфъс, щеше да се възползва от него по най-добрия начин. Не заради себе си, а заради него и детето, което бе най-скъпото за съпруга й.