Мерилин Бакстър
Безценно (19)

Деветнадесета глава

— Лия Фрейзър, това е моят помощник Тони Уотсън.

Лия се усмихна и протегна ръка. Тони, на свой ред, протегна ръка и се усмихна, а усмивката издълба две дълбоки трапчинки върху бузите му. Освен тези впечатляващи трапчинки, имаше добри очи, напомняше й за Руфъс.

— Здравейте — каза тя тихо, като се отърси от мислите си.

— Много ми е приятно — все така усмихнат, Тони се обърна към шефа си, който седеше на ръба на бюрото, облечен в джинси и памучна фланела, и полюляваше единия си крак. — Какво имаме да вършим днес?

— Най-напред — започна Долтън — трябва да отидеш в комисията по хазартните игри да провериш какво става с лиценза. Все още нямаме този проклет документ.

Тони погледна към Лия.

— Е, имаме още много време, нали, госпожо Фрейзър?

— Казвайте ми Лия, моля ви.

— Добре, Лия.

— Няма значение времето — обади се Долтън. — Искам да имам този лист хартия колкото може по-скоро. Благодарение на него цялата операция ще стане сто процента законна.

— Както кажеш, шефе — отвърна Тони и дяволито намигна на Лия. — Сигурно ще се върна късно следобед. Мислех да се отбия при някои електроинженери да видя кой най-бързо ще ни свърши работа.

— Имате ли предпочитания? — попита Лия.

— Не, а вие?

— Всъщност да. Има една фирма в Гълфпорт, с която съм работила, и мисля, че е отлична — взе едно листче и написа името, после го подаде на Тони.

Тони кимна.

— Много съм ви задължен.

— Разговаряй с тях — каза Долтън, като се смъкна от бюрото.

— Смятай, че всичко ще бъде свършено — Тони махна с ръка и се обърна към вратата. — Ще се видим по-късно.

След като излезе, стаята се изпълни с тишина. Лия се опитваше да не забелязва колко завладяващо изглежда присъствието на Долтън и как небрежното му облекло подчертава неговата мъжественост. Личеше, че тъкмо си беше взел душ; краищата на косата му бяха още мокри и блестяха като утринна роса на слънце.

— Е, ще започваме ли? — попита тя с тон, който изглеждаше прекалено строг. Но поне си наложи отново да се съсредоточи върху работата.

Долтън я погледна за миг, устните му трепнаха, после посочи към една отворена врата в съседство до голямата стая.

— Твоят скромен офис, госпожо — каза със закачлива нотка в гласа. — Знам, че умираш от нетърпение да го разгледаш.

— Всъщност да.

В стаичката имаше бюро, два стола и прозорец, покрит с изкривени зелени щори. Тя се намръщи.

— Този цвят прилича на онова, дето си издухваме от носа, нали?

— Каква невероятна аналогия — каза развеселена Лия.

Той се разсмя.

— Съжалявам, казах го, без да мисля, но трябва да се съгласиш, че…

— Прав си, самите щори и цветът им са ужасни, но ще го преживея засега.

След като тя седна зад бюрото, Долтън се отпусна на другия стол.

— Е, разгледа ли плановете?

— Да, най-подробно, и всичко тук, в клуба, изглежда наред, освен може би водопроводната и електрическата инсталация, с която Тони вече се зае.

— Сигурен съм, че цялата елинсталация ще трябва да се поднови. Сградата е строена преди десет години и няма да отговаря на строгите изисквания на градската управа.

— Като говорим за строги изисквания — добави Лия, — не забравяй за противопожарната охрана. Те не допускат никакви изключения и най-напред трябва да се съобразим с тях.

— Няма да ти противореча по този въпрос — Долтън поклати глава. — Самата мисъл за пожар в моето или в някое друго казино е твърде ужасна.

Лия видимо потрепери.

— Безспорно, и това няма да се случи в… — тя замълча и отметна големия кичур коса, паднал върху лицето й. — Сетих се, че нито клубът, нито казиното имат имена. Имаш ли нещо предвид?

Долтън не отговори веднага и Лия видя, че я наблюдава с особено изражение в очите. Дали този втренчен поглед имаше нещо общо с външния й вид? Може би беше забелязал колко е бледа и апатична.

Необяснимо защо, лицето й се покри с руменина. През последните дни не обръщаше внимание на външността си. Фактът, че се замисли върху това сега, бе най-малкото смущаващ.

Беше прекарала тежка нощ. В полунощ й се бяха обадили от клиниката. Сестрата й каза, че Руфъс бил излязъл от кома, но беше сбъркала. Така или иначе Лия прекара край леглото му няколко часа, в резултат на което бе спала съвсем малко.

Дали изглежда зле или уморена, или и двете — нямаше никакво значение, поне що се отнасяше до Долтън. Той не й беше никакъв. Тя бе наемен работник. Когато свърши тази работа, най-вероятно нямаше да го види никога повече.

— Изглеждаш уморена — внезапно каза той, прониквайки в мислите й с плашеща безпогрешност.

— Късно снощи ме повикаха в клиниката — с неохота отвърна тя.

— Съжалявам.

— Аз също!

— Животът ти е тежък, нали?

Какъв живот, искаше й се да изкрещи. Съществуването й щеше да бъде една тъмница и безсмислена празнота, ако не беше Коти, на първо място, и работата й, на второ. Но нямаше намерение да споделя тези неща с чужд човек.

— Да, но има и за какво да съм благодарна.

Долтън въздъхна, после смени темата.

— Всъщност мисля да го нарека „Заведението на Долтън“.

Тя повдигна вежди.

— Е?

— М-м, не е лошо. Ами казиното?

— „Заведението на Долтън и още нещо“.

— Добре, много добре.

— Не се съмнявам, че когато завършим целия проект, няма да има заведения, които да им съперничат — нито тук, нито някъде другаде.

— Бих казала, че не ти липсва самочувствие.

Дори да бе доловил сарказма в гласа й, не му обърна внимание.

— Права си, не ми липсва.

Нахаканото му самодоволство беше поразително, но поне я правеше по-малко чувствителна към присъствието му.

— И така, имай това нещо предвид, когато работиш върху вътрешното оформление.

— Искаш ли всичко да бъде обединено от една тема? — попита Лия, облекчена, че отново заговориха по делови въпроси.

— Може би, а може би не. Нали затова съм те наел. Искам да ми предложиш идеи, които да вземат акъла на клиентите.

— С клуба няма да има никакви затруднения — каза Лия, като разгърна чертежа с размерите и го погледна. — Никакви проблеми със строителството, а и разположението е добро.

— Какво ще кажеш за идеята ми за апартамент?

— Не ми се струва много хубава, ако все още мислиш да го надстроиш отгоре.

— Предполагах, че ще кажеш така.

— Можем обаче да направим друго — да разширим ъгловата стая с банята или пък да достроим още две стаи.

Долтън потърка брадичката си.

— Може би засега тази идея ще почака малко, докато не разбера колко пари ще ми останат.

Лия не каза нищо. Взе плана на кораба и го погледна, преди да вдигне очи отново към Долтън. Той се намръщи.

— Не ми казвай, че и там има нещо.

— Не е кой знае какъв проблем, но все пак ти предлагам да преместим кухнята и да добавим бюфет за деликатеси.

Долтън остана с отворена уста.

— И на това не му казваш проблем?

Устните на Лия трепнаха.

— Е, може би мъничък проблем. Но ще се справим с него сравнително лесно. Освен това корабът няма нужда от толкова голяма кухня, тъй като клиентите трябва да бъдат насърчавани да се хранят в клуба. Все пак в казиното трябва да има такова място, където да могат да хапнат набързо, особено когато са се увлекли в играта.

Долтън мълчеше.

— Хм, не ми се виждаш много въодушевен. Май не ти харесва идеята, а?

Той се наведе по-близо, толкова близо, че кръстоса ръцете си върху бюрото й, после се усмихна. Острите черти на лицето му станаха обезпокоително чувствени, което той очевидно не осъзнаваше. Но тя — да.

— По дяволите, мисля, че е страхотна идея. Всъщност…

Телефонът иззвъня и го прекъсна. Долтън изруга, после извади от джоба си малкия портативен телефон, натисна копчето и каза:

— Да.

Докато слушаше, веждите му се сключиха смръщено. После подаде телефона на Лия. Сега Лия бе тази, която се намръщи.

— Майка ти е.

Сърцето на Лия примря.

— Мамо, какво става? — направо започна тя.

— Коти казва, че го боли стомаха и иска да дойдеш — Лия почувства тревогата в гласа на Джесика.

— Дай ми го.

— Той плаче в спалнята.

— О, чудесно, няма що! — измърмори Лия. — Остави го, след малко ще дойда.

— Някакъв проблем ли? — попита Долтън, пресягайки се за телефона.

Лия се облегна на стола и разтри главата си, която беше започнала да я боли. Само това й липсваше, точно сега.

— Коти плаче, защото го болял стомаха.

— Казваш го така, сякаш не му вярваш.

Лия вдигна глава. Нима всичко бе изписано върху лицето й, или този човек имаше свръхестествената способност да чете мислите й? И едното, и другото беше опасно.

— Не знам дали да му вярвам. Снощи се разстрои много. Трябваше да го събудя и да го заведа при майка ми.

— За едно дете това сигурно е ужасно преживяване. Иди и виж какво му е.

— Нямаш ли нищо против?

— Не, разбира се. Ако наистина му няма нищо, доведи го тук. Ще му покажа кораба, това сигурно ще го ободри.

Лия изглеждаше смаяна. Долтън се разсмя.

— Това, че нямам деца, не означава, че не мога да ги понасям.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Хайде.

 

 

Е, направи го. Беше хванал бика за рогата, измисли начин да се запознае със сина си. Изведнъж Долтън се разтрепери като паралитик. Малкото създание, неговата плът и кръв, скоро щеше да прекрачи прага на тази врата.

Господи! Какво можеше да каже на това дете? Не знаеше как се разговаря с дете. Ами ако Коти не го хареса от пръв поглед? Нямаше да има никакво значение. Трябваха му парите, а не обичта на детето.

Да, точно така, Монтгомъри, каза си той. Всичко започна така, но сега нещата се бяха променили. Не само че искаше да види човека, когото те с Лия бяха създали, ами дори му се искаше синът му да го хареса. Е, не беше ли това позор — Долтън Монтгомъри да се размекне?

Усети как дъхът му гъргори в гърдите, докато стоеше с лице към вратата. И чакаше.

Петнайсет минути по-късно Лия влезе в стаята, последвана от усмихнатия Коти. Но само преди минути той не се усмихваше. Когато Лия пристигна у майка си, той тутакси спря да подсмърча. Тя разбра защо бяха тези сълзи — хитър ход, за да привлече вниманието й.

Първата й мисъл беше да го нашляпа, но после промени намерението си, защото знаеше причината за преструвката му. Липсваше му Руфъс, освен това усещаше колко е разтревожена тя. Все пак Лия му се скара заради това, че беше излъгал баба си, и го накара да се извини.

Сега, докато подскачаше край нея, Коти огледа внимателно всичко наоколо. На Лия й се искаше да го раздруса, но в същото време й се искаше и да го прегърне.

Когато влязоха в импровизирания кабинет, Долтън беше застанал до прозореца.

— Върнахме се — каза Лия, долавяйки несигурността в гласа си. Все още се чувстваше неудобно, задето бе довела Коти. В края на краищата служебният кабинет не беше място за деца. Но Долтън беше й казал да го доведе.

Долтън се обърна кръгом. Погледът му се стрелна към Коти и се задържа върху него, както се стори на Лия, доста дълго, но в действителност само секунди. Още по-странен обаче беше начинът, по който Долтън гледаше сина й — поглед, който не можеше да определи.

Долтън внезапно прекоси стаята с широка усмивка върху лицето си и протегна ръка към Коти.

— Здрасти.

Коти погледна към Лия, а в очите му се четеше въпрос.

— Всичко е наред — рече тя и го побутна. — Господин Монтгомъри е новият ми шеф — усмихна се. — Онзи кораб отвън е негов.

Лицето на Коти се оживи, той пристъпи напред и сложи ръката си в ръката на Долтън.

В този неочакван, но трогателен момент Лия отново се запита как ли би се чувствала, ако Долтън я обгърне с ръце и я притисне до себе си като приятел и й каже, че всичко ще бъде наред.

Тъй като това нямаше да се случи, тя се отърси мислено и видя как Долтън пусна ръката на Коти, после се наведе и попита заговорнически:

— Искаш ли да разгледаш кораба?

— Уау! Може ли? — Коти вдигна очи към Лия в същото време, когато и Долтън я погледна.

— Е, добре, хайде. Аз ще остана тук и ще работя.

Но Лия не тръгна към бюрото си. Остана на мястото си, докато високият мъж и малкото момче излязоха от стаята.

Ако Руфъс… Не, не трябва да мисли за това. Но не можеше да не мисли. Страдаше за съпруга си, а Коти страдаше за баща си. Премигна, за да спре сълзите си, изправи рамене и влезе в миниатюрния си офис.

Двайсет минути по-късно Лия чу вратата да се отваря. Стана и заобиколи бюрото тъкмо когато Коти се втурна насреща й. Лицето му бе зачервено, а очите му блестяха.

— Мамо, Долтън каза, че аз…

— За теб е господин Монтгомъри, млади момко — прекъсна го Лия със строг тон.

Лицето на Коти клюмна.

— Но… но той каза, че мога да му викам Долтън.

Лия вдигна смутен поглед към шефа си.

— Точно това му казах.

— Щом предпочиташ така — рече тя, но отново насочи вниманието си към своя син. — Е, хареса ли ти?

— Страхотен е! И Долтън ми каза, че мога да помагам на него и на онези мъже, докато работят на кораба.

Лия поклати глава.

— О, едва ли ще стане.

— Защо не? — раздразнено попита Коти.

— Може би ще трябва да обсъдите този въпрос с майка ти — намеси се Долтън. — Все пак имаме още много време, не се безпокой.

Лицето на Коти светна.

— Добре.

— Виж какво, защо не… не приключим за днес? — Долтън гледаше Лия. — Взимай Коти и се прибирайте.

Лия повдигна веждите си:

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Не казвам нещо, ако го нямам предвид — той замълча и впи поглед в нея. — Скоро ще го разбереш.

Лия наведе глава и стисна ръката на Коти.

— Да вървим, каубой.

Тъкмо излизаха от вратата, когато Долтън каза:

— Имаш ли на кого да оставиш Коти?

Лия се обърна.

Долтън се беше облегнал върху бюрото, а тъмните му очи бяха непроницаеми.

— Кога?

— Тази вечер.

— Мисля… мисля, че да.

— Добре.

— Защо? Искам… да кажа… — рече Лия със запъване и се ядоса на себе си. Но този въпрос дойде съвсем ненадейно и тя беше безкрайно смутена.

— Бизнес. Искам да видиш какво харесвам и какво не харесвам в едно казино. Ще те чакам в „Щастливата седморка“ в осем — Долтън замълча. — За теб удобно ли е?

Лия изстреля думите на един дъх:

— Удобно е.

— До скоро.

— Може ли и аз да дойда? — попита Коти.

— Не.

— Защо? — изхленчи Коти.

Лия хвана здраво ръката му и го дръпна навън в коридора.

— Ох, мамо! Заболя ме ръката.

— Тихо — каза тя с неспокоен глас, — иначе ще те заболи нещо друго!