Мерилин Бакстър
Безценно (18)

Осемнадесета глава

Дж. Т. Партридж дъвчеше пурата си като куче, захапало тлъст кокал. Всъщност струваше му се, че ще я отхапе наполовина. По-добре това, каза си той, вместо да изхвърли жената, която седеше срещу него.

Обикновено не губеше самообладание. Не можеше лесно да се ядоса до такава степен, че да реши да удари жена — дори собствената си. Но Елън Тибодо, тази богата кучка, която живееше в охолство, можеше да изкара всеки мъж от релси. Нейният проблем беше устата й — не знаеше кога да я държи затворена. Трябваше да я сложи на мястото й, но същото се отнасяше и за още някой — Лия Фрейзър.

— Е, господин умнико, ще ми дадете ли някакъв отговор?

Дж. Т. седеше смръщен зад бюрото си и оглеждаше Елън — едрата й фигура, големите гърди и дебелите бедра. Имаше хубави лешникови очи, с неохота установи той. Черната й коса също си беше наред.

Общо взето обаче, беше непривлекателна и много емоционална. Имаше най-дрезгавия глас, който бе чувал, поради което срещата им ставаше още по-неприятна. Последните двайсет минути бяха истински ад за него и нямаше никакви изгледи това да свърши скоро.

Може би трябва да й даде урок, каза си той, без да обръща внимание на тирадата й. Тази мисъл го накара да се почувства доста по-добре, но само за миг. При първия признак, че се кани да направи нещо, щеше да се озове в затвора, преди още да се усети.

— Е? — настоя Елън.

— Вижте, госпожо Тибодо — каза Дж. Т., като попиваше лицето си с кърпа, — тези неща отнемат време.

Тя изсумтя грубо.

— Искам си обратно бижутата, писна ми от некадърник като тебе и тази игра на котка и мишка.

Дж. Т. почервеня като рак и едва не отхапа края на пурата си. Но когато заговори, опита се да бъде умерен, макар че гласът му далеч не беше спокоен.

— Вижте, правя всичко, което мога, разбирате ли? Защо не отидете при ченгетата да им дадете малко зор?

Тя разкриви лицето си.

— Ами и тях не ги бива за нищо като мъжа ми, а пък него дори не си струва да го убие човек.

— Не знам нищо за мъжа ви и не ме интересува, но това, което знам, е, че правя всичко, каквото мога. По дяволите, имам една идея. Шефът е този, който издава заповедите. Ако не ви харесва начинът, по който се води разследването, идете и се разправяйте с него — в мига, в който изрече тези думи, на Дж. Т. му се прииска да си ги върне обратно.

— Вече го направих.

Дж. Т. преглътна, а адамовата му ябълка заподскача.

Сякаш го беше уловила в собствения му капан. Върху лицето на Елън се появи сиропирана усмивка, която бе всичко друго, но не и сладка.

— И знаеш ли какво ми каза той?

Играеше си с него и Дж. Т. го знаеше. Проклета кучка.

— Не, не знам какво ви е казал.

— Каза, че ти отговаряш за тази работа и ако имам някакви оплаквания, да дойда при теб, сигурен бил, че с удоволствие ще разговаряш с мене.

Ноздрите на Дж. Т. потрепнаха. Чувстваше се така, сякаш бе стъпил в купчина говежди лайна и не можеше да се отърве от вонята.

— Не че не искам да разговарям с вас, просто на този етап няма за какво да говорим.

— И кой точно е виновен за това? — Елън се размърда върху стола, което беше причина гърдите й да се разтресат.

— И двамата знаем, че извършителят е Лия Фрейзър, но все още не мога да го докажа.

Елън рязко се изправи. Този път цялото й тяло трепереше.

— Добре, докажи го или… — тя замълча и изгледа Дж. Т. с презрително свити устни.

Той се изчерви и отново избърса лицето си.

— Или какво, госпожо Тибодо?

Тя отвърна без колебание:

— Или ще наредя да те уволнят. Ясно ли е, господин Партридж?

Потта се стичаше от всяка пора на тялото на Дж. Т. Наистина трябваше да видят какво става с климатичната инсталация в офиса му. Но знаеше, че причината да се изпотява не беше в нея. Ако тази жена направи така, че да загуби работата си, тогава щеше да има сметки за уреждане с още една мръсница.

— Ще я спипам тая Фрейзър. Но трябва да имате малко търпение. Затънала е до гуша и рано или късно ще изтъргува тези бижута, защото й трябват пари. Можете да разчитате на това, което ви казвам. И когато предприеме нещо, аз ще бъда по следите й.

— Гледай да го направиш — Елън се присегна за чантата си марка „Гучи“, после вирна брадичка. — А, и не прави тази грешка да подценяваш влиянието ми в този град, господин Партридж. Може да съм стара и дебела, но думата ми все още се слуша.

Дж. Т. едва не облещи очи. Това, че тази жена имаше пари и живееше в богато имение, не означаваше, че е нещо повече от него. Проблемът бе, че тя си мислеше така. Точно сега не можеше да измисли начин да я изгони, без да рискува не само повишението, а и работата си.

Навярно е бил пиян, когато се съгласи да вземе този случай. Но тогава беше сигурен, че случаят е от ясен по-ясен и че госпожа Фрейзър ще предприеме следващата стъпка много скоро.

Защо, по дяволите, не го направи?

— И още нещо — каза Елън вече на вратата. — Знаеш ли, че Лия Фрейзър си е намерила страхотна работа?

— Подозирах го — каза раздразнено Дж. Т.

Елън се усмихна саркастично.

— Май каза, че знаеш всичко.

— Така е — опита да се защити Дж. Т.

Елън само го погледна.

— Е, сега, след като си има нова работа, не се знае още колко време ще крие бижутата ми.

Потта се стичаше по тялото на Дж. Т. така, сякаш го облизваха змии. Той стана от бюрото си.

— Не, не, няма. Надявай се да е така.

С тези думи Елън Тибодо отвори вратата и излезе.

Дж. Т. почти не забеляза, че тя си тръгна. В ума му цареше бъркотия. Значи онова конте Монтгомъри беше я наел. Как, по дяволите, беше се докопала до тази работа? Имаше едно нещо, с което се бе гордял — никога не бяха го спипвали по бели гащи. Напоследък обаче му се случваше често.

Дж. Т. взе да удря челото си с юмруци.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Би трябвало все още да страда за починалия си баща. Все пак беше го заровил само преди месец.

 

 

Долтън страдаше, само че не за Паркър.

Сега Лия Фрейзър беше основният източник на неговото страдание.

Той извъртя стола си така, че да се предпази от слънцето, което изгаряше гърба му. Знаеше, че въздухът отвън беше нажежен като медни монети, изкарани от пещ. Вътре в стаята бръмчеше новата климатична инсталация.

Все пак Долтън беше притеснен от сложната ситуация, в която бе попаднал. Истината е, че не беше очаквал Лия да е толкова хубава, нито че ще ухае така хубаво, сякаш бе лежала в градина с рози.

Телефонът иззвъня. Долтън трепна, после се изсмя горчиво. Спаси ме звънецът, каза си той, и се присегна към слушалката.

— Монтгомъри.

— Как вървят нещата, приятелю?

Долтън изправи гръб.

— Здравей, Норм.

Норман Торнхил беше неговият банкер и един от най-хитрите мъже, които Долтън познаваше. По-хитър от лисица в кокошарник.

— Как вървят нещата при теб? — попита Долтън, запазвайки самообладание.

— При мен всичко е супер.

— С какво мога да ти помогна?

— О, няма нищо особено. Просто реших да видя как се развиват нещата при теб.

Да, по дяволите, точно затова беше позвънил. Старият Норм ставаше неспокоен заради парите си. Мислеше, че формалностите около имението вече са уредени и че Долтън е наследил милионите на баща си. Ако знаеше само…

Но Долтън все още не смяташе да му казва истината, нито пък да се притеснява. Имаше време, докато изтече срокът на полицата. Дотогава щеше да получи парите си благодарение на Лия Фрейзър.

— Ами при мен нещата се развиват добре — отвърна най-после Долтън. — Всъщност наел съм архитект и дизайнер и смятаме да започваме с проекта.

— Ясно. Добре, дръж ме в течение.

— Разбира се, Норм. Междувременно гледай да се спасиш някъде от жегата. Не се оставяй да те погуби.

— Да, прав си. Същото направи и ти.

Долтън се разсмя, когато чу сигнала. Навсякъде да си навре носа. Но смехът му скоро утихна, осъзнавайки, че положението му никак не беше розово. Беше притиснат до стената и ако се замислеше по-сериозно над това, можеше да изпадне в паника. Но все още вярваше в способността си да се добере до тези пари — ако можеше да овладее сексуалното си влечение към Лия.

Когато беше налетяла в офиса му и го бе сварила полугол, той видя как очите й оглеждат тялото му и усети прилив на топлина в слабините си. Ако не грешеше, беше забелязал ответен пламък в погледа й.

Положението стана още по-опасно, когато се приближи до нея край масата и му хрумна безумната мисъл да я начука там, в офиса.

Мисли като тази бяха повече от опасни, направо самоубийствени. Не беше никак разумно да се промъква в личния живот на Лия. Това само щеше да размъти водата и да направи узаконяването по-трудно, когато дойде време да получи попечителство над сина си.

Освен това не можеше да забрави Дьошан. След телефонното обаждане онзи ден Долтън разбра, че ще му създаде проблем. Но беше сигурен, че ще успее да се справи с адвоката.

Щеше да предприеме своя ход в най-подходящия момент. По дяволите, дори още не беше видял сина си. Той щеше да реши кога и дотогава никой, най-малко Дьошан, не можеше да го изнудва да направи каквото и да е.

 

 

Софи се усмихна на Луис, който лежеше до нея. Тъкмо се бяха любили, макар че беше ранен следобед.

Луис си бе взел свободен ден и бе убедил Софи да направи същото.

— Е, как върви работата на Лия?

Софи се усмихна.

— Добре, доколкото мога да преценя. Ако някой има нужда от почивка, това е тя.

— За нея това ще бъде почивка, не мислиш ли?

— Да се надяваме — Софи вдигна лакътя си и се подпря на него. — Заборчляла е до гуша, но сега поне Руфъс може да остане в клиниката още известно време, а за нея това е много важно.

— Виждала ли си новия шеф?

Софи плъзна ръката си върху плоския му неокосмен корем. Луис улови ръката й в своята, после бавно взе да гали пръстите й.

— Не, още не.

— Изглежда, не изгаряш от желание да го видиш.

Софи се намръщи.

— Работата е в друго. Надявам се само, че всичко е законно, че няма да я изпързаля.

— О, не се притеснявай. Лия не е вчерашна, що се отнася до работата. Веднага ще разбере, ако си има работа с мошеник.

— При други обстоятелства — да, съгласна съм с теб. Но сега, когато Руфъс е толкова зле, не е в състояние да преценява правилно.

— Но може да направи справки за него, нали?

— Тя не се притеснява. Срещнаха се преди два дни и той й казал да започва.

— Което означава, че не е нужно да се тревожиш.

— Може и да е така, но знам от опит, че когато всичко изглежда прекалено хубаво, нещо не е наред. А господин Долтън Монтгомъри отговаря напълно на това условие.

Луис не отвърна нищо. Софи се вгледа в него. Лицето му беше сериозно — не, притеснено беше точната дума. Сърцето й трепна. Бе усетила, че има нещо още докато се любеха, вършеше го някак механично, не толкова от страст. Тогава не обърна особено внимание, но сега се разтревожи.

— Какво има, Луис?

Той се вгледа в нея, премигвайки.

— Защо мислиш, че има нещо?

— Познавам те по-добре, отколкото ти се познаваш. И има нещо.

— Получих онази длъжност.

— Какво каза?

— Чу ме добре. Днес получих назначение за болницата „Крествю“.

Софи се изправи на колене и нададе вик.

— Чудесно! — после се наведе и обсипа с целувки лицето и гърдите му.

— Стига — рече той и я отблъсна. — Недей.

— Защо? Трябва да празнуваме. Защо се държиш така, сякаш някой е умрял? Аз съм доволна. В края на краищата ти го искаше, нали?

— Да.

— Е, какъв е проблемът?

— Взех си резултатите от изследванията.

Тя се разсмя.

— Е, и какво ти казаха, че трябва да сложиш някой килограм?

— Не, казаха ми, че съм стерилен.

Думите му бяха тъй неочаквани и изречени така грубо, че Софи усети как въздухът излезе със свистене от дробовете й. Помъчи се да каже нещо.

Луис сви устни.

— Тази новина и на мен изкара въздуха от гърдите ми. Преди да се кандидатирам за тази длъжност, трябваше да си направя цял куп медицински изследвания — преглътна с мъка, после продължи: — И аз реших, след като и без това съм започнал, да си направя изследване на спермата. Като момче прекарах заушки и това ме е съсипало.

За момент в стаята настъпи тишина. Софи чу тежкото му дишане и й се прииска да заплаче. Не за себе си, а за него.

— Е, значи си стерилен — каза тя най-после с тон, в смисъл на какво толкова.

Луис рязко се изправи, обърна се и седна на края на леглото.

— По дяволите, как можеш да бъдеш толкова… толкова… — той млъкна. — Ето, дори не мога да намеря точната дума.

— Толкова безгрижна, това ли искаш да кажеш?

— Да, може и така да се каже — подхвърли той през рамо с раздразнение.

Тя се приближи до него и сложи главата си на рамото му.

— Такава съм си. Разбира се, много ми се иска да имам деца, както и ти. Не го отричам и ме боли, че не можем да имаме наши деца. Не мога да отрека и това. Но сега има толкова много начини да се сдобием с деца. Просто ще трябва да променим плановете си, това е всичко.

Луис се обърна с широко отворени очи.

— Искаш да кажеш, че все още възнамеряваш да се омъжиш за мен?

Тя го захапа по рамото, после се усмихна:

— Може би.

Луис се обърна, сграбчи я и я притисна към сърцето си.

— Това обещание ми стига засега.