Мерилин Бакстър
Безценно (17)

Седемнадесета глава

— Добро утро, Дан.

Доктор Болтън се спря в коридора и се усмихна. Но усмивката му не трая дълго, особено когато видя лицето на Лия.

— Руфъс се чувства… ужасно — едва чуто промълви Лия, а върху бузите й имаше следи от сълзи. — Съжалявам. Обещах си да не плача, но всеки път, като го видя… — гласът й замря и настъпи мълчание.

— Хайде, хайде, ще ти поръчам чаша кафе — върху кръглото лице на доктор Болтън се появи бегла усмивка, когато кимна към дежурната сестра. — Ей сега ще се върна.

— Добре, господине.

Няколко минути по-късно Лия вдигна чашката с гореща течност към устните си, духна я, после я сложи обратно на масата. Дан вече пиеше своето кафе.

— Не знам как го правиш — глупаво рече тя. — Когато е много горещо, винаги си изгарям небцето.

— Това е, защото нямаш изкуствени челюсти.

— А ти имаш ли?

Дан се засмя.

— Да. Всичко с времето си.

— Да не си стар?

— Не, но не съм и млад. Както и да е, имам изкуствени ченета.

Празни брътвежи, вместо да преминат към болния въпрос, който ги бе събрал тук. Върху лицето на Лия трепна усмивка, но тя не стигна до очите й. Те изглеждаха измъчени.

Дан се протегна и хвана ръцете й.

— Знам, че не трябва да ти го казвам, но той много бързо отпада.

Брадичката й потрепери.

— Виждам. Едва говореше тази сутрин, но все пак успя да попита за Коти и мен, разбира се.

— Това момче е причината да се крепи така дълго.

— По дяволите, Дан, той е толкова добър човек. Защо точно на него трябваше да се случи, когато изнасилвани и убийци се разхождат живи и здрави и продължават да нападат невинни хора?

Дан пусна ръцете й, облегна се назад и въздъхна:

— Понякога е най-добре да не питаме защо. Научих това от опит през всичките тези години.

— Да гледаш толкова много болка и смърт сигурно ти се отразява на психиката.

— И на сърцето.

Лия се разрови в чантата си за кърпа, избърса очите си, после отново погледна лекаря.

— Ти си добър човек, Дан. Не знам как щях да се справя без твоята помощ и чудесните ти грижи за Руфъс.

— Това ми е работата, скъпа моя.

— Вярно е, но ти си толкова състрадателен към пациентите си, повечето лекари не са. Отново ти благодаря.

Той кимна, после каза:

— Не те извиках тук само заради кафето, макар че, бог ми е свидетел, имаше такъв вид, че трябваше да изпиеш едно.

— Наистина — Лия отпи глътка, усещайки как топлината успокоява нервния й стомах.

Дан помълча малко, после попита:

— Не сте ли мислили с Руфъс за евентуално изкуствено поддържане на живота му?

Лия премигна учудено, а стомахът й се сви.

— Какво искате да направим, ако настъпи такъв момент? Руфъс няма завещание, нали?

Лия не искаше да води този разговор. Искаше й се да стане и да побегне от стаята, сякаш я преследваше самият дявол.

— Не — отвърна тя, преглъщайки с мъка заради буцата, която беше заседнала в гърлото й, — но може би ще се съвземе достатъчно, за да направи.

— Не храни празни надежди — лекарят замълча. — Той ще изпадне в кома.

— Аз… се страхувах точно от това.

— Така че, освен ако нещата не се променят драстично, а аз не предвиждам такава възможност, ти ще трябва да вземеш някакво решение.

— Какво точно означава това? — Лия се страхуваше от отговора на въпроса почти толкова, колкото и от самия въпрос.

Дан отново въздъхна, преди да допие кафето си.

— С две думи — искаш ли да поддържаме живота му с апаратура?

Лия не се поколеба.

— Не. Първо, самият той не би го искал, и второ, аз също — тя се загледа в далечината и се опита да се успокои. — И… за Коти няма да е добре. Руфъс не би искал… — гърлото й така се сви, че не можа да продължи.

— Не казвай нищо повече. Разбирам.

Лия отново се обърна към него:

— Какво ще правим? Какво ще стане с Руфъс?

— Всичко е в Божиите ръце, мила моя, всичко е в Божиите ръце.

 

 

Коти се втурна през стаята и обви с ръце краката на Лия в мига, в който тя влезе в дома на майка си.

След като излезе от болницата, тя бе отишла в офиса си и се бе заровила в работа — нейното средство срещу душевната болка. Със Софи бяха поработили върху проекта за малкия офис, после тя съвсем подробно бе разгледала плановете, които Долтън й беше дал. След като беше работила няколко часа, без обедна почивка дори, имаше да обсъждат много неща с Долтън.

Накрая трябваше да приключи и да прибере сина си, който вече втори следобед прекарваше при майка й.

Сега, когато погледна надолу към Коти, Лия се усмихна и вплете пръсти в гъстата му коса.

Той вдигна глава и я погледна.

— Познай нещо, мамо.

— Какво?

— Днес Сами донесе един гущер в училище.

— Гущер? — Лия направи гримаса.

— Ей, мамо, приличаш на нашите тъпи момичета. Те пищяха и бягаха.

Лия се разсмя и то прегърна още по-силно. Той се изплъзна от ръцете й, а лицето му беше станало сериозно.

— Баба каза, че няма да ми позволиш да си имам гущер.

Все да каже не, това беше Джесика.

— Е, може би не гущер, може би някакъв бръмбар. Ще уловим нещо после, искаш ли?

— Урааа!

— Не те чух да влизаш.

Лия се обърна и погледна майка си в лицето, което беше съвсем сериозно. Но Лия се усмихна.

— Здравей, мамо.

— Закъсня.

Лия едва се сдържа да не кипне.

— Имах много работа и се улисах. Коти създаде ли ти някакви неприятности?

— Не, просто искам като кажеш нещо, да държиш на думата си.

— Коти, тичай и занеси нещата си в колата, докато си поговоря с баба ти.

— Добре — той се обърна и изтича до това, което наричаше своята спалня.

— Защо не седнеш, преди да си паднала — рече Джесика, като прибра зад ухото си кичур от провисналата си кестеняво сива коса.

Лия се отпусна на дивана и си даде сметка, че ако майка й поне малко мислеше за външността си, щеше да бъде страхотна жена. Беше добре сложена и кожата й беше сравнително гладка за жена, прехвърлила шейсетте.

За Джесика външният вид на човек нямаше значение. Освен това, докато устните й бяха така свити от озлобление, никакъв грим и дори най-прекрасната прическа нямаше да я направят по-привлекателна. Джесика живееше с чувството, че животът се е отнесъл несправедливо с нея, затова беше решила, че всеки трябва да плаща. И най-много от всички — Лия.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита Джесика, без да я погледне.

— Не, благодаря, но искам да поговорим.

Майка й седна на ръба на най-близкия стол.

— Нещо за Руфъс, нали?

— И за него, да. Той… той е в кома.

— Най-добре би било всичко да свърши.

Лесно ти е да го кажеш, искаше да изкрещи Лия. Пое си дълбоко въздух и продължи:

— Реших да преместя офиса си пак вкъщи. Просто не мога да си позволя този допълнителен наем.

— Е, крайно време беше — отсече Джесика. — Преди всичко не трябваше изобщо да го местиш навън.

Лия стисна зъби.

— Имам нова работа, и то хубава.

— И кой ти я даде? — поинтересува се Джесика.

Лия се поколеба.

— Един мъж, който прави ремонт на клуб и… — никак не й се искаше да споменава думата казино, опасявайки се от фойерверките, които щяха да избухнат. Въпреки всичко майка й трябваше да знае, защо да не й го каже сега.

— Е, продължавай. Клуб и какво?

— Казино за хазарт.

Джесика изглеждаше ужасена.

— Нямаш намерение да се замесваш с някакъв си долен комарджия, нали?

Лия се изправи.

— Сделката е сключена, така че няма място за приказки.

— Остава да се надявам, че знаеш какво вършиш, момиче.

Аз също, помисли си Лия, после каза на глас:

— Съгласна ли си да прибираш Коти от училище и да го гледаш, докато се освободя? Ще ти платя, разбира се — никога не би я помолила, ако не беше в такава безизходица.

— Ще гледам Коти, но няма да взема никакви пари, поне засега.

На Лия й се искаше да прегърне майка си, но знаеше, че тя ще я отблъсне. Някои неща никога не се променят, тъжно си помисли Лия.

— Мамо, готов съм — извика Коти.

— Идвам.

— Довиждане, бабо — добави Коти, преди да тръшне вратата.

Двете жени се стреснаха.

— Ще му поговоря за тези неща — каза Лия, като се обърна и тръгна към вратата. — Благодаря. Ще говорим пак.

— И отново ти повтарям — ако не беше се оженила за Руфъс, нямаше да си в това положение.

Гърлото на Лия така се сви, че не можа да възрази, макар че не би го направила, така или иначе. Тя отдавна се бе научила, че в спор с майка си никога няма да има последната дума.

 

 

Лия гледаше недокоснатата чаша с френско кафе на масата до дивана. Откровено казано, беше прекалено уморена, за да му се наслади. И което беше още по-лошо — не можеше да спре да мисли. Облегна глава назад и затвори очи. Знаеше, че съпругът й ще умре и това беше само въпрос на време. Но в този момент не биваше да се отпуска, иначе щеше да изпадне в такава дълбока депресия, от която нямаше да може да се измъкне. Трябваше да мисли за Коти.

Новата работа, която още не можеше да повярва, че е нейна, също не излизаше от главата й. Само да не й беше шеф Долтън Монтгомъри.

Права ли бе Софи? Прекалено добър ли беше, за да е истински? И тази ли работа щеше да свърши по същия начин, както предишната?

„Сигурна ли си, че е толкова хубава, колкото изглежда? — припомняше си тя думите на Софи, които не й даваха мира. — Което е по-важно, той самият такъв ли е, какъвто изглежда? Интуицията ми подсказва, че има нещо около тази работа и Долтън Монтгомъри, което не се връзва.“

Лия имаше същото чувство, само че поради друга причина. Не можеше да забрави собствената си реакция, когато го видя гол, и как беше й подействала неговата безочлива демонстрация на мъжественост.

Погледът й неволно се бе плъзнал по тялото му, покрито с гъсти косми, но те не й попречиха да види мускулите на корема му, както и изопнатите отпред джинси. Просто се чувстваше самотна и страдаше за съпруга си, каза си тя. Затова бяха тези душевни терзания, нищо повече.

Общо взето, Лия беше типична съпруга и майка. Все пак, като жена, вярваше в себе си и в способността си да се състезава в този, както смяташе, мъжки свят, ако реши да го прави. Понякога традиционният възглед и този на еманципираната жена влизаха в остър конфликт, както сега. И то заради един мъж, с когото едва-що се бе запознала. Мъж, който за съжаление щеше да й бъде шеф.

Но тя нямаше никакво намерение да изневерява на съпруга си — сега и изобщо. В никакъв случай не искаше да прибави и прелюбодеянието към списъка си от неприятности.

Чу шум и се обърна. Коти се появи на вратата, като търкаше едното си око.

Тя се спусна към него с пресъхнала уста.

— Коти, миличък, какво има?

— Нещо ме подгони, но не ме настигна.

Лия коленичи пред него.

— Ако знаеш как се радвам… Какво щях да правя без теб?

Коти наклони главата си на една страна, върху лицето му вече нямаше следи от страх.

— Ще ми прочетеш ли някоя приказка?

Лия му намигна.

— А защо не?

Той я целуна по бузата, после хвана ръката й.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам — прошепна Лия и се изправи. Двамата тръгнаха към спалнята. Той бе сгушил мъничката си ръка в нежната й длан.

 

 

— Монтгомъри.

Долтън тъкмо бе влязъл в офиса си, когато телефонът позвъни. Той преглътна ругатнята, която беше на езика му, разпознавайки гласа на Дьошан.

— Кво искаш, Били? — Долтън чу как Дьошан рязко си пое дъх и разбра, че се е раздразнил от непочтителния му тон. Но това не му достави особено удоволствие. Адвокатът беше мухльо, но можеше да се окаже много вреден мухльо, ако почнеше да приказва наляво и надясно. Долтън не възнамеряваше да му позволява да го прави.

— Искам си моите пари, по дяволите!

— Ще му дойде времето и за това, но само ако се държиш добре.

Последва напрегнато мълчание, преди Дьошан да каже:

— Разбрах, че си наел на работа някаква жена, която има дете.

Този път Долтън си пое рязко дъх, преди да успее да попита с леден глас:

— Значи си слухтял около мен, а, Дьошан?

Мъжът отсреща само се изсмя.

— Въобразяваш си. До скоро, Долт.

В ухото си Долтън чу изщракването точно когато изкрещя:

— Казах ти да не ми се пречкаш в краката!