Мерилин Бакстър
Безценно (16)

Шестнадесета глава

Добре ли съм облечена?

Лия за пети път си задаваше този въпрос, което бе смешно. Работата вече й бе възложена, защо тогава тази паника дали изглежда добре или не? Сигурно защото искаше да докаже, че наистина е най-добрият избор. Затова бе решила да бъде олицетворение на хладнокръвна, невъзмутима бизнес дама, която знае как да се държи в един мъжки свят.

Тази работа представляваше шанс, който се пада веднъж на един милион, така че не можеше да си позволи никакви грешки. Тя не само щеше да облекчи финансовото й положение, но щеше да възстанови репутацията й и да й възвърне самочувствието като правоспособен архитект и дизайнер.

Мислите на Лия се прехвърлиха върху Руфъс, той беше на легло и умираше. За момент я обзеха чувства на вина и безпомощност, който бяха толкова силни, че трябваше да се опре на шкафа до нея, за да не залитне. Как можеше да бъде толкова суетна?

Руфъс беше причината. Ако тази работа потръгнеше, тогава той можеше да остане в клиниката още известно време.

Лия се опита да потисне мъката си, присегна се и взе големите си златни обеци с халки. Беше решила да облече един удобен костюм от три части с къса пола и подходящ чорапогащник, макар че денят обещаваше да бъде зноен. Последен поглед в огледалото и бе готова да тръгва, казвайки си, че не изглежда никак зле в светлия зеленикавосин тоалет. Той придаваше цвят на бледото й лице.

Коти беше пренощувал у един свой приятел, така че нямаше да го прибира вкъщи и да се занимава с него, което бе добре дошло за нея. Знаеше, че ще й трябва повече време, което иначе щеше да отдели за него. Буйното дете обичаше да нахълтва в стаята й, докато тя се обличаше, и да я обсипва с безброй въпроси. С усмивка върху устните при мисълта за сина си Лия взе чантата си и излезе.

Когато се озова под ослепително изгарящото слънце, тя погледна часовника си и забеляза, че тръгва четиридесет минути по-рано. Почувства се като пълна глупачка и тъкмо се канеше да се обърне и да се прибере вкъщи, когато го видя или по-скоро — подуши.

Лия вдигна глава. Насреща по тротоара се задаваше Дж. Т. Партридж, а пурата му беше в по-добро състояние, отколкото дрехите му. Макар че ризата му изглеждаше гладена, върху издадения му корем имаше мазно петно. На Лия й се повдигна.

— Я виж ти, я виж ти, колко сме нафукани. Да не би случайно да сме тръгнали да въртим търговийка, а?

Лия се смрази от злобата, която разяждаше този човек. Това, което не можеше да разбере, беше личната му вендета към нея. Въпреки всичко той я плашеше. Но тя не искаше да види страха й. Това само щеше да налее още вода в мелницата му.

— Закъснявам за среща, господин Партридж — излъга тя. — Бихте ли се отстранили от пътя ми.

Той де ухили.

— А, както винаги, безупречна дама.

— Какво искате?

— Ами мисля, че е ясно.

— Само на вас, господин Партридж.

Той се приближи.

— Бижутата, сладурче. Искам бижутата, които принадлежат на онази смахната стара дебелана.

Дъхът му вонеше — някаква комбинация от кромид и тютюн. Лия несъзнателно отстъпи назад. Той я последва. Този път тя не помръдна от мястото си и дори не трепна.

— Знаете, че тези бижута не са у мен — каза тя с възможно най-леден глас. — Знаете също, че не съм ги взимала.

— Много ти пука на теб — изсъска той. Главата й се зашемети от противните думи и тон.

— Ако не ме оставите на мира, ще докладвам за вас не само на прекия ви шеф, но и на управата на застрахователното дружество — тя млъкна. — Сега изчезвайте от пътя ми.

Той се приближи още повече.

— Чуй ме, малката — изрече, хилейки се подигравателно, — можеш да докладваш за мен и на самия дявол, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Но и двамата знаем истината. И някой близък ден, когато няма къде да мърдаш, когато твоят старец се гътне, ще се опиташ да пробуташ…

Лия вдигна ръката си и го удари с все сила — толкова силно, че той залитна назад.

— Ах, ти, кучка! Ще те…

Лия не изчака да довърши изречението си. Заобиколи го, втурна се към хондата и влезе вътре.

Едва след като даде на заден ход и излезе на улицата, тя погледна в огледалото. Дж. Т. стоеше и разтриваше бузата си, наблюдавайки я. Лия видя изкривеното му от омраза лице и разбра, че ще си има още работа с този човек.

Горещината се издигаше на вълни от бетонената настилка, когато Лия излезе от празния паркинг и тръгна към клуба. Почука леко на вратата. Докато чакаше, отново погледна към часовника си. Въпреки всичко беше подранила — с двайсет минути, ако трябва да бъдем точни. Според нейните разбирания по-добре е да си подранил, отколкото да закъснееш.

Не беше ли я чул? Почука отново. По-силно. Нищо. Завъртя топката и се изненада, когато вратата се отвори. Влезе във фоайето, което беше част от ресторанта. Макар че беше хладно, вътре миришеше на плесен. Огледа се наоколо. Непосредствено пред нея се намираше барчето. Вдясно от него беше ресторантът. Там нямаше нищо, само стени.

Вляво имаше празна зала с дансинг по средата. Представи си маси край дансинга и лица на много хора, които разговарят и се смеят.

Отърсвайки се от тези мисли и осъзнавайки, че далеч изпреварва събитията, Лия сви вдясно от бара, мина през дълъг коридор и стигна до врата с надпис „Офис“. Макар че беше открехната, тя се спря и почука. Никакъв отговор. Лия се намръщи, тъй като знаеше, че Долтън Монтгомъри трябва да е някъде тук. Черният му мерцедес беше паркиран отвън.

Бутна вратата и я отвори по-широко.

— Господин Монтгомъри?

Тишина.

Лия нахълта вътре, но замръзна на мястото си.

Долтън Монтгомъри беше избрал точно този момент, за да влезе безгрижно в стаята полугол. Беше без риза и тъкмо си навличаше джинсовите бермуди. Лия изобщо не посмя да погледне към ципа.

Тя се задъха. Долтън вдигна главата си. Усмихна се и продължи да дърпа джинсите си, после спокойно вдигна ципа, сякаш присъствието й нямаше никакво значение. Сигурно за него беше така, помисли си тя язвително, но за нея имаше значение. Лия усети как почервеня като рак.

— Добър ден — рече той, като се приближи до нея, без да спира да се усмихва.

— Аз… съжалявам, не исках… — не можеше да намери думи.

— Всичко е наред. Аз закъснях, а пък вие подранихте. Харесва ми този навик у един служител.

— Почуках няколко пъти, но… — Лия отново не знаеше какво да каже от смущение. Какъв ужасен начин да започнеш нова работа!

— Ей, не е станало кой знае какво. Трябваше да съм готов, всъщност от сутринта съм тук, на корабчето — помагах на дърводелците да изчистят всичко отвътре.

Лия прехапа долната си устна.

— Разбирам — дори гласът й звучеше странно. Долтън за миг се вгледа в нея.

Тя се изчерви и се почувства по-глупаво от всякога. След като беше реагирала така ужасно заради това, че го свари без риза, сигурно ще си помисли, че се прави на много скромна. Единственият мъж, когото бе виждала без дрехи, беше Руфъс, но той съвсем не изглеждаше така добре…

— Изглеждате чудесно — рече Долтън, — но можете да идвате по къси панталони или джинси… — замълча и сви рамене. — По дяволите, искам да кажа, както се чувствате най-удобно.

Обсъждането на проблема за дрехите или тяхната липса накара Лия да изпита още по-голямо неудобство. Може би поради това, което се бе случило току-що, или пък защото бе толкова чувствителна към всичко напоследък.

Или може би защото още не беше си сложил риза.

— Ще го имам предвид — отвърна Лия, установявайки с облекчение, че нормалният й глас се е възвърнал, а заедно с него и самообладанието й.

Долтън се присегна, взе една синя фланелка, преметната върху облегалката на близкия стол до него, и я облече.

— Сега можем да се заловим за работа.

Лия долови насмешка в гласа му, сякаш изпитваше голямо удоволствие от превзетата й реакция преди малко. Или може би въображението й си правеше шеги. Съмняваше се, особено когато забеляза похотливи пламъчета в тези тъмни очи, засенчени от необикновено гъсти мигли.

Веднага в съзнанието й изникнаха думите свободен дух, само че в този имаше нещо мрачно и неукротимо. Все пак той някак й приличаше на малко, безпомощно момче — от типа на Джеймс Дийн, само че по-висок, по-мускулест, и носеше кожени обувки вместо кожено яке. В очакване да се случи някакво вълнуващо събитие.

Долтън Монтгомъри беше всичко това и нещо повече.

— Имаме да обсъждаме много неща с вас този следобед — започна той, — макар че не искам да ви претоварвам.

Лия се отърси от мислите си.

— Няма проблем.

— Най-напред ще пообиколим наоколо, после ще поговорим по-подробно.

— Аз съм готова, когато кажете.

Той й направи знак да мине пред него и следващите двайсет минути обходиха сградата, после минаха през мостчето и се качиха на кораба, който изглеждаше в пълен безпорядък.

Долтън сякаш прочете мислите й.

— Голяма бъркотия, нали?

— Защо махат всичко?

— Нали ви казах, че нищо тук не ми харесваше.

— Е, мисля, че сте прав. Този килим е с толкова крещящи шарки.

— Затова и от трите помещения скоро ще заминат на боклука.

Лия вдигна главата си.

— Нямате намерение да сменяте елементите покрай первазите и на тавана, нали?

— В никакъв случай. Това е истински махагон.

— Чудесно.

— Как смятате, ще излезе ли нещо? — попита Долтън, следвайки мисълта й.

— Определено, само че ще трябва да почакам, докато разчистят всичко и тогава вече мога да започна да се занимавам с творческата работа.

Долтън се усмихна.

— Разбирам ви напълно.

— Ами оборудването? Предишният собственик купил ли е нещо?

— Всъщност той беше поръчал някои от автоматите, които купих и складирах долу — след като Лия не отвърна нищо, той добави: — Хайде да се махаме оттук, докато не сме се стопили.

Лия кимна, тъй като дрехите й бяха толкова мокри, че залепваха за тялото й.

— Както е горещо тук — рече Долтън, — сигурен съм, че в ада ще се чувствам съвсем приятно.

Лия му хвърли изумен поглед.

— Образно казано — додаде той с усмивка.

Нищо повече не си казаха, преди да седнат на работната маса на Долтън. След като обяви, че е жаден, той изчезна, после се върна с две заскрежени чаши чай.

Отпиха няколко глътки от студената течност, после Долтън попита:

— Е, какво мислите наистина?

— Мисля, че е много сериозно начинание.

— Но ще се справите, нали?

— Да се надяваме, но още не мога да си обясня защо аз получих тази поръчка. Има фирми, които са направили някои от казината тук, и то много успешно.

— Вярно е, но нали ви казах, че не желая да се занимавам с голяма фирма. Исках някой, с когото да мога да работя на лична основа, едно към едно — замълча. — Като казах лична, имате ли нещо против, ако ви задам някои въпроси?

Лия имаше против. Имаше много против. Отговорът й беше напрегнат.

— Зависи доколко са лични.

— Достатъчно прями. И така, защо напуснахте фирмата на Андерсън?

— Заради парите или по-точно липсата им — отвърна тя колебливо, като нямаше никакво намерение да му обяснява истинската причина за своето напускане. Очевидно Купър Андерсън също не беше му казал. Но и не очакваше тоя плъх да развява кирливите си ризи.

— Значи не искаха да ви плащат колкото сте си мислили, че заслужавате?

— Не искаха да ми плащат колкото наистина заслужавам.

Долтън се усмихна.

— Приемам корекцията. Не се притеснявайте. Вярвам във вашите възможности, иначе нямаше да сте тук.

Отново последва кратко мълчание. После той попита:

— А съпругът ви?

Лия застина.

— Интересували сте се от личния ми живот — това не беше въпрос, само установяване на факт.

— Ако искате да кажете, че съм правил справки за вас, тогава отговорът е да.

Лия отново се почувства глупаво. Разбира се, че някой е споменал за болния й съпруг и този някой естествено е Купър Андерсън. Навярно много малко неща от живота й бяха останали тайна за този мъж, като се имаше предвид мащабът на работата. Защо ли я смущаваше това? Дали защото срещата им бе започнала така необичайно?

— Вижте, ще бъда много откровена с вас — каза Лия. — Освен предизвикателството, което представлява тази работа, аз се нуждая от нея и по финансови причини.

— Защо? — попита той безцеремонно.

— Мисля, че знаете защо, господин Монтгомъри.

— Долтън. Оставете това господин.

Тя кимна, но не каза името му.

— Сигурна съм, че Купър ви е осведомил.

Долтън не отговори.

Лия изопна устни.

— Сигурна съм, казал ви е също и за това, че ме разпитваха във връзка с някакви изчезнали бижута от къщата, където работех напоследък.

— Каза ми. Но нито за секунда не съм повярвал, че сте ги откраднали вие.

— Благодаря — Лия изпита голямо облекчение. Беше доволна, че си изясниха нещата около този случай. Поне не беше разпитвал за разни унизителни подробности.

Все пак трябваше да отговори на въпроса му.

— Щом знаете това, тогава сигурно знаете, че съпругът ми е болен и е настанен в една скъпа частна клиника, което е изтощително финансово.

— В такъв случай защо не го приберете вкъщи?

Не това, което каза, а това, което не каза, предизвика дива ярост у Лия.

— Не мога да му осигуря грижите, от които има нужда, ето защо! — отвърна тя разгорещено. Как смееше той да я съди и да дава мнението си?

В стаята настъпи тягостно мълчание.

— Съжалявам — каза най-после Долтън. — Малко се отклоних. Сигурен съм, че правите това, което е най-добро за него.

Сега погледът му беше прям и изпълнен с неприкрито съчувствие. Тя преглътна с мъка и извърна глава. Нямаше нужда от неговото съчувствие. И все пак…

— Кажете ми нещо за сина си.

На Лия й олекна, усетила отново здрава почва под краката си, и тя се обърна към него с усмивка, която напълно промени лицето й.

— Той е радостта на живота ми.

— Сигурно е много палав.

— Това е меко казано — Лия не каза нищо повече. След малко добави: — Кажете ми нещо за себе си.

Той сви рамене.

— Няма много за разказване.

— Е, хайде сега, съмнявам се.

Той отново вдигна рамене.

— Мога да кажа само, че всичко, което ме интересува, е завършването на този проект. Това е радостта на моя живот.

Тя знаеше, че този многолик мъж таеше в себе си нещо повече, много повече. Но щом не искаше да говори за себе си, негова работа. Докато можеха да работят заедно и тя получаваше ежемесечния си чек, неговият личен живот не я засягаше.

— Е, какво ще кажете да започнем вдругиден? — каза Долтън. — Някакви проблеми?

— Никакви.

— Добре. Първото нещо, с което искам да започнем, е клубът — той заобиколи масата, после се приближи към Лия, докато слагаше архитектурния план на клуба заедно с друг план на корабчето. — Сигурно ще вземете тези чертежи, за да ги разгледате по-подробно вкъщи?

— Без съмнение — отвърна Лия с тих глас, усетила близостта на тялото му, особеното ухание на кожата му, което се носеше, край нея. Тази смесица от телесна топлина и ухание се оказа гибелна за нейното самообладание.

Тя се отдръпна назад, ядосана от реакцията си.

Долтън вдигна въпросително вежда, после попита:

— Играли ли сте някога хазарт, Лия?

— Не.

— А ходили ли сте някога в казино?

— Веднъж.

— С тези корабчета от миналата година хазартът наистина се развихри и конкуренцията е жестока.

— Кога искате вашето да е готово? — попита Лия.

— Утре.

Тя се усмихна.

— Нямате търпение, а?

Той също се усмихна.

— Нямам търпение.

Изведнъж на Лия стаята й се стори прекалено малка, прекалено тясна, изпита абсурдното усещане, че се задушава и тя притеснено продължи да обсъжда с Долтън основните финансови въпроси. Споразумяха се без никакви проблеми. Лия взе да разгръща чертежите с облекчение.

— Предлагам за днес да свършваме — изведнъж каза Долтън. — Ще ви осигуря офис и ще започнем работа.

Лия стана.

— Добре.

— Ще ви се обадя.

Тя кимна.

Когато влезе в колата си няколко минути по-късно, Лия се чувстваше отмаляла не само от жегата. Запали колата и излезе на улицата, казвайки си, че денят й съвсем не беше започнал добре. Най-напред оня мърляч от застрахователното дружество. После налетя на полуголия си шеф — мъж, който беше колкото загадъчен, толкова и обаятелен, а това представляваше опасна комбинация. Но денят не беше свършил никак зле. Имаше работа и щеше да има достатъчно пари да покрие разходите си.

Реши да потисне всичките си съмнения и си наложи да съсредоточи вниманието си върху пътя.