Мерилин Бакстър
Безценно (15)

Петнадесета глава

Забрави за това, Лия. Той няма да позвъни.

Беше минала седмица, откакто се срещна с Долтън Монтгомъри. Знаеше, че няма почти никакъв шанс да получи тази шикозна поръчка. Все пак в този ведър, слънчев, макар и влажен следобед не искаше да приеме голата истина.

Но имаше някакъв проблясък. Усърдието й в търсене на работа беше дало резултати. Бе получила поръчка за реконструкция на малък комплекс от офиси. Беше развълнувана от възможността да работи отново, ако и възнаграждението да бе почти символично, защото трябваше да отстъпи от цената, за да вземе поръчката.

Лия вдигна поглед от листовете, разхвърляни върху бюрото й, после разтри мускулите на врата си, бяха схванати и я боляха. Трепна, после отново се съсредоточи върху работата си.

Общо взето, беше организиран човек. Нямаше никакво „общо взето“ — тя беше организирана, или поне докато не се разболя Руфъс. Сега всичко бе по-различно.

Винаги се бе смятала за слаб човек, който не иска да създава конфликти и държи всичко да си тече гладко. По този начин бе преживяла детството си, съгласявайки се с другите — главно с майка си, — като се оставяше да вземат решения вместо нея. Но всичко се промени, когато за пръв път разсърди майка си, отказвайки да учи право. Втория път беше, когато се ожени за Руфъс.

Много хора сега я смятаха за твърд човек, но тя си знаеше най-добре. Под фасадата от непоколебимост се криеше онази крехка пеперуда от детството й. Някак си все пак успяваше да взима решенията, които бяха необходими. Но тази отговорност й тежеше. Обичаше да бъде обграждана с нежност и внимание.

Харесваше й да бъде съпруга, но вече не беше. Обичаше да бъде майка, само че сега беше и майка, и баща. Страхуваше се обаче, че не е вече добра майка, нито добър баща. Дори не беше сигурна дали харесва сама себе си.

Лия копнееше за силни ръце — да я обгърнат, да поемат страданието, което витаеше край нея като долнопробен парфюм. Силни ръце като тези на Долтън Монтгомъри.

Ужасена от тази мисъл, скочи от стола и се помъчи да овладее чувствата си. Нямаше да се предаде, нито щеше да позволи на някой като Долтън Монтгомъри и неговия съблазнителен проект да я карат да унива.

Надявайки се да намери утеха в чудесния ден, Лия отиде до прозореца само за да открие, че погледът й несъзнателно обхожда улицата. Сега й трябваше само един като Дж. Т. Партридж, който да се навърта наоколо. Не видя обаче нищо подозрително. Изпита огромно облекчение, когато отмести поглед към алеята за коли и поставения там баскетболен кош.

Погледът й стана нежен, когато се насочи към Коти, а също и Софи и годеника й Луис Епълби, които се опитваха да научат сина й да стреля правилно в коша.

Не можеше да чуе всичко, което си говореха, но знаеше, че се забавляват. Смехът на Коти, когато Луис го повдигна така, че да може да вкара кош, стопли сърцето й. Тя самата се разсмя с глас. После смехът секна. Руфъс трябваше да прави това.

Лия загърби тези мисли и изключи съзнанието си за всичко останало, освен за тримата, които се забавляваха отвън. Луис й харесваше, макар че не го познаваше добре. Може би щеше да е хубаво, ако Софи се омъжи за него. Но Лия имаше своите съмнения по този въпрос.

Софи просто не беше готова за семеен живот, макар че все някой ден трябваше да предприеме тази стъпка, особено след като бе заявила, че иска да има една дузина деца, тъй като тя самата бе единствено дете. Очевидно и на Луис му се искаше същото — той също беше единствено дете.

Софи обожаваше Коти. Лия изтръпна, като си помисли какво ли би правила, ако не беше приятелката й и нейната всеотдайност. Реши да се позабавлява заедно с тях, обърна се и тръгна към вратата, когато телефонът иззвъня и я принуди да спре насред пътя.

— Чудесно — промърмори и се втурна да го вдигне.

— Госпожа Фрейзър?

Пулсът й отскочи рязко. Макар че бе разговаряла с него съвсем кратко време, щеше да разпознае този глас, както и очите му, и на оня свят. Те принадлежаха единствено на Долтън Монтгомъри.

— Да?

Той се засмя.

— Изглеждате задъхана.

Дълбокият дрезгав глас стържеше нервите й като шкурка. Прииска й се да тръшне телефона и никога повече да не разговаря с този мъж. После разбра колко е абсурдно всичко това и възвърна спокойствието си.

— Всъщност тъкмо бях тръгнала да излизам.

— Съжалявам. Да не ви попречих?

— Не, не, няма нищо. Канех се да погледам как синът ми играе баскетбол — защо ли му каза това? Какво го интересува синът й и дали играе баскетбол или не? Нервно бръщолевене, ето това беше всичко.

Мълчанието се проточи.

— Господин Монтгомъри?

— Тук съм. Вижте, искам да разговаряме отново. Скоро.

Лия облиза сухите си устни.

— Това означава ли, че смятате да ми възложите тази работа?

— Това означава, че вече съм ви я възложил, ако вие искате.

Лия онемя от изненада. Сигурно не беше го чула добре.

— Госпожо Фрейзър, все още ли сте там?

— Да, разбира се, че искам — рече тя задъхано.

— И на мен така ми се струва.

Нямаше ли в гласа му лека насмешка заради детинското й вълнение? Ако е така, да върви по дяволите. Но пък очевидно той никога не бе желал нещо истински в живота си. Разбира се, винаги бе живял в охолство.

— Наистина, господин Монтгомъри — тя се опита да говори с професионално безпристрастие. — За един архитект, който тъкмо е решил да започне самостоятелна кариера, проект като вашия е уникален шанс.

— Кога можем да се видим отново?

— Когато ви е удобно.

— Какво ще кажете за утре, към три часа?

— Къде?

— В клуба — даде й координатите.

— Добре. Ще дойда — Лия се поколеба. — Бих искала да ви попитам защо избрахте мен? Имам предвид…

— Ами да кажем например, че не съм искал да си имам работа с някоя голяма фирма — този път той замълча. — И да кажем например, че не ми е харесал Купър Андерсън.

Лия беше смаяна и не промълви нито дума. Очевидно от нея не се очакваше да каже нищо, защото Долтън продължи:

— В три часа, госпожо Фрейзър — с тези думи той затвори.

Лия не знаеше колко време стоя така зашеметена, преди омекналите й крака да я отведат до вратата. Едва там възбудата от разговора я завладя. Тя буквално обви ръце около себе си, разсмя се високо, после отвори със замах вратата.

— Ей, разбойници, я довлечете задниците си тук. Време е да празнуваме!

Коти притисна устата си с ръка:

— Аха, мама каза мръсна дума.

Луис разроши косата му.

— Не, приятелче. Виж, ако беше казала…

— Да не си посмял! — намеси се Софи и ощипа Луис по ръката.

Коти погледна единия, после другия. Софи се обърна към Лия:

— Какво, за бога, трябва да празнуваме?

Лия се разсмя отново.

— Влезте вътре и ще разберете.

 

 

— Наистина имаш великолепно дупе.

Софи хвърли поглед към Луис.

— Какво е това твое внезапно увлечение?

Луис се засмя и я погледна похотливо.

— Не е внезапно и го знаеш. Когато те видях за пръв път, заинтригува ме твоето дупе.

— Ти си извратен.

Луис се разсмя.

— И адски възбуден.

— Няма начин, не след…

— Искаш ли да видиш?

— Не, искам нещо за ядене. Настроена съм за среднощен пикник.

Луис въздъхна.

— Добре. Ще видя какво има в хладилника.

— Ще почакам — весело отвърна Софи. — О, между другото, и твоят задник никак не е лош.

Луис се спря и се обърна, в очите му светеха искрици.

— Ще продължим разговора, като се върна.

Софи се усмихна, после се излегна върху леглото и зачака — никога в живота си не бе изпитвала такова задоволство.

Част от въодушевлението й се дължеше на тази скъпо платена работа, която падна на Лия като от небето. Софи не можеше да повярва, нито Лия. Нито пък Луис. Никой от тях обаче не желаеше да се занимава с въпроса защо Долтън Монтгомъри бе направил точно този избор.

Задълженията на Софи във връзка с проекта щяха да бъдат да надзирава обзавеждането на офиса. Знаеше, че ще се справи с това предизвикателство. Бе решила да продължи задочно образованието си и да се дипломира като архитект. Още не бе казала на Луис за намерението си.

А, Луис… най-хубавото нещо, което беше й се случвало. Макар че бе от щата Ню Йорк — чистокръвен янки, тя нямаше нищо против. Софи се унесе мислено и се усмихна. Всъщност той беше истинско съкровище, също като съпруга на Лия, Руфъс, само че много по-млад.

Луис беше последвал една приятелка в Мисисипи преди около две години. Но от връзката им не бе излязло нищо. Канеше се да се върне на север, когато се запозна със Софи на събиране у техен общ приятел. Софи го хареса веднага, той не беше се засегнал от закачките й относно акцента му. По-късно тя реши, че това е любов от пръв поглед, макар че не го каза на никого, защото звучеше толкова сантиментално.

Беше висок и привлекателен, с руса коса и сини очи. И което беше по-важно — имаше добър характер и се отнасяше с нея като с кралица. Освен това имаше чудесна работа като помощник-администратор в местната болница. Единственият му недостатък беше желанието му да се оженят веднага и да имат една дузина деца.

Що се отнасяше до децата, Софи нямаше нищо против — тя също искаше много деца. Плашеше я женитбата. Веднъж вече беше минала по този път и не гореше от желание да пробва отново, поне не толкова скоро.

— И така, какво става в този твой коварен мозък? — попита Луис, появявайки се отново в стаята с табла, върху която имаше сирене и бисквити, плодове и вино.

Софи се изправи и го наблюдаваше, докато слага подноса в средата на леглото, после самият той седна.

— Е, кажи си тежката дума.

— М-мм, изглежда много вкусно, а пък аз умирам от глад.

— Само защото беше толкова ненаситна преди малко.

Софи го замери с ягода. Той се засмя, после стана сериозен.

— Имам една изненада за теб — каза той.

— О?

— Вероятно ще бъда назначен като администратор в друга болница.

Софи разтвори широко очи и извика:

— Но това е чудесно! — наведе се и го целуна.

След миг той каза:

— Ако получа този пост, ще се омъжиш ли за мен?

Софи му отговори без заобикалки:

— Не. Знаеш какво е отношението ми по този въпрос.

— Знам, но искам деца, а годините си вървят.

— Предполага се, че това е повече проблем на жената — тя млъкна и наклони главата си настрани. — Кой е казал, че не можем да имаме дете без брачно свидетелство?

Луис повдигна вежди.

— Би ли се решила на това?

— Може би.

— Ти си нещо много специално, Софи Бовоар.

— Ти също, Луис Епълби, макар че си скапан янки и не знаеш южняшкия говор.

— Да, но ще го науча.

Погледът й стана замечтан, докато дъвчеше сирене и бисквити.

— Да, ние сме щастливи — тя замълча. — Как ми се иска…

— Знам за какво мислиш. И на мен ми се иска. Животът на Лия е ад, толкова ми е мъчно за нея.

— На мен също. И никой не може да каже кога ще свърши всичко това. Дори когато умре Руфъс, тя ще си остане с тази празнота отвътре.

— Прекарва часове с него всеки ден, нали?

— Да, повече, отколкото трябва, според мен — отвърна Софи. — Напрежението й се отразява. Решила е да бъде суперсъпруга, супермайка и супер бизнесменка. Не може да бъде всичко това едновременно, но не иска да се откаже от нито едно от тези си задължения.

— Е, сега, след като има тази работа, финансовото й бреме ще поолекне.

— Ако тази работа наистина се окаже чак толкова хубава.

— Какво искаш да кажеш? — очите на Софи се помрачиха.

— Не знам, има нещо в цялата работа — прекалено хубаво е, за да е истинско.

— Да, чух те, като го каза на Лия.

— Но ще видим, и то скоро. Само трябва да стискаме палци и всичко друго, освен краката си… — замълча и се усмихна дяволито. — Като заговорихме за крака…

С пламнали очи Луис избута встрани таблата и протегна ръце към Софи.

Софи се засмя, а устните му се сляха с нейните.