Мерилин Бакстър
Безценно (14)

Четиринадесета глава

Дьошан изпъшка, после се раздвижи, докато Силвия продължаваше да го измъчва с езика и зъбите си. Не трябваше да е тук, знаеше го много добре, но не можа да устои.

Бременна или не, тази жена се бе превърнала в нещо като наркотик за него, от който не можеше да се отърве. Освен това разчиташе, че ще убеди Силвия да не казва на жена му за бебето, като й обещае да се разведе с нея.

Но всичко по реда си, каза си Дьошан, като вплете пръсти в черната коса на Силвия.

— Ела отгоре — настоя той с гърлен глас.

— Ъ-ъ, скъпи — прошепна тя, като го погледна изпод кичури коса.

Той я стисна по-силно.

— Какво искаш да кажеш с това „ъ-ъ“?

Тя му се усмихна мило.

— Нямам намерение да се чукам с теб, докато не кажеш на жена си или не ми дадеш малко пари.

Той я отблъсна и в същото време желанието му го напусна.

— Малка кучка! Казах ти, няма да позволя да ме изнудваш.

Тя се разсмя.

— Много добре знам какво говоря, защото държа всички козове.

— Колко пари ще ми трябват да се отърва от теб?

— Петдесет хиляди.

Дьошан едва не се задави.

— Чуваш ли се какво приказваш! Нямам толкова пари, а дори и да имах, нямаше да ти дам.

Изражението на Силвия се промени, макар че гласът й остана същият. Беше все така тих.

— Няма накъде да мърдаш, донжуан такъв, така че помисли добре върху онова, което току-що каза — тя замълча и перна с ръка омекналото му самочувствие. — Защото ако не го направиш, наистина ще съжаляваш. Обещавам ти.

— Върви по дяволите! — Дьошан скочи от леглото, навлече дрехите си бързо, опасявайки се, че ще повърне, преди да успее да излезе. Не повърна, а Силвия само се разсмя.

Озовал се навън, той се облегна върху стената на сградата, все още дишайки тежко. Не обичаше жена си, но със сигурност не обичаше и Силвия. И мисълта за някакво ревливо бебе, което щеше да се появи в живота му, го отвращаваше. Искаше или не, беше принуден да купи мълчанието на Силвия. Единственият начин да го направи бе да притисне Долтън и да го принуди да открие своето отроче.

Дьошан избърса уста с опакото на ръката, докато пристъпваше несигурно към колата си. Не можеше да отлага повече. Утре щеше да предприеме нещо и да провери докъде е стигнал господин Монтгомъри.

 

 

— Не, мамо, този следобед съм заета.

— Защо?

— Защото се опитвам по всякакъв начин да си намеря работа — отвърна Лия, като се мъчеше да се сдържа. — Непрекъснато въртя телефона. Нали знаеш как става?

— Не, не знам как става.

Лия усещаше, че Джесика търси с кого да се скара, докато седи сама вкъщи, мисли за разни неща и пуши цигара след цигара. Макар да бе казала, че е скъсала с този лош навик, Лия не й вярваше. Джесика просто не пушеше вече в нейно присъствие.

Лия въздъхна.

— Нещата стоят така, мамо, ако скоро не си намеря добра поръчка, ще трябва да доведа Руфъс… — гласът й секна. Пое си дълбоко дъх и продължи: — Той ще трябва да се прибере вкъщи.

— Ако беше ме послушала навремето — хапливо каза Джесика, — сега нямаше да си в това ужасно положение. Щеше да имаш чудесен дом и много пари…

— Виж какво, трябва да тръгвам. Коти ме вика — Лия бе чула достатъчно и нямаше желание да слуша повече тая стара песен. — Ако наистина ти трябва нещо, обади ми се.

— Не знам дали ще има полза от това. Ти няма да ми помогнеш.

Следващото нещо, което Лия чу, бе противният сигнал в слушалката. Първоначалната й реакция бе да изкрещи от отчаяние, но знаеше, че това няма да доведе до нищо, освен да изплаши сина й, което не можеше да направи. Животът му и без това беше твърде объркан.

По дяволите майка й! Някой ден…

Тази мисъл бе прекъсната, когато телефонът иззвъня под ръката й.

— Ало! — Само дето не изкрещя, мислейки, че отново е майка й.

— Лия?

Тя позна гласа. Беше Купър Андерсън, старият й шеф. Мигом застана нащрек, стисна ръба на масата и каза:

— Да?

— Всичко наред ли е? — попита той със спокойния си и самоуверен глас.

Лия потисна първоначалната си реакция да му каже да върви по дяволите и да тръшне телефона. Не обърна внимание на въпроса му и зададе своя:

— Какво искаш?

— Всъщност искам да разговаряме.

— О?

— Имам малко свободно време в един часа. За теб удобно ли е тогава?

Може и да грешеше, но й се стори, че долови нещо угодническо в гласа му. За миг отново се изкуши да му каже да върви по дяволите. Но защо да наврежда на себе си? Защо да не чуе какво има да й казва? Би могла да намери отговори на въпроси, които я измъчваха, откакто бе напуснала фирмата.

Както бе казала и на Софи, подозираше, че влиянието на Купър имаше нещо общо с факта, че не можеше да си намери никаква работа, че той зад гърба й я клеветеше. Ако беше така, искаше доказателства.

— Е?

— Добре. Ще дойда.

— Чудесно. Няма да съжаляваш.

След като приключи с телефона, Лия се опита да направи каквото може с остатъка от сутринта — това лошо начало на деня. Най-напред майка й, после противният й бивш шеф. Щеше ли да й провърви?

 

 

Кабинетът не се бе променил, нито пък самият той. Но какво бе очаквала, запита се Лия. Не беше минало чак толкова време, откакто напусна фирмата. Тя седна на стола пред бюрото му от скъпо черешово дърво в луксозно обзаведения кабинет и продължи да се взира в него.

Всъщност, като се вгледа по-внимателно, той се бе променил. Макар че красивите му черти бяха непокътнати, беше си пуснал мустаци, които не му стояха особено добре. Освен това като че ли беше прибавил още няколко килограма или кой знае — още мускули? Имаше вид, сякаш редовно се занимава с гири, което би било в неговия стил. Да не изглежда така, сякаш току-що е слязъл от страниците на GQ^[1], макар и на шейсет години, би било удар за Купър. Шикозният му костюм на тънки райета и вратовръзката отразяваха точно този начин на мислене.

— Е, бива ли ме? — попита той с усмивка, която откри чудесните му бели зъби.

— Не бъди толкова суетен — Лия не се и помъчи да прикрие презрението си.

Изражението му стана по-студено, после той се разсмя.

— Защо искаше да ме видиш, Купър? — попита Лия, която нямаше търпение да приключи срещата.

Лицето му отново стана напрегнато, но когато заговори, гласът му беше достатъчно предразполагащ.

— Липсваш ни тук.

— О, нима? Как така? — Лия бавно изглади една гънка върху пурпурната си памучна пола, без да сваля очи от него. Нямаше намерение да се предава лесно, нито да си губи времето.

— Променила си се, Лия — рече той без заобикалки. — Изглеждаш… — замълча, сякаш търсеше подходящата дума. — Зла, може би така трябва да се изразя. И това никак не ти отива.

— Никак не ме интересува какво мислиш за мен, Купър. Но ако не си чул, мъжът ми умира.

Тихият й, но студен глас сякаш проби бронята му от самоувереност. За момент той изглеждаше така, сякаш не знаеше какво да отговори. Но както обикновено, бързо се съвзе и каза съчувствено:

— Чух за това и не мога да ти опиша колко много съжалявам.

— Благодаря — отвърна тя, без да му повярва на нито една дума. — Но не за това си ме повикал тук — това простичко изявление възстанови официалния характер на срещата им.

Купър се размърда на стола си.

— Да, така е.

Тя чакаше.

Той въздъхна, погледна навън през прозореца, после отново към нея. Лия забеляза капчиците пот върху челото му, макар в стаята да беше толкова студено, че тя можеше да се използва за хладилна камера.

— Аз… ние искаме да се върнеш във фирмата.

Лия едва не се разсмя на глас, но се възпря навреме. Не й пукаше дали ще го обиди или не, но отново бе любопитна да разбере за какво става дума.

— Кои са тези ние?

— Съдружниците ми и аз, разбира се.

Веждата на Лия се изви в безупречна дъга.

— Разбира се.

Купър се изчерви, после приглади мустаците си.

— Е, добре, Лия, ти се позабавлява за моя сметка, сега нека да обсъдим най-важното.

— И какво е то?

— Парите — той се наведе напред. — Колко пари ще са нужни да те върнем обратно?

— Повече — отколкото имате.

Той се усмихна и се отпусна назад в стола си.

— О, не съм много сигурен. Във всеки случай не мисля, че ти си в изгодна позиция.

— И какво точно знаеш за моя бизнес? — гласът й беше изпълнен с напрежение.

— Знам, че финансово си много зле, че не можеш да си намериш работа.

Лия кипна отвътре при тази неприкрита арогантност. С удоволствие би му смачкала фасона.

— Все пак подозирам, че и ти имаш принос за това — отвърна тя със спокойна, но безцеремонна откровеност.

Купър премигна, после се вгледа в нея, сякаш да се увери, че е чул правилно.

— Моля?

— Чу ме много добре и знаеш какво имам предвид.

— Опасявам се, че не. Ако не можеш да си намериш работа, сигурно е заради това, че си обвинена в онази кражба. Жалко, че се случи в началото на пътя ти към независимост.

— Спести си неискреното съчувствие, Купър. И двамата знаем, че това не е единствената причина да не мога да си намеря работа.

— Но не можеш да обвиняваш мен, нито фирмата — разфуча се той.

— Мисля, че мога.

Купър изопна устни и те изтъняха.

— Не те поканих тук, за да спорим. Смятам, че твоето бъдеще е тук, при „Купър, Томас и Суейн“. Защо не се откажеш от опитите си да пробиеш сама и не се върнеш при нас?

— Благодаря, но няма да стане.

— Защо, по дяволите, не? Ще направим всичко възможно да останеш доволна.

Той назова една цифра и Лия само дето не зяпна от изненада. Някак си успя обаче да запази самообладание, макар че сърцето й биеше лудо.

— Въпреки всичко отговорът е не.

Лицето на Купър се разкриви. Тя не беше изненадана — то винаги погрозняваше, когато беше ядосан.

— Ще съжаляваш за това.

Лия стана и се приближи до бюрото:

— Не мисля така.

— Тази фирма е много влиятелна.

— А, значи признаваш, че си използвал това влияние, за да ме саботираш?

Купър пребледня.

— Ти нарочно изопачаваш думите ми. Не съм казвал такова нещо.

— Е, намекна го — каза Лия — и това ми е достатъчно. И тъй, махни се от пътя ми, Купър.

Той се изхили.

— Не можеш да ме уплашиш. Имам толкова голямо влияние, че ако реша, ще ти уредя никога да не получиш добре платена работа.

Лия се наведе над бюрото му и приближи лицето си до неговото толкова, колкото можеше да понесе, после каза с тих глас:

— А аз мога да ти уредя да отидеш в затвора за сексуален тормоз.

Той отвори уста, но от нея не излезе нищо.

— Не съм забравила времето, когато ме преследваше в онази стаичка — изгледа го отгоре до долу. — Ще помисля и върху това, преди да предприема друга необмислена крачка.

При тези думи тя се обърна кръгом и спокойно отиде до вратата. Когато я затвори след себе, стори й се, че чу сподавен звук.

Продължи да върви.

 

 

— Благодаря ви, че наминахте, господин Андерсън.

— Наричайте ме Купър, моля ви.

— Добре, Купър — каза Долтън, като пое протегнатата ръка на архитекта.

— Ще очаквам с нетърпение да ни се обадите — гласът на Купър бе в унисон с възбудата, изписана върху лицето му. — Вашият проект ще бъде едно внушително начинание и отново ви повтарям: убеден съм, че моята фирма е точно тази, която ви трябва. Ще направим нещо много специално, истинско място за забавления.

— Сигурно е така — отвърна Долтън с глас, лишен от емоция.

— Добре, бихме могли да работим чудесно заедно. Въпреки вълнението, което ясно личеше в гласа на Купър, Долтън беше уклончив.

— Ще ви се обадя.

Купър тъкмо се канеше да отвори вратата и да излезе, когато Долтън каза:

— Ъъъ, какво можете да ми кажете за Лия Фрейзър?

Купър бързо се обърна.

— Какво за нея? — гласът му бе така непреклонен, както раменете му.

Интересно, помисли си Долтън.

— Какво представлява като архитект?

Купър се усмихна самодоволно.

— В никакъв случай не е от калибъра, който ви трябва за тази работа.

— Работила е при вас, нали?

— Така е, само че не се справяше както трябва. Почувствахме голямо облекчение, когато напусна, за да започне самостоятелен бизнес.

— Значи искате да кажете, че не я бива в работата й?

— Точно това искам да кажа — Купър пристъпи още малко навътре в стаята и заговори конспиративно: — Всъщност сега си има неприятности заради някакви бижута, които изчезнали от къщата, където е работила напоследък.

— О, нима?

— Да — самодоволната усмивка на Купър стана още по-самодоволна. — Забравете за нея. На вас ви трябва някой от по-висока класа — замълча. — Все пак любопитен съм откъде сте научили за нея.

— Правя справки за няколко фирми — каза Долтън със спокоен глас. — Както малки, така и големи.

— Разбирам — Купър беше очевидно раздразнен. — Когато дойде време да се върши работа, струва ми се, ще разберете, че моята фирма най-добре ще я свърши.

Долтън се усмихна:

— Непременно ще го запомня.

— Добре, добре — Купър се присегна към възела на вратовръзката си и го разхлаби. — Ще чакам да ми се обадите.

Долтън не отвърна нищо.

 

 

Долтън се взираше през прозореца в океана и му се искаше и той да яхне вълните като онези със сърфовете. Не можеше да си позволи този лукс, във всеки случай не сега.

Чувайки шум, той се обърна и видя Тони да влиза в импровизирания им офис.

— Кой беше онзи, който току-що си тръгна?

— Едно копеле.

Тони повдигна вежди, после се засмя.

— Точно така си помислих и аз.

— Е, това иде да покаже, че големите умове мислят еднакво.

— Разбирам те.

Усмивката на Долтън се стопи.

— Виж какво — каза Тони, — ако няма нищо належащо в момента, имам малко лична работа, която трябва да свърша.

— Няма проблеми. Върви. Ще говорим по-късно.

Долтън дори не забеляза кога излезе Тони. Отново мислеше за Лия и какво да прави с нея. Погледна резюмето, което му беше изпратила. Вече имаше другите справки за нея и бе получил само блестящи отзиви за способностите й като архитект.

Все пак искаше да разговаря с Купър Андерсън само за да види каква е реакцията му по отношение на Лия. Не знаеше какво се бе случило между тях, но каквото и да бе то, не беше нищо хубаво.

Но ако трябваше да избира, беше на страната на Лия. Що се отнасяше до кражбата, нито за секунда не допускаше, че тя има нещо общо с нея.

Да я наеме ли? Това беше много важен въпрос. Трябваше ли да пусне в ход този безумен замисъл? Да. Нямаше друг избор, защото Паркър беше объркал всичките му планове. Трябваше да се доближи до това дете. Единственият начин да го направи беше чрез Лия. Но не всичко бе загубено. Вярваше, че Лия е най-добрият архитект и дизайнер за тази работа. Изглеждаше ентусиазирана, схватлива й интелигентна. Не можеше да желае нищо повече. И все пак нещо го възпираше да я наеме и не знаеше какво.

Облегна се назад в стола си и отчаяно сбърчи чело.