Мерилин Бакстър
Безценно (13)

Тринадесета глава

— Мамо, татко кога ще си дойде вкъщи?

Тези думи късаха сърцето на Лия, която, хванала Коти за ръка, го въведе в стаята на Руфъс.

— След известно време, синко — отвърна Руфъс със слаб, хриплив глас, но върху лицето му имаше усмивка, докато подаваше ръка на сина си.

Лия се беше отбила по-рано, за да разбере как е започнал денят на съпруга й. Дежурната сестра беше й казала, че е седнал в леглото, което се случваше рядко. И тъй като Коти бе настоявал да види баща си, тя реши да опита днес.

Освен това се чувстваше виновна — доста време бе минало, откакто не бе водила детето в клиниката. През това време здравето на Руфъс се бе влошило. Коти сякаш го почувства, вдигайки очи към Лия.

Тя успя да се усмихне въпреки сломеното си сърце:

— Всичко е наред.

Коти изтича до леглото и сложи малката си ръка в голямата, но слаба ръка на баща си.

— Как е моето момче? — задъхвайки се, попита Руфъс.

— Добре. С мама играхме на топка — очите на Коти бяха радостни, после помръкнаха. — Но искам с теб да играя. Мама не играе много добре — той хвърли поглед към Лия. — Непрекъснато пропуска топката и трябва да я гони.

Последното изречение беше казано с такова детско възмущение, че Лия се разсмя. А също и Руфъс, което накара сърцето й да подскочи от радост. Коти беше този, който поддържаше живота в него. Руфъс я обичаше; тя не се съмняваше в това. Но синът му бе звездата в неговия живот, затова се бореше така упорито.

— Съжалявам, каубой, много ми се иска да мога… — пристъп на кашлица прекъсна думите на Руфъс.

Сянка на уплаха премина върху лицето на Коти, той отстъпи назад, когато Лия се спусна към Руфъс. Накрая пристъпът премина, но съпругът й бе така отпаднал, че отпусна глава върху възглавницата и затвори очи.

— Съжалявам. Аз…

— Шшшт, скъпи, всичко е наред — прошепна Лия, като галеше влажното му чело с ръка.

— Мамо…

Коти не успя да довърши изречението си. Вратата се отвори и в стаята влезе висока кокалеста сестра.

— Ей, здрасти, Коти! — рече тя с усмивка.

— Здрасти — срамежливо отвърна той.

— Добро утро, Хейзъл — поздрави Лия любимата си сестра от персонала.

— Ох, ох, господин Фрейзър, май пак ви е нападнала тази отвратителна кашлица.

— Точно така — потвърди Лия и смръщено сключи вежди.

— Е, това трябва да помогне — Хейзъл подпря главата на Руфъс върху здравото си тяло и я задържа така, докато глътне едно хапче. После се обърна към Коти: — При господин Райли има на посещение едно кученце от приюта за животни. Искаш ли да го видиш?

Очите на Коти светнаха.

— Може ли, мамо?

— Нямам нищо против.

— Е, синко, какво ще кажеш? — обади се Руфъс, като правеше храбри усилия да не кашля.

Лия знаеше колко му струва това усилие, тъй като непрекъснато трябваше да преглъща. Искаше й се да може да направи още нещо за него, но нямаше с какво повече да му помогне. Всичко възможно бе вече направено.

— Ей сега се връщам — каза Хейзъл, съсредоточавайки мислите на Лия към настоящия момент.

Сестрата удържа на думата си. След малко влезе отново в стаята.

— Виж, мамо — извика Коти. — Виж какво има господин Райли.

— О, боже! — Лия погледна мъничкото, гърчещо се кутре в ръцете на сестрата.

Руфъс се разсмя, сетне се закашля. Лия му хвърли бърз поглед.

— Добре ли си?

— Добре съм — после се обърна към Коти: — Хайде, синко, вземи го. Мисля, че сестра Хейзъл малко трудно ще се оправи с него. Това кутренце ми напомня за моето куче, когато беше малко.

Усмихнат, Коти протегна ръце към кученцето, после се разсмя, когато червеното му мокро езиче близна бузата му, а след това и устните му.

— Коти! — извика Лия ужасена. — Не му позволявай да те ближе по устата.

— Защо не? То няма лош дъх.

Лия вдигна безпомощно очи.

— Искаш ли да си поиграеш още малко с него? — попита сестрата, прикривайки усмивката си.

— О, чудесно!

Хейзъл се усмихна широко.

— Ще се върна след малко.

След като сестрата излезе, Коти седна на пода и се опита безуспешно да задържи в ръцете си шаващото кученце.

— Хайде, кутренце — извика той. — Хайде, кутренце.

Лия седна на леглото до Руфъс и двамата се загледаха в Коти, който запълзя към кученцето. Лия стисна ръката на мъжа си и се усмихна. Руфъс, на свой ред, стисна ръката й и й намигна.

— О-ох — извика Коти.

Лия погледна към него тъкмо когато кученцето вдигаше крака си.

— О, не! Коти, спри го!

— Ами то просто трябва да пикае, мамо.

— Къде си чул тази дума, млади човече?

— Пикая? — невинно попита Коти.

— Да.

Коти вдигна рамене.

Лия се канеше да го смъмри, но си замълча, когато Руфъс я дръпна за ръката:

— Ей, всичко е наред. Няма нищо лошо.

Лия се усмихна.

— Прав си, не е кой знае какво. Ще взема хартиена кърпа и ще го почистя.

— Не, почакайте — каза сестра Хейзъл, влизайки безшумно в стаята. — Аз ще се погрижа за това — тя се усмихна на Коти, който отново държеше кученцето в ръцете си. — Както виждам, твоето приятелче е имало премеждие.

— Да, госпожо, то се из…

— Коти!

Всички се разсмяха.

— Искаш ли да занесеш кученцето обратно при господин Райли? — попита Хейзъл.

— Да, госпожо.

— Хайде — насърчи го Лия с усмивка.

Веднага щом те излязоха от стаята, Лия седна до леглото на съпруга си и хвана ръката му.

— По-добре ли се чувстваш?

Руфъс се опита да стисне пръстите й.

— Много по-добре.

— Чудесно — тя преглътна сълзите си. Чертите му се изкривиха в нещо като усмивка.

— Много си красива.

Лия почувства, че се изчервява.

— Хайде, хайде, на кого ги разправяш! Приличам на баба Яга.

— В никакъв случай — изхриптя той.

Тя отново се усмихна, но само с устни. Очите й бяха помръкнали и изпълнени с болка, макар неговите да преливаха от гордост и любов, докато продължаваше да я гледа, сякаш да запечата чертите й в паметта си.

Лия не можа да сдържи сълзите си.

— Не е честно — простичко каза тя. — Още си млад, не е честно — не можеше да овладее гнева, който се надигаше у нея.

— Недей, скъпа. Грижи се за себе си и за сина ни.

— Руфъс, нека да те взема вкъщи, за да мога…

— Не — прекъсна я той. — Нали знаеш какво мисля по този въпрос? Не искам Коти да ме гледа така всеки ден. Не е хубаво нито за него, нито за теб. Трябва да се занимаваш с твоята работа.

Само ако имаше с какво да се занимавам, помисли си тя с болка. Но нямаше никакво намерение да споделя с него тези проблеми, нито пък имаше куража да му каже, че можеше да й се наложи да си го вземе вкъщи, защото застрахователната компания беше фалирала и нямаха вече почти никакви спестявания.

— Впрочем как върви работата ти? Жънеш ли успехи?

— Всъщност да — излъга тя и се опита да се усмихне ведро.

Руфъс вдигна ръката й към устните си и нежно я целуна.

— Обичам те — каза той. Сега в неговите очи напираха сълзи. — И толкова съжалявам…

Лия поклати глава, а сълзите се стичаха по бузите й.

— Не казвай това. Никога не го казвай. Няма за какво да съжаляваш.

— Избърши тези сълзи, чуваш ли? Трябва да се държиш заради Коти.

— Ще се опитам — тя се усмихна, но усмивката й беше колеблива.

— Направи усилие — той се усмихна и отново стисна ръката й. — Обещаваш ли?

— Обещавам — прошепна тя и лекичко издърпа ръката си от неговата, като видя, че заспива.

Лия вдигна глава с чувството, че ще се удави от скръб. Безсилието, което изпитваше, бе непоносимо.

Малко след това стана и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.

 

 

По-късно същия ден Лия седеше в офиса си и оглеждаше един списък на фирми. Бе позвънила на всичките, освен на две, и те — без изключение — вече си бяха наели архитекти.

Колкото и обезсърчаващи да бяха тези телефонни разговори, тя не беше напълно отчаяна. Дълбоко в съзнанието си хранеше малка надежда за проекта на Монтгомъри.

Не биваше да се надява; само щеше още повече да се отчае. Здравият разум й подсказваше, че той няма да наеме за проекта си човек без никакъв опит.

И все пак не можеше да спре да мисли за проекта и за мъжа. Долтън Монтгомъри я беше сварил напълно неподготвена. Не й хареса начинът, по който я гледаше — сякаш искаше да я съблече. А може би, мислеше си тя, това бе параноя, която се дължеше на горчивия й опит в онази фирма.

Освен това беше смутена и от онова особено усещане, което той създаваше у нея. Беше го забелязала в мига, в който влезе в ресторанта. Но ако можеше да получи тази поръчка, знаеше, че ще се справи с параноята си и с неговата самонадеяност.

Лия се изправи, изпъна гърба си, после подскочи, когато проблесна светкавица, последвана от трясък, който разтърси стаята. Разтревожено погледна към прозореца. Трябваше вече да е свикнала с такова време, но гръмотевичните бури още я плашеха. Коти беше отишъл при един приятел; не биваше да го пуска. Тя щеше да се чувства по-добре, ако си беше вкъщи при нея.

Взе дистанционното и тъкмо щеше да включи телевизора, когато на вратата се позвъни. Намръщено се отправи към всекидневната, отвори вратата и видя Софи, застанала на предната веранда, цялата вир-вода.

— Господи! — Софи се втурна вътре и се спря едва в средата на стаята. — Когато излязох от къщи сутринта, нямах никаква представа, че небето ще се продъни от дъжд.

— Аз също.

— А прогнозата беше, че ще вали проливен дъжд.

— Сигурно.

Софи се разсмя.

— Мога ли да взема една хавлиена кърпа?

— О, извинявай. Трябваше да видя, че изглеждаш като удавен плъх.

— Благодаря — измърмори Софи, преди да се затътри към банята. Няколко минути по-късно тя седеше срещу Лия на масата в трапезарията, а пред нея димеше чаша френско кафе с ванилия.

— Ммм — каза Софи, вдишвайки аромата. — Благодаря. Точно това, от което имам нужда, но си мислех, че сигурно пиеш чай с лед. Навън е такава ужасна влага.

— Сега съм в такова настроение.

— Била си в клиниката, нали?

— Заведох Коти.

— Как мина?

Лия преглътна една въздишка, преди да отпие от кафето.

— Всеки път, когато го водя там, сърцето ми се къса.

— Мога да си представя какъв ад е това за теб. Те помълчаха известно време, после Лия каза:

— Цял следобед въртя телефона. Засега нищо.

— Това не е единственият ти проблем.

Чашата на Лия замръзна във въздуха, преди да стигне до устните й.

— Какво имаш предвид?

— Онова досадно копеле още се навърта наоколо.

Очите на Лия се разшириха.

— Дж. Т. Партридж от застрахователната компания?

— Да.

— Искаш да кажеш, че е тук, отвън, в това противно време?

— Само си подай носа навън и подуши оня гаден мирис, тогава ще ми повярваш.

— Онзи мръсник.

— Мръсник и половина.

— О, Софи, ами ако ме арестуват заради онази кражба? — Очите на Лия се изпълниха с уплаха.

Софи махна с ръка.

— А, това никога няма да стане. Моят съвет е да не обръщаш внимание на това влечуго и да използваш енергията си, за да намериш някоя хубава работа, а не такава за дребни пари.

— Странно е, че го казваш — Лия се загледа в дъжда през прозореца, после отново погледна Софи. — Всъщност имах интересна среща преди два дни точно за такава работа.

Софи зяпна от изненада:

— Защо не ми каза?

— Защото мисля, че нищо няма да излезе, затова.

— Все пак трябваше да ми споменеш. И с кого беше срещата?

— Долтън Монтгомъри.

— Долтън Монтгомъри. Долтън Монтгомъри. Това име ми е познато — изведнъж лицето на Софи се оживи. — Това е онзи — почти съм сигурна, — който известно време се срещаше с приятелката ми Синтия, после я заряза.

— Никак не бих се учудила. Навсякъде върху него сякаш са татуирани думите покорител на женски сърца.

— Значи е хубав, а?

Лия сви рамене.

— Бива го.

— Какво значи „бива го“?

— Интересува ли те? — Лия се усмихна.

— Защо не? Нито съм умряла, нито съм омъжена.

— Още не, поне засега — закачи я Лия.

— Точно така. Е, как изглежда?

— Все пак не мисля, че Луис ще погледне с добро око на твоя интерес към друг мъж.

— Вече ти казах: не съм нито умряла, нито още омъжена.

Лия само поклати глава.

— Ами висок и рус е, има някак си неправилни черти, които, ако се анализират поотделно, не биха били привлекателни. Но събрани заедно, представляват доста интересно цяло — това, което пропусна да каже, бе, че не е честно един мъж да има очи като неговите — дълбоки и черни, с гъсти мигли и добре очертани вежди.

— Значи интересен, а?

Лия сви устни.

— Това е само образно казано.

— Нали знаеш кой е?

— Нямам никаква представа.

— Не може да бъде. Помисли. Името Монтгомъри не ти ли говори нещо?

— Не.

— Е, хайде де. Баща му, вече покойник, бе сенатор от Луизиана. Беше толкова влиятелен, мислеха го за втори Хюи П. Лонг.

— А, ето откъде Долтън Монтгомъри има пари за този проект.

— Който представлява какво? — Лицето на Софи се оживи.

Лия й разказа най-важното от разговора си с Долтън.

— Уау! Даваш ли си сметка, че такава работа възлиза на милиони?

— Затова знам, че няма да я получа, особено след като направи справките за мен.

— Предполагам, не си му дала името на онзи негодник Купър Андерсън за справка?

— Трябваше да му кажа къде съм работила преди. Освен това приятел на някакъв негов приятел му е казал за мен.

— Ясно. Все пак ще стане голям гаф, ако говори с него.

— Знам. А не забравяй и Елън Тибодо и нейното обвинение.

— Значи не спомена за кражбата?

— Не, просто не можах да го направя. Защо да се унижавам без никаква причина?

— Умен ход — Софи замълча за момент. — Какво според теб го е накарало да ти се обади? В края на краищата ти си нямаш и понятие от казина и клубове.

— Не мога да си го обясня — каза Лия и въпросително сви устни. — Каза ми само, че получил добри препоръки за мен.

Софи сви рамене.

— Кой знае, късметът ти може най-после да проработи.

— Ами! Някоя голяма фирма, може и моята старата, накрая ще вземе поръчката.

— Не се знае. Сега да стискаме палци, а и всичко останало.

— Междувременно аз трябва да си потърся работа — каза Лия обезсърчена. — Някакви идеи?

— Виждам две имена в този списък, които не са задраскани.

— Права си.

— Позвъни им.

Лия вдигна телефона.

 

 

В офиса на най-горния етаж на проектантската фирма „Купър, Томас и Суейн“ настъпи мълчание, докато двамата мъже се гледаха.

— Е, какъв е резултатът? — попита Купър Андерсън, най-старшият от съдружниците.

— Разговарях с една дузина кандидати и никой от тях не се оказа подходящ.

Даруин Томас, вторият по старшинство, наистина изглеждаше обезпокоен.

— Ще продължаваме да търсим и това е.

Даруин се изправи и отиде до прозореца на луксозния кабинет. Намръщен, Купър го наблюдаваше и си мислеше колко е комичен с плешивата си глава и издути бицепси. Стана му смешно, но не се засмя.

— Искам да знам защо, по дяволите, пусна Лия Фрейзър да си ходи — сега Даруин се беше обърнал и хвърляше гневни погледи към Купър.

Купър се напрегна.

— Много грешиш, приятелю. Един ден тя просто се появи усмихната и каза сбогом.

— Е, хайде де, Купър, откога позволяваш на разни женички да ти погаждат номера? Сигурно има и нещо друго. По дяволите, човече, тя изкара много пари за тази фирма. Освен това чакаше я страхотна кариера.

— Изборът беше неин, Даруин — отвърна Купър студено. — И на мен не ми харесва, както и на теб.

— Тогава накарай я да се върне — Даруин хвърли папката на бюрото на Купър. — Никой от тия не може да се сравнява с нея — обърна се и отиде до вратата, където се поспря. — Впрочем Уолтър е на същото мнение като мен.

Той затръшна вратата след себе си и Купър се сепна. Чудесно, няма що, помисли си той. Двама срещу един, което предвещаваше неприятности за него. Ако разберат…

Изруга на глас.