Мерилин Бакстър
Безценно (12)

Дванадесета глава

— Мамо, имам нещо да ти казвам.

Докато слагаше торбата, с покупките върху бюфета, Лия хвърли поглед към сина си.

— Добре, скъпи, слушам те.

Коти наклони глава на една страна, а зелените му очи бяха замислени.

Вместо да приготви нещо за хапване, както възнамеряваше, и да седнат да вечерят, Лия се облегна на бюфета и се усмихна.

— Е, давай, каубой.

Петгодишният хлапак наведе глава и с върха на протритата си обувка взе да шари по пода.

— Коти?

Той вдигна очи.

— Днес в училище ударих Тери.

— Ммм, искаш ли да ми разкажеш за това?

Очите му внезапно се напълниха със сълзи.

— Каза, че моят татко е болен стар човек и никога няма да може да рита топка с мен.

Ако не се беше подпряла на бюфета, Лия беше сигурна, че краката й нямаше да я издържат. Господи, колко още можеше да понесе? Единственото нещо, с което се гордееше, бе устойчивостта на сина й, разбирането му, че тяхното семейство не е като другите семейства. Сега, докато се вглеждаше в малкото му измъчено лице и видя долната му устна да потреперва, Лия разбра, че се е провалила. Падна на колене и го прегърна.

Отначало той остана скован, после също я прегърна. Тя преглътна сълзите си и се отдръпна, така че да може да го погледне право в очите.

— Тери е прав. Твоят татко няма да може да играе на топка с теб — тя замълча, после добави тихо: — Помниш ли, когато говорихме за това?

— Но…

— Знам какво ще ми кажеш. Прав си, не е честно от страна на Тери да ти подхвърля неща, които са толкова сериозни и ти причиняват болка — Лия отново замълча. Беше толкова трудно да се обясни на едно дете, което гледаше света през розови очила, че животът е несправедлив, никога не е бил справедлив и няма да бъде. — Но не е било честно и от твоя страна да го удряш.

Коти изопна непокорно устни:

— Ще го направя отново.

— Не мисля така. Нито баща ти, нито аз искаме да се държиш по този начин. Само защото Тери е един безчувствен глупак…

Коти се измъкна от прегръдката й, кикотейки се.

— Е, да, той е глупак и заради това не бива да му обръщаш никакво внимание, а не да го удряш. Разбра ли?

— Разбрах. Може ли да изляза?

— Първо ми кажи какво направи учителката.

Лицето му отново помръкна:

— Накара ни двамата да застанем в ъгъла.

Лия я побиха тръпки.

— Следващия път, когато се случи нещо такова, аз ще те нашляпам по дупето, когато се прибереш вкъщи.

Коти се вгледа в Лия, сякаш искаше да провери сериозността на думите по израза на лицето й. Навярно го убеди.

— Да, мамо — промърмори той и отново започна да рови с обувката си върху пода.

Лия повдигна брадичката му и се усмихна:

— Върви. Ще те извикам, когато вечерята е готова. След това, ако има време, ще играем на топка. Съгласен ли си?

— Да! — Коти изтича навън.

Лия се изправи и отново насочи вниманието си към продуктите, които бе купила. Но ентусиазмът й да приготвя каквото и да било се изпари. Беше направила всичко възможно да подготви Коти за промяната, която бе настъпила, особено след като настаниха Руфъс в частната клиника за тежко болни. Лекарят я беше посъветвал да предприемат тази стъпка, тъй като тя не можеше да се справя вкъщи, нито да полага специални грижи за Руфъс. Опита се да наеме болногледачки, но последствията бяха злополучни. Едната открадна пари, а другата се бе държала грубо с Коти.

Накрая самият Руфъс повдигна въпроса да постъпи в Брукшир Хаус и по-късно взе окончателното решение, изтъквайки като причина, че не желае Коти да го вижда как отпада все повече от ден на ден. Лия се бе опитала да го разубеди.

— Скъпи, не — бе казала тя. — Коти ще свикне. Той те обича и разбира всичко.

Руфъс се беше усмихнал.

— Не, мила, не разбира. Той е дете и не бива още отсега да се сблъсква със суровата действителност. Искам да му спестя това.

— Ами ако преместя офиса си вкъщи? Тогава бих могла да наглеждам болногледачките… — тя млъкна, усещайки как гласът й секва.

— Шшшт, дори и през ум да не ти минава да местиш офиса си. Къщата е прекалено тясна за всички, като се има предвид и Софи, която ти помага от време на време. Ти и без това не седиш много-много там; винаги си с мен. И ти имаш нужда от повече простор, скъпа.

Нямаше нужда от повече простор, но не успя да го убеди. Въпреки че той беше само жалка останка от човека, за когото се бе оженила, времето, прекарано с него, й носеше радост — четеше му, разговаряше с него, галеше го. Но той като че ли губеше борческия си дух и понякога тя се питаше дали и нейният дух не отслабва, особено в сегашното положение.

Парите им бяха на свършване. Скоро щеше да й се наложи да прибере Руфъс вкъщи. После какво, запита се тя.

Лия поклати глава, след това се залови с непосредствената си задача. Тъкмо се канеше да повика Коти за ранна вечеря, когато телефонът иззвъня. Тя се загледа за момент в него, тъй като никога не бе сигурна дали не е някой перспективен клиент, защото номерът в офиса и вкъщи беше един и същ, или пък се обаждат от клиниката. Опасявайки се от второто, тя се напрегна да събере сили, преди да го вдигне.

— Ало — каза колебливо.

— Госпожа Фрейзър?

Лия не разпозна гласа на мъжа, но той беше плътен и… Думата, която й трябваше, не й идваше наум. Секси? Това ли беше думата? После, засрамена от мислите си, Лия отвърна по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Да, тя е на телефона.

— Аз съм Долтън Монтгомъри.

След като тя не отвърна нищо, стори й се, че чу въздишка в другия край на линията, но не беше сигурна.

— Вие сте архитект, а също и дизайнер по вътрешното оформление, нали?

— Да — каза тя и предпазливо снижи глас: — Защо?

— Бих желал да разговарям с вас за една поръчка, която искам да ви възложа.

Лия беше така слисана, че за миг остана безмълвна.

— Госпожо Фрейзър, чувате ли ме?

— Да, чувам ви. Как разбрахте за мен?

— Приятел на един мой приятел ви препоръча.

Изглеждаше достатъчно правдоподобно. Но защо не му повярва?

— Каква точно работа имате предвид?

— Ами прекалено сложно е, за да ви го обяснявам по телефона. Възможно ли е да се срещнем утре за по едно кафе в ресторант „Уиндзор“ в Билокси, да кажем, към пет часа?

Ако на Лия този ресторант не бе известен като подходящ за делови разговори, тя щеше да откаже категорично. Ала когато човек търси работа, понякога трябва и да рискува. Пък и какво ли би могло да й се случи в ресторант, пълен с хора?

— Добре, господин Монтгомъри. Ще дойда.

— Добре. Тогава до утре.

Той затвори. Лия се взираше в слушалката, а в същото време изпитваше особено чувство. И така, какво се крие зад всичко това, питаше се тя.

Въздъхна и остави слушалката на мястото й, после отиде до вратата.

— Ей, каубой, вечерята е готова.

Коти на бегом изкачи стъпалата.

— После ще играем ли кеч?

Лия разроши косата му.

— За нищо на света няма да пропусна тази възможност.

 

 

Когато Долтън паркира колата си пред ресторанта, небето все още бе оранжево като гушата на червеношийка. Той измъкна огромното си — близо метър и деветдесет — тяло иззад волана, пристъпи навън в непоносимата жега, после поспря.

Трепереше като лист, но цялото му бъдеще зависеше от тази среща и ако се провалеше… Поклати глава, сякаш да отпъди подобна мисъл. По дяволите, няма да се провали. Тя беше жена, нали? Като си помисли, нямаше жена на този свят, която да не може да очарова… фактът, че тя бе майката на неговия син, нямаше никакво значение за тази среща. Това си беше бизнес. Чист бизнес.

Влезе в сенчестия ресторант, спасявайки се от слънцето. Докато изчакваше управителката, той я видя. Инстинктивно усети, че това е Лия Фрейзър.

Тя седеше на една отдалечена маса до прозорците. Можеше да види само профила й, но този профил си го биваше. Беше слаба, с фино изтеглени черти. Скулите й бяха високи, а кожата й безупречна, независимо от факта, че бе на трийсет години, както му бе известно. Лъскавата й кестенява коса бе сресана в модна прическа. Главата си залагаше, че всичко останало си беше на мястото — стройно, но приятно закръглено тяло, което излъчваше изтънчена сексапилност.

Но не фигурата й бе това, което го заплени. „Хладна“ — това беше думата, която му хрумна. „Недостъпна“ — бе другата дума. Носеше златист ленен костюм, но топлият цвят почти не смекчаваше студеното й изражение. Все пак беше омъжена.

Можеше да се обзаложи, че никога не е била шибана на кухненската маса. Да, това е интересна мисъл, каза си той, върху която си струва човек да поразсъждава…

Бързо отпъди тази мисъл, фатално привличане ли беше това? Ако някога е трябвало да потиска половия си инстинкт, то сега бе такъв момент.

Това е бизнес, напомни си отново. Тя беше бизнес и нищо повече. Което не бе съвсем вярно. Цялото му бъдеще лежеше върху тези крехки рамене.

И колко жалко! При всякакви други обстоятелства с удоволствие би се гмурнал в тези опасни води. Здравият разум му дойде на помощ, но все пак не можеше да откъсне поглед.

Сякаш усетила присъствието му, тя се обърна. Унесени зелени очи, които сякаш изпълваха лицето й, се взряха в него. Той беше покорен не толкова от красотата им, а от неизмеримата болка, отразена в тях.

Тя изглеждаше толкова безпомощна, толкова отчаяна, толкова уязвима, че той остана неподвижен. Болният й съпруг ли беше причината за тази нейна мъка?

Сякаш смутена, че я е видял как го наблюдава, тя се протегна към чашата с вода пред нея и отпи една глътка.

Долтън й даде още една минута да се съвземе, после мина покрай управителката с усмивка и се насочи към нейната маса. Единствената реакция от докосването на погледите им преди мигове бе лекото напрягане на тялото й.

— Здравейте, госпожо Фрейзър.

Тя се усмихна, което я направи още по-привлекателна. Долтън издърпа един стол и веднага направи знак на сервитьора.

— Какво ще желаете?

— Само кафе, моля.

Когато сервитьорът дойде до него, Долтън каза:

— Кафе за дамата, а за мен бира.

Сервитьорът кимна, после се отдалечи.

— Тук е хубаво — каза Лия, като се огледа. — Никога не съм идвала преди.

Гласът й също беше хубав, малко сипкав, но жив.

— Не съм редовен посетител тук, но съм идвал по разни поводи. Казват, че кухнята е чудесна, макар че на мен ми харесва атмосферата.

И наистина. Ресторантът бе обзаведен с вкус и в същото време беше тих, което позволяваше на човек да се наслаждава на храната или на разговора без много излишен шум. В момента главната зала за хранене беше почти празна.

Сервитьорът се върна с питиетата им. След като Долтън обясни, че няма да си поръчват вечеря, сервитьорът дискретно изчезна.

Долтън отпи от бирата си и погледна Лия над ръба на чашата. Тя го наблюдаваше с големи и питащи очи.

Той свали чашата си и каза с възможно най-делови тон:

— Имам един голям проект за реконструкция.

— Точно с това се занимавам, господин Монтгомъри.

— Затова ви поканих тук — излъга той. — Ето за какво става дума. Притежавам клуб в комарджийското свърталище — терминологията му я накара да се усмихне. От тази усмивка стомахът му се сви и той замълча.

— Продължавайте — подкани го тя.

Той отпи още една глътка бира.

— С две думи — възнамерявам най-напред да направя ремонт и ново обзавеждане на клуба. Освен това обмислям и идеята да надстроя отгоре апартамент, макар че това може да почака, защото има една голяма стая с баня, което е достатъчно засега. Както и да е, клубът е свързан посредством пристан с едно корабче с витла, което неотдавна купих от човек, който фалира. Той тъкмо се беше заел да го прави казино. Проблемът е в това — не ми харесва обзавеждането и всичко останало в него и искам да го променя.

— А, значи сте комарджия, господин Монтгомъри?

— Точно така — Долтън замълча, докато наблюдаваше как долепя чашата с кафе до червените си устни. Прокашля се, после каза: — Чувствам, че не одобрявате хазарта.

Страните й поруменяха и когато си пое дъх, гърдите й се надигнаха и изпънаха блузата й. Той извърна глава и насочи вниманието си към една цветна леха отвън. Гледаше цветята как се поклащат от лекия ветрец.

— Дали одобрявам или не, няма значение.

Той отново я погледна.

— Това не е съвсем така. Вие ще се занимавате с казиното и ако не приемате хазарта, това може да повлияе на решенията ви — не че ми пука, помисли си той. Не го интересуваше архитектурата, интересуваше го тя, искаше да я опознае. По дяволите, всичко това можеше да й го каже по телефона.

— Не съм съгласна — категорично заяви тя.

— И така, значи тази работа ви интересува?

— Разбира се, всеки нормален архитект би се заинтересувал. Това е чудесна възможност, а също и предизвикателство.

Долтън се отпусна на стола си.

— Точно така си е, госпожо Фрейзър. Точно така.

Тя се изчерви отново и този път руменината стигна до острото деколте на блузата й, но погледът й не трепна. Те останаха загледани един в друг няколко мига.

Ако нещата бяха по-различни, то тя бе типът жена, която баща му би избрал за него — царствена, самоуверена и сдържана, помисли си той.

Преди малко, в онзи миг на безумие, тя го беше заинтригувала. Сега вече не. Обичаше жените, които проявяваха малко твърдост. В нея нямаше нищо такова. Или се лъжеше? Изглеждаше деликатна като скъп порцелан, но той усещаше, че не би се пропукала лесно.

— Някакви въпроси? — попита, връщайки мислите си към темата на разговора.

— Да. Разбира се, има други, които са много по-квалифицирани точно в тази област. Аз нямам абсолютно никакъв опит с казина, тогава защо решихте…

— Вярно е — прекъсна я той, — но както вече ви казах, получих добри препоръки за вас.

Тя съвсем не изглеждаше убедена, но не каза нищо. Долтън разбра, че това е жена с интуиция и остър ум. Трябваше да бъде страшно предпазлив, иначе щеше да усети хитрината му.

Погледите им се срещнаха отново и поради някаква причина, която Долтън не можеше да определи, напрежението във въздуха стана толкова силно, че заплашваше да ги задуши.

— Наистина трябва да тръгвам — изведнъж каза тя, а звучността в гласа й стана с един децибел по-силна. — Имате телефонния ми номер, ако решите да продължите с проекта си. Мен наистина ме интересува.

Тя стана, и той също.

— Благодаря ви, че дойдохте.

Той протегна ръката си и макар че тя му подаде своята, допирът бе толкова кратък, та му се стори, че си го е въобразил. Но не беше си въобразил потреперването на тази ръка.

След като тя си тръгна, Долтън изпи още две бири.

 

 

Той подуши евтиния й парфюм. В мига, когато Дж. Т. Партридж отвори вратата на апартамента си, мирисът го удари в лицето. Беше готов да побегне. Господи, жена му, Джоузефин, бе последният човек, когото искаше да види. Имаше намерение само да удави проблемите си в бутилка алкохол, после да умре.

Дж. Т. не си направи труда да светне лампата. Луната, чиято ярка светлина нахлуваше през дръпнатите пердета, му помогна да я види, седнала на дивана, сякаш точно там й беше мястото. Е, по дяволите, тя вече нямаше работа в тази къща.

— Какво правиш тук, Джоузефин? — попита той без заобикалки.

Тя сбърчи нос.

— Така ли трябва да разговаряш с жена си?

— Която скоро ще стане бивша — Дж. Т. наблегна на „бивша“.

Джоузефин противно се изсмя.

— Точно тук е грешката ти. Промених решението си. Не искам развод.

Дж. Т. също се разсмя, само че от отчаяние.

— Разбира се, че искаш.

Джоузефин се изправи и тогава Дж. Т. забеляза, че е пияна. Трябваше да се подпре на страничната облегалка на дивана, за да стане.

Не беше хубава жена. Никак даже, по дяволите! Лицето й беше прекалено дълго, а брадичката й прекалено заострена. Но навремето имаше най-хубавите гърди, които беше виждал. Сега, когато беше надебеляла от алкохола, сигурно бяха увиснали до кръста й. Общо взето, беше неприятна гледка и Дж. Т. се обърна отвратен.

— Само да си посмял! — изсъска тя.

— Какво?

— Да ми обърнеш гръб, копеле.

— Ако си дошла тук да се заяждаш с мен, само си губиш времето. Изморен съм до смърт и искам да си лягам.

— Всъщност и аз това имах наум. Дойдох да се чукаме.

Дж. Т. разтърка големия си корем, после се присегна към електрическия ключ вдясно от него. Светлината тутакси заля мръсната, неприветлива стая. Те се вгледаха един в друг, опитвайки се да свикнат със светлината. Джоузефин закри очите си.

— Загаси това проклето нещо.

— Не. Искам да се махнеш. Веднага!

Тя пристъпи към него.

— Лъжец.

— Не те лъжа. Между нас всичко свърши, край.

Лицето й се изкриви в грозна, подигравателна гримаса.

— Какво има, сладурче, не можеш ли да го вдигаш вече? — тя направи още една крачка.

Дж. Т. искаше да се възпротиви, само че не можеше. Жена му отново сякаш знаеше точно кое копче да натисне, за да го сплаши, да го накара да се почувства като хванато в капан животно с метната върху му мрежа. Колкото повече се опитваше да се освободи, толкова повече мрежата се затягаше.

Имаше нужда да пийне. Зърна бутилката уиски на масата в другия край на стаята. Направи крачка към масата.

— Хм-хм, любовнико — рече тя, поставяйки дланта си върху ръката му.

Дж. Т. я отблъсна и се насочи към бутилката. Вдигна я към устата си и изля уискито в гърлото си. Но горещата, пареща течност не успя да стопи буцата от страх, заседнала там. Тя стана още по-твърда.

Мразеше тази жена и проклинаше деня, в който се бе оженил за нея. Тя бе направила живота му непоносим, натяквайки му от сутрин до вечер, че е некадърник, който никога не е изкарвал достатъчно пари, който никога не й е давал онези хубави неща, за които бе мечтала.

Накрая беше го напуснала, заявявайки, че възнамерява да се разведе. Това бе един щастлив ден от мизерното му съществуване. Сега всичките му надежди за по-хубаво бъдеще бяха застрашени.

— Защо наистина си дошла? — попита Дж. Т.

— Казах ти, миличък, искам да се чукаме.

— Я остави тези глупости, Джоузефин. И двамата знаем, че го правиш, с когото ти падне. Обзалагам се, че и сега си се измъкнала от леглото на някой тип и си дошла тук.

Очите й блеснаха, а гласът й затрепери:

— Ти си свиня. Не знам какво толкова съм намерила в теб.

— Тогава тръгвай си.

— Не, не преди да получа това, за което съм дошла.

Преди Дж. Т. да се досети за намерението й, тя се протегна и свали ципа му. Погледна надолу, после вдигна очи към Дж. Т.

— Виж ти, ама той наистина изглежда умрял.

Дж. Т. блъсна ръката й, после вдигна ципа си.

— Я изчезвай!

Джоузефин се усмихна отново с неприкрита усмивка, заплашителна и опасна.

— Не, миличък. Предпочитам да остана. Ще трябва отново да свикнеш с домашния секс. Знаеш ли, чух за предстоящото ти повишение в службата и възнаграждението, което ще получиш. Искам си моя дял. И от двете.

— Тая няма да я бъде.

— Не си прав. Хайде да забравим миналото — каквото било, било. В леглото винаги сме си допадали. Знам, че мога да вдъхна живот на онова жалко, отпуснато нещо в гащите ти.

Дж. Т. така се разтрепери от ярост, че не можа да измисли какво да отвърне. Само се изпоти като прасе и едва се сдържаше да не избухне. Накрая грабна бутилката с уиски и тръгна към вратата. Там се спря и каза:

— Щом не искаш да си вървиш, тогава аз си тръгвам. А що се отнася до това да се съберем отново, по-скоро ще се срещнем в ада.

Затръшна вратата и зад гърба си чу грубия смях на Джоузефин.

Мигове по-късно, все още разтреперан, Дж. Т. се качи в колата си и потегли.

Спря едва когато стигна до къщата на Лия Фрейзър. Обвиняваше нея за тоя последен гаф. Само да беше се опитала да изтъргува тези бижута, тогава всичко щеше да бъде наред.

А докато тя не направеше тъкмо това, той никога нямаше да има средства да се отърве от тази алчна кучка, за която беше женен.

Отпусна главата си назад върху седалката и се вгледа в прозореца на спалнята.