Мерилин Бакстър
Безценно (10)

Десета глава

Дъждът проникваше през навеса от дъбови листа, когато Долтън спря колата си на паркинга пред клиниката. Градчето, придатък на Ню Орлеан, беше модерно и очарователно.

Имаше една приятелка, която бе живяла някога тук, и тогава прекарваше много време в нейната компания. Но градът не го привличаше, в съзнанието му той беше свързан с клиниката и с един период от живота му, за който беше се надявал, че няма да му се наложи да си спомня отново.

Само да се беше замислил какво ще направи Паркър, ако някога разкрие тайната му! Щеше ли да постъпи по друг начин? Навярно не. Един от недостатъците му бе неговата нетърпеливост. По онова време му трябваха пари и даряването на сперма му се бе сторило достатъчно лек начин да ги изкара.

Долтън остана зад волана на мерцедеса си още миг, загледан в дъжда, който биеше по предното стъкло. Поройният дъжд нямаше да продължи дълго, после слънцето щеше да се покаже и да опари всеки, до когото се докосне.

Усети в устата си горчив вкус, когато мислено се върна към онова, което го бе довело в клиниката. Миналата нощ беше му позвънил детективът.

— Отбих се в клиниката — бе започнал Еди без никакво предисловие.

Долтън тъкмо се беше върнал от клуба, където двамата с Тони бяха имали дълъг делови разговор. Беше уморен, гладен и неспокоен. Но щом чу думите на Еди, скочи почти от дивана, а умората му се свлече от него.

— И? — попита Долтън.

— Нищо.

— По дяволите!

— О, това е само първият опит. Още не сме извън играта.

— Лесно ти е да го кажеш — рязко отвърна Долтън, усещайки как отново го наляга умора.

— Знаех си, че с тези хора няма да стигна доникъде. Казах ти го, спомняш ли си?

— Така беше. Сега какво?

— Ами другите ми източници действат. Междувременно мисля, че трябва да наминеш към клиниката да видиш как ще реагират.

— Мога да ти кажа веднага. Така или иначе ги зарязах, с което не съм им станал особено мил.

— Сигурно е така — рече с въздишка Еди, — но си струва да опиташ. Клиниката е ключът към решението. Докато не си осигурим тяхното съдействие до някаква степен, разгадаването на тайната е почти невъзможно.

— Така е, по дяволите — промърмори Долтън повече на себе си, отколкото на Еди.

Детективът само се разсмя, после каза:

— Намини към клиниката утре. Обади ми се.

Така приключи разговорът им и ето го сега тук, застанал пред клиниката, гледайки я така, сякаш беше някакво чудовище, готово да го погълне в мига, в който прекрачи прага й.

— Давай, Монтгомъри!

След тези лаконични думи Долтън решително отвори вратата и се отправи към сградата.

Лицето на лекаря стана враждебно, когато Долтън обясни за какво е дошъл. Двамата се изгледаха продължително.

— Би трябвало да ви изхвърля оттук.

— Защо не го направите? — попита Долтън.

— Защото тук не действаме по този начин — каза доктор Мейо, — но информацията, която искате, не можете да получите при никакви обстоятелства.

— Мога да наема адвокат, нали? — каза Долтън, надявайки се този блъф да има ефект.

Мейо сви рамене.

— Ваша работа, вземете си десет адвоката. Никой от тях няма да ви помогне — той присви очи. — Господин Монтгомъри, законът е на страната на клиниката. Досиетата са лични и не могат да се отварят, освен ако не е въпрос на живот и смърт. Съмнявам се, че вашият случай е такъв, макар да го твърдите. Но дори да предположим, че е така, в този случай съдията трябва да се разпореди да отворят досиетата — млъкна. — Ако си спомняте, когато решихте да участвате като донор, вие подписахте споразумение при тези условия. Също така вие трябваше да направите серия от дарения, което според досието ви не сте направили.

— Вижте какво, докторе, спестете си реториката. Знам каква е вашата практика и знам какво изпитвате към мен. Освен това знам, че молбата ми е необикновена. Все пак, като си помисли човек, спермата е моя и може би — казвам може би — ще се намери съд в тая страна, който да признае това.

— Може би, но ви обещавам, че преди да се случи такова нещо, вие ще бъдете старец.

Долтън пребледня, после сви ръката си в юмрук.

— Откажете се от тази безумна идея, господин Монтгомъри. Не знам защо искате да разберете кое е вашето дете и не ме интересува. Законът си е закон и това е всичко.

Върху челюстта на Долтън потрепна мускул.

— Ще видим, докторе. Ще видим.

На излизане, докато вървеше към рецепцията, Долтън изпита същата смесица от чувства, каквато бе изпитал преди години, след като беше дал сперма. Тези чувства варираха от ярост и болка до страх и безпокойство. Беше притиснат към стената и много добре го знаеше. Но това не означаваше, че ще спре да се опитва да разруши тази проклета стена.

Чакалнята беше празна. Сестрата на рецепцията го погледна и се усмихна, но усмивката й изчезна, когато видя намръщеното му лице.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя с дрезгав глас.

С крайчеца на очите си той забеляза съчувственото изражение върху лицето на жената и нещо го накара да спре и да се вгледа в нея. Вътрешностите му се преобърнаха.

Тя се опита отново да се усмихне.

— Очевидно посещението ви не е било много успешно — после, сякаш разбрала, че може би е пристъпила известни граници, тя наведе глава, което беше твърде лошо, помисли си Долтън, защото сините й очи бяха големи и изразителни. Той се приближи предпазливо до бюрото й и си наложи да се усмихне.

— Всъщност не, не беше.

Усмивката й изчезна и лицето й се намръщи:

— Съжалявам много.

Беше доста приятна, с модна прическа и хубава фигура, доколкото можеше да прецени. Той се подпря на ръба на бюрото и небрежно залюля обутия си в ботуш крак, без да спира да се усмихва. Изгледаха се за миг, после той каза:

— Аз също.

Тя наклони главата си встрани.

— Сигурен ли сте, че не мога да помогна с нещо?

И тъкмо в този момент в главата на Долтън зави сирена. Може би тя можеше да проникне в тези досиета. Но не, макар че бе определено заинтригуван от възможността да използва помощта й, не можеше да го направи. Не искаше да й навлече беля и да я накара да загуби работата си.

— Много сте мила, но не.

Тя наклони глава встрани и усмивката й стана по-широка.

— Сигурен ли сте? Кой знае какво бих могла да направя, ако… — гласът й заглъхна.

Устните на Долтън трепнаха при недвусмисления й намек. Трябваше да е монах, та да не се поласкае от сигналите, които жената излъчваше.

— Как се казваш?

— Джоун Симънс.

— Е, Джоун Симънс, може би някой друг път.

Този път усмивката й изчезна и тя се нацупи.

— Не знаеш какво изпускаш — рече тя дръзко.

— Сигурно — Долтън намигна, после добави: — По-добре стой настрана, разбра ли?

По-късно, когато се прибра в апартамента си, мислите му още бяха заети с младата жена. Лошото беше, че обстоятелствата и времето не бяха подходящи. Не беше парче за изпускане, но последното нещо, което искаше, бе да се замесва с жена, макар и за една вечер. Сексуалните му апетити определено трябваше да бъдат дълбоко замразени, докато се уреди този въпрос.

Телефонът иззвъня, връщайки го към суровата действителност. Посегна към слушалката.

— Ей, Долт, Кърк е на телефона.

Сърцето му замря.

— Разбра ли нещо?

— Шегуваш ли се? Дявол да го вземе, по-лесно е да проникнеш във форт Нокс, отколкото да получиш информация за донорите. Тази работа е строго секретна. Виждаш ли, ако ти беше детето и търсиш родителя си, тогава щеше да имаш много повече шансове да постигнеш целта си. Но сега си натясно. Нищо не можах да направя. Познавам двама лекари, които работят в клиника. И двамата ми казаха, че трябва да забравиш за цялата тази история и че това е губене на време и енергия — Кърк замълча и си пое дълбоко въздух. — Съжалявам, братко. Знам, че разчиташ на мен и дяволски ми е неприятно, че не мога да ти помогна.

— Признателен съм ти, че си направи труда — каза Долтън и усети как стомахът му се сви като камък от обзелото го отчаяние.

— Какво ще правиш по-нататък?

— Наел съм един детектив да ми помага.

— Знам, че търпението не е най-силното ти място, но в този случай ще ти се наложи да се запасиш с малко.

— Знам, знам.

— Виж какво, отново съжалявам, че се провалих. Дръж ме в течение, окей?

— Разбира се — отвърна Долтън, макар да знаеше, че няма да го направи. — Благодаря ти, че се опита да помогнеш.

След като разговорът приключи, Долтън взе да крачи напред-назад. Два опита, но не биваше да се предават, докато не пропее дебелата лейди. Тя още не беше запяла, но пък една наперена брюнетка беше готова за това. Всъщност тя пееше в ухото му със звънлив и силен глас.

Той вдигна слушалката и набра телефона на клиниката. След две иззвънявания я чу да казва ало.

— Джоун?

— Да?

Долови колебанието в гласа й.

— Тук е Долтън Монтгомъри.

— О, здравей!

Долтън се усмихна, усещайки внезапната топлота в гласа й.

— Какво ще кажеш за една вечеря довечера? — попита той без предисловия.

Тя беше вече хлътнала и той не виждаше защо трябва да го увърта.

— С удоволствие — каза му къде живее.

— Добре. Ще мина да те взема в осем.

 

 

Джоун се настани в скута му, после сложи ръката му върху гърдата си. Долтън усети тежестта й и как зърното наедря в дланта му.

Повече от седмица се срещаше с Джоун, а все още не беше я завел в леглото. Това със сигурност бе рекорд за него, особено след като го бе атакувала с всяко оръжие от арсенала си. Въпреки великолепното й тяло, сладкото й дърдорене и дори нейната миловидност, на него просто не му се искаше да я вкара в леглото. От нея очакваше само едно нещо — да му помогне да се добере до досието си.

Което доказваше, че е първокласен мръсник.

Но не можеше да направи нищо. Беше стигнал до фазата на отчаянието и по всичко личеше, че и тя също, само че по различен начин. Джоун се гърчеше в скута му.

— Можем да се любим направо тук, в кабинета, ако искаш — прошепна тя върху устните му.

Бяха ходили да вечерят и това, че й се налагаше да мине през офиса, за да вземе един пакет, който бе забравила да прати по пощата, беше добре дошло за Долтън. Беше изчаквал точно такъв пробив.

— Да, сигурно можем, само че идеята май не е много добра.

Тя се дръпна назад.

— Почвам да си мисля, че не те възбуждам.

Долтън потисна въздишката си.

— Слушай, Джоун, възбуждаш ме и още как, само че… тя скочи от коленете му и го изгледа гневно:

— Само че какво?

— Трябва ми твоята помощ.

Джоун изсумтя грубо.

— А, такава ли била работата?

— Донякъде.

Очите й се разшириха.

— Е, поне си честен.

— Нали ми каза, че искаш да ми помогнеш?

— Само защото копнеех за тялото ти.

Въпреки упорството му, устните на Долтън потръпнаха.

— И така, това предложение още ли е валидно?

Тя избегна конкретния отговор.

— Какво точно искаш от мен?

— Преди около пет години дадох сперма тук, в тази клиника.

Тя никак не изглеждаше изненадана.

— Така си и мислех. Е, какво от това? Искам да кажа…

— После съжалих и не изпълних задълженията си, както беше според договора.

Тя изглеждаше озадачена.

— А защо се тревожиш за това сега, след пет години?

— Защото ако съм станал баща на дете или деца, искам да го знам.

— Защо?

— Съвестта ми — излъга той. — Ако съм станал баща на поне едно дете, искам да знам това. Не мога да говоря за другите мъже, които са изпадали в такава ситуация, но колкото до мен, чувствам се отговорен за детето или децата, които са се родили с моите гени. Всъщност тази мисъл действа на психиката ми. Непрекъснато ме преследва. Затова искам да открия поне едно от тях, за предпочитане първородното, и да се запозная с него или нея.

Очите на Джоун се разшириха.

— Будалкаш ли ме?

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен.

Навярно беше продал добре стоката си, защото изражението й от неприкрит скептицизъм се промени до предпазлива симпатия.

— Някак си никога не съм те свързвала с бащинството и някакви си къщички с оградки.

— Преди не съм се интересувал от тези неща. Едва сега започнах да разсъждавам по друг начин. Все се питам дали детето ми се чувства добре и е щастливо — погледна я. — Толкова е просто и в същото време толкова сложно.

Тя въздъхна.

— Какво искаш да направя?

— Помогни ми да намеря детето си — тъй като тя не отвърна нищо, той продължи: — В тази клиника непременно имат такава информация. Знам, че в много клиники досиетата не се съхраняват както трябва, че те или изобщо не съществуват, или се унищожават. Но не и тук. Тук всичко е изрядно като по книга. Прав съм, нали?

— Да — топлотата в гласа й бе охладняла значително.

— И така, как може човек да разбере какви са последствията?

— Не може да разбере, не тук — рече Джоун. — Искам да кажа, не всичко.

Стомахът на Долтън се сви.

— Какво значи това „не всичко“?

— Ние знаем само номера на донора. Лекарят, който е поръчал спермата, знае пациента по име. По този начин всеки е защитен.

Стомахът му отново се сви.

— Искаш да кажеш, че няма начин да се направи връзката между донор и пациент?

— Не — тя навлажни устните си. — Не напълно. В онзи заключен кабинет има една книга с твоя номер, вписан в нея. Това е първата крачка.

Крайниците на Долтън омекнаха.

— Имаш ли ключа?

— Той е в най-горното чекмедже на бюрото, върху което седиш — отговори тя с леко потрепване на гласа.

Ти наистина си копеле, Монтгомъри, каза си той отново. Но това не му попречи да попита:

— Ще го отвориш ли?

— Да.

Като се изключи тиктакането на стенния часовник, в стаята цареше пълна тишина, когато тя се наведе до него, отвори чекмеджето и извади ключа.

Той я наблюдаваше, докато тя отваряше кабинета с картотеката, извади една голяма книга от типа на счетоводните, после надраска някакъв номер върху бележника.

— И после какво? — успя да попита Долтън, а сърцето му биеше толкова силно, та чак се страхуваше, че тя може да го чуе.

— Сега ще проверим в сейфа, да видим дали има картичка, потвърждаваща бременност с твоя номер до нея.

Сигурно изглеждаше така смаян, както се и чувстваше. Джоун се поусмихна.

— Да, доктор Мейо получава картичка от лекаря, който взима сперма от тази клиника, всеки път, когато някоя пациентка забременее.

Долтън преглътна.

— А на картичката има ли адреса на лекаря?

— Разбира се.

Той изпусна голямо количество въздух от дробовете си.

— И как са подредени тези картички, за които говориш?

— По дати. Ще трябва да търсим най-ранната дата на изпращане за първородното дете. В случай че е имало резултат.

— Резултат? — гласът му прозвуча съвсем чужд. — Искаш да кажеш, че е възможно от моята сперма да не е заченато дете?

— Разбира, се, че е възможно. Всъщност често се случва. При някои жени просто не се получава. А когато забременеят, понякога помятат. А има и друга възможност — да не ти изберат номера. Това са само някои от причините да няма картичка с твоя номер.

След това Джоун се обърна и отиде до една картина, окачена на стената. Отмести картината и отдолу се показа малък сейф. Отвори го и издърпа две дълги кутии.

Долтън бе застанал до Джоун, докато тя прехвърляше картичките с дата, приблизително една година след като той бе дал сперма.

Когато наближи края на купчинката без никакви резултати, Джоун се обърна към Долтън:

— Май ще си останем с празни ръце.

— Давай нататък — рече той, изпотявайки се. — Има още няколко картички в картотеката.

— Нали знаеш, че за това могат да ме уволнят.

— Знам и обещавам, че ще те възнаградя.

— Ако ми теглят шута, ще има много и дълго да ме възнаграждаваш.

— Давай нататък — повтори Долтън, ненавиждайки тези нотки на отчаяние в гласа си.

Джоун извади и последната картичка. Очите й се разшириха.

Долтън застина. Отвори уста, но нищо не успя да каже. Само гледаше жената с широко отворени очи, но тя не го поглеждаше. Четеше картичката, после вдигна поглед и се усмихна:

— Печелиш! Ти си баща!

Долтън едва не се свлече на пода.