Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (6)

Шеста глава

На следващата сутрин този въпрос продължаваше да витае в крайчеца на съзнанието й. Натали погледна Кланси, която все още спеше. Слезе долу, изпи чаша кафе, качи се отново горе, събуди дъщеря си и я облече. Днес в детската градина беше денят на Кланси.

Натали не очакваше да има друг в стаята за закуска, освен Джоузи. Но тази сутрин далеч не беше сама. Когато влезе, спря внезапно на вратата, защото видя Даниел, седнал до стъклената маса с чаша кафе в ръка.

— Рано си се размърдал и, господи, наистина се радвам да те видя. Много ми е нужна твоята помощ по въпроса с Флетчър. Той възнамерява да се противопоставя на всяка моя стъпка в ровенето за смъртта на Филип.

— А какво те кара да мислиш, че татко ще ме изслуша? — Даниел направи пауза и се усмихна иронично. — Всеки път, когато ме погледне, вижда в мен онова хипи с дълга коса и мръсни крака.

— Не излизай, без да се обръснеш — прекъснато Натали и си наложи да се усмихне, като се опитваше да облекчи болката по лицето на Даниел.

Той вирна брадичка.

— Аха, не можем да го забравим, нали?

— Със сигурност Флетчър вече го е преглътнал. Все пак ти си професор, и то не на друго, а на почетна катедра!

Болката по лицето на Даниел се засили.

— Недей да разчиташ на това. Знаеш, че винаги съм бил различен, играл съм по моята си свирка… Татко не можеше да приеме бунта ми. Мисля, че го поставях в неудобни положения и го засрамвах и той все още не е успял да го преглътне.

Натали се намръщи.

— Вярно е, но, тогава ти беше просто дете! Всички сме вършили глупости. Аз и Стенли никога не сме били съвършени.

— Амин, но Стенли никога не е носил дълга коса и не е имал дупка на панталоните.

— Но ти поне не носеше обица.

— Боже опази! Тогава той със сигурност щеше да се откаже от мен.

— Като говорим за отказване — каза усмихнато Натали, — помислих, че е свършено с теб онзи ден, когато връхлетя в кухнята с пригладена назад и прибрана на конска опашка коса.

— А съдията, най-добрият приятел на татко, беше с него — Даниел ококори очи. — Оня дъртофелник гледаше така, сякаш е видял извънземно. Кълна се, че татко щеше да получи удар на място, ако ти не ме беше дръпнала за опашката и не беше казала: „Хайде да се омитаме оттук.“

Натали се усмихна замислено.

— И спомняш ли си какво направихме тогава?

— Как бих могла да забравя? Взехме пакет „Честърфийлд“, измъкнахме се в гората и се опитахме да ги изпушим.

И двамата се засмяха на глас, след това Натали стана сериозна:

— Сега ти е смешно, шушумига такава, но тогава не ми беше! Ти не пушеше за пръв път, за разлика от мен. Струваше ми се, че никога няма да спра да повръщам.

— Аха, мама си помисли, че имаш апандиситна криза и искаше да те заведе в болницата. Ти беше направо позеленяла.

— Слава богу, че спрях да повръщам долу-горе по това време, иначе щеше да ми се наложи да призная какво сме направили. Никога повече не запалих цигара, така че според мен си ми направил услуга.

— Иска ми се и на мен да ми се повръщаше от цигарите. Може би тогава нямаше да има нужда да преминавам през този ад, за да ги откажа — той отново помълча. — Какво ли не бих дал, за да се върнат онези времена и забавните моменти! — в тона му се усещаше тъга.

— И на мен понякога ми е мъчно за тях. Но като че ли най-много ми липсват нощите, в които гледахме всички онези забранени филми на ужасите.

— На теб ти доставяха страхотно удоволствие.

Натали се усмихна, а после потрепери, когато помежду им се възцари мълчание. Двамата се стегнаха забележимо, когато Марта и Флетчър влязоха в стаята.

— Добро утро — каза Натали и усети колебанието в гласа си. Но пък кой ли нямаше да чувства колебание, когато очите, обърнати към него, са изпълнени с враждебност.

— Добро утро на всички — каза рязко Флетчър, без да погледне към нея.

Само поздравът на Марта изглеждаше искрен:

— Спахте ли добре с Кланси?

— Да. Кланси е вече облечена.

Марта се усмихна над ръба на чашата и започна да говори бързо, сякаш за да запълни задушаващото мълчание, което се бе възцарило в стаята:

— Днес мисля да отида в града и да купя една-две нови премени на Кланси.

— О, Марта, много мило от твоя страна, но тя наистина няма нужда от повече дрехи. Толкова бързо ги израства.

— Това няма значение.

Натали усети упоритостта в гласа на свекърва си и отстъпи:

— Добре, щом искаш.

— А ти? — попита Флетчър. — Ти какво ще правиш днес? Предполагам, ще продаваш къщи.

Натали преглътна язвителния отговор, който дойде на върха на езика й. Искаше й се да шибне Флетчър с думите, че е чула разговора му с Марта, за да види как изражението му става слисано. Но сега не беше време да разкрива картите си, а да остане вярна на мисията си.

— Разбира се, че смятам да продавам къщи — каза тя с пресилена лекота. — Но това не е всичко, както добре знаеш.

— Значи все още не се е изпарила от главата ти нелепата идея?

— Точно така.

— И няма значение какво е нашето мнение с Марта?

Струваше й огромни усилия да запази спокойствие под този огън.

— Не искам да наранявам нито теб, нито Марта. Знаете това, или поне би трябвало.

— Аз… никой от нас не иска да преживява отново болката, която ни причини смъртта на Филип — каза Марта деликатно и протегна ръце към Натали. — Със сигурност и ти не го искаш — очите й гледаха умолително.

— Права си, не искам. Но трябва да направя, това, което е най-добро за мен и Кланси.

— А всички други да вървят по дяволите. Това искаше да кажеш, нали? — и преди Натали да успее да отговори, Флетчър продължи: — Каква полза ще има, по дяволите, ако намериш онова ченге? Само това бих желал да знам.

— Искам да говоря с него.

— И за какво, моля? Пък и никой не може да каже къде е той. След като се оплеска, офейка опозорен от града.

— Той настояваше, че един от нападателите се е канел да застреля Филип.

Флетчър изсумтя:

— Че откъде знаеш това, дявол да го вземе? Ти не показа и най-малък интерес да говориш или прочетеш каквото и да било, свързано със смъртта на Филип.

— Прав си, така беше. Но това вече се промени. Отидох в библиотеката и изчетох всички статии, с които разполагаха — тя направи пауза. — И дори това да е последното нещо, което ще направя, възнамерявам да разбера какво всъщност, се случи тогава в банката.

Натали вдигна поглед към Флетчър, който сега стоеше заплашително като гранитен блок. Тя отпи глътка кафе, като се опитваше да се отърси от обзелия я хлад.

— По-спокойно, татко — каза Даниел, като се размърда неловко на стола и отчаяно се опитваше да се прави на умиротворител. — Нека не казваме неща, за които после всички ще съжаляваме.

— Кажи го на нея, не на мен.

Неочаквано Марта се разхълца.

— Виждаш ли? — изрева Флетчър и посочи към жена си. — Ето, само това могат да донесат тези разговори. За бога, Натали, помисли си какво могат да сторят те на Марта. Та тя беше пред нервен срив, дявол да го вземе. Искаш пак да се повтори, така ли?

— Моля те, татко, успокой се — каза Даниел. — Знаеш, че кръвното ти…

— Остави на мен да се тревожа за проклетото си кръвно. Ако изобщо имаш някакво влияние над снаха си, използвай го сега за нещо добро.

Натали почувства как кръвта се дръпва от лицето й и се втренчи с разширени очи в Даниел. Знаеше, че са го хванали натясно.

— Какво ще кажеш, сестричке? Нали ще размислиш? Ще оставиш ли Филип да почива в мир?

Натали поглади влажните длани надолу по робата си, като в същото време се опита да прогони треперенето от гласа си. Неодобрението на Даниел бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Повтарям, че съжалявам, задето моите намерения ви нараняват, но това е нещо, което трябва да направя.

— По дяволите!

Без да обърне внимание на ругатнята на Флетчър, тя продължи:

— Има и още нещо, което трябва да направя.

— И какво е то? — попита Даниел с неприкрита болка в гласа си.

Натали се освободи от Марта, която стискаше здраво ръката й.

— Веднага щом мога да си го позволя финансово, ще си намеря жилище.

Макар Филип да й беше оставил значителна застраховка живот, Натали възнамеряваше да я пази за образованието на Кланси. Колкото до парите, не й бяха останали много. Кампанията беше взела своя дан от банковите им сметки.

Флетчър се втренчи невярващо в нея и долната му челюст увисна от изненада.

— О, господи! — промърмори Даниел и обърна очи към небето.

Хълцанията на Марта станаха още по-силни.

— При тези обстоятелства мисля, че така ще бъде най-добре — каза Натали. Чувстваше, сякаш, в нея току-що е избухнала бомба. Искаше й се да се наведе и изпразни съдържанието на стомаха си. Но вместо това стоеше, изправена като бастун, и чакаше гилотината да падне върху главата й.

— Няма да ти позволя да вземеш единственото нещо, което ни е останало от сина ни — каза Флетчър със студен, остър глас.

— Моля те — рече Марта, плачейки, — не можеш да си отидеш. Тук е твоят дом.

Сега вече Даниел се изправи:

— Натали, да не си загубила ума си?

Тя му се усмихна тъжно. Чувстваше се така, сякаш бе застанала на ръба на ронеща се скала.

— Не, Дани. Не съм загубила ума си. Всъщност е точно обратното. След година, в която живях без никаква цел, аз най-сетне я открих.

— Но помисли си какво залагаш! Ако не друго, спомни си какво са направили мама и татко за теб.

Натали трепна, сякаш Даниел я беше ударил.

— Зная, че им дължа живота си.

— Е, тогава ни се отплати, като престанеш с тези твои глупави идеи — по челото на Флетчър бяха избили капчици пот, а устните му бяха свити.

За момент Натали усети как решителността й се разколебава. Даниел беше прав — тя наистина им дължеше повече, отколкото можеше да им се отплати, но дължеше нещо и на себе си, особено като се имаха предвид истинските чувства на Флетчър към нея. Той никога не я беше обичал. И макар тази мисъл да й причиняваше страхотна болка, тя й даваше и сили да направи това, което трябваше.

Натали премести поглед от Флетчър към Марта.

— Тъй като все още нямам жилище, надявам се да ми позволите да остана, докато си намеря, защото това, че ви напускам, не означава, че съм престанала да те обичам. Защото ти си единствената истинска майка, която някога съм имала.

Марта погледна към Флетчър с насълзени очи. Погледът й бе посрещнат с ледено мълчание.

— Но трябва да разберете, че няма да се откажа от плановете си — добави Натали. Помълча, докато всички възприемат думите й. После се обърна и излезе от стаята, но за нещастие недостатъчно бързо, за да не чуе последвалите думи.

— Какво… какво ще правим? — проплака Марта.

Натали се спря и се заслуша.

— Не се тревожи — отвърна рязко Флетчър. — Ще се погрижа за Натали.

Заплаха ли беше това? Тя усети горчилка в устата си и се отдалечи.