Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (37)

Тридесет и седма глава

Стоун седеше в колата си на паркинга на склада на „Тексас Аеро“ и чакаше. Вероятно не трябваше да бъде там, но след като вече беше раздрусал веднъж това дърво, предполагаше, че отново може да го направи. Вървеше напред, като дразнеше тези, които трябваше. Беше почувствал това от първия си разговор с Ралф Шенкъл.

Беше усетил, че Ралф е затънал до коленете в оная гадост със самолетните части, макар и да не мислеше, че е мозъкът на операцията. Именно затова беше решил да се върне. Притиснатият в ъгъла плъх винаги започваше да писка.

Стоун забарабани с пръсти по волана, докато наблюдаваше излизането на смяната на няколко ярда пред него. Чакаше тук от около тридесет минути и през цялото време му се бе налагало да пропъжда мислите за Натали.

Все още не можеше да повярва, че й е признал любовта си. По дяволите, дори не можеше да повярва, че наистина я обича. Но беше вярно. Не можеше повече да го отрича. Също така смяташе, че и тя го обича и накрая е започнала да му има доверие, макар и да не я беше питал за това. Колкото до бъдеще с нея… е, това оставаше да се обмисли по-нататък. И двамата имаха мисия и докато тя не бъдеше завършена, нищо не можеше да бъде уредено.

А междувременно имаше намерение да се наслаждава не само на сочните удоволствия от тялото й, но и на острия й ум. Освен Сали, тя беше най-доброто нещо, което някога му се бе случвало. И бе отчаяно решен да го запази.

Не обърна внимание на линкълна, който сви в паркинга на склада, докато шофьорът му не излезе. Стоун се изправи рязко на седалката и сърцето му заби по-бързо. Господи!

Погледа как Ралф Шенкъл слиза от луксозното си возило, след това слезе от своето. Именно колата на Шенкъл накара кръвта му да закипи — кола, платена с живота на много хора. Може и правителството да не бе в състояние да докаже това, но Стоун бе убеден, че Шенкъл и шефът му са потенциални убийци, като произвеждаха лошокачествени самолетни части и ги продаваха като стандартни.

Мисълта, че може би този кучи син или някой, свързан с тази незаконна операция, заплашваше него и Натали, накара кипящата ярост във вените му да запулсира още по-силно. Той ускори крачка и настигна Шенкъл, преди онзи да влезе в сградата. Стоун се огледа и изпита облекчение, като видя, че наблизо няма никой.

— Шенкъл.

Набитият мъж се обърна. Когато видя Стоун, очите му се присвиха, но гласът му беше изненадващо приятен:

— А, Макол, значи отново се срещаме?

Стоун веднага застана нащрек. След начина, по който мъжът бе реагирал на посещението му преди няколко дни, му нямаше доверие, докато не го тръшнеше на земята, което не беше далеч да се случи.

— Аха, така изглежда.

— Какъв е проблемът ти този път?

— Същият като преди. Истината.

— Виж, Макол, какво е нужно, за да престанеш да ме преследваш?

В гласа на Ралф отново имаше раздразнение и Стоун го забеляза, но прикри усмивката си. Може би плъхът даваше първите признаци, че ще запищи.

Стоун сви нехайно рамене.

— Вече ти казах, Шенкъл — истината. Съвсем просто е.

— И каква според теб е тя?

Стоун копнееше да натъпче самодоволната усмивка в гърлото му, но запази самообладание.

— Можеш да започнеш, като ми кажеш защо един от бившите ви служители е убит и защо е прошепнал името Уитмор, преди да умре.

Ралф примигна, но преди това Стоун забеляза как в очите му пропълзява страх.

— А какво те кара да мислиш, че ще ти кажа нещо повече от това, което ти казах последния път, когато нахълта в моя кабинет? Всъщност бих могъл да накарам хората си да те изхвърлят от този имот без много усилия.

— Не мисля.

Може би не точно това, което Стоун каза, а начинът, по който го каза, накара лицето на Ралф да пребледнее мъртвешки, при което белезите на лицето му изпъкнаха.

— Добре, Макол, разбрах те.

— Бих бил много изненадан, ако е така, но те слушам.

— И аз така си помислих. Е, хайде да престанем да се будалкаме и да дойдем на въпроса защо всъщност си тук.

Ралф бръкна в джоба, извади портфейл, отвори го и измъкна оттам пачка банкноти.

— Това за какво е? — настръхна Стоун.

Ралф протегна пълната си с пари ръка към него.

— О, хайде сега, и двамата знаем, че си подкупен като всички нас. Тогава защо не вземеш парите и…

Ралф така и не успя да довърши. Стоун го сграбчи и го вдигна от земята толкова бързо, че Ралф като че ли не разбра какво става, докато Стоун не го блъсна в стената на сградата няколко пъти.

— Защо…

— Затваряй си плювалника — рече Стоун, — преди да ти разкрася още повече физиономията.

Ралф висеше във въздуха с лице, приличащо на презряла диня, готова всеки момент да се пръсне. Той отвори уста да каже нещо, но ръката на Стоун беше стиснала гърлото му и му пречеше да говори. В момента Ралф приличаше на шаран, който отваряше и затваряше уста.

— Който досега ме е нарекъл подкупно ченге, не му се е разминало! — Стоун още веднъж го блъсна в стената. — И не приемам подкупи! — Ралф нададе слаб вик, когато главата му се разлюля. — Никога не съм взимал и няма да взема! Ясно?

Очите на мъжа се изцъклиха и той отново нададе слаб вик.

— Изглежда не схващаш бързо, Ралфи, но може би с твоя шеф не е така.

Стоун го пусна така внезапно, както го беше и сграбчил. Коленете на Ралф се подгънаха и той се строполи на земята. Стоун се изкуши да го зарита, докато го смачка, но се овладя, когато образът на Натали изникна пред очите му. Не искаше да пропилява шанса си, като отива твърде далеч, което бе негов постоянен проблем в миналото.

— Кажи на приятелчетата си, че е въпрос на време, докато открия достатъчно доказателства, за да затворя това място и да изхвърля всички вас, отрепки, от бизнеса.

След тези думи се обърна и отиде до колата си. Не си направи труда да погледне втори път към Ралф Шенкъл. Дявол да го вземе, надяваше се скапанякът в момента да си повръща червата.

От другата страна на улицата един мъж се усмихна, докато се качваше в червеникавокафявия си пикап. Нямаше търпение да покаже на стареца до какво се е докопал. На Макол щяха да му бъдат подръпнати топките, а на оная кучка, Натали, щяха да й зашият човката.

Той захихика злобно. Искаше да види как Натали си получава възмездието. Да се научи да не дърдори излишно.

Натали бе говорила със Стоун само веднъж, откакто бяха признали любовта си, но този разговор в голямата си част беше свързан с работата. Беше й съобщил, че отива в склада да види дали ще може да открие нещо. Тогава тя му каза да внимава, а той отвърна:

— Не се тревожи. Сега вече имам за какво да живея.

Тя отново си припомни тези думи и по вените й се разля топлина. Не знаеше как ще свърши цялата тази каша, но знаеше, че доверието й към Стоун укрепва с всеки изминал ден, което говореше добре за едно бъдеще с него.

Но сега не искаше да мисли за това. Умът й беше зает с Филип. По някаква причина чувстваше нужда да проследи отново събитията, да си припомни всичко, което бе казал и направил преди смъртта си.

След усилена работа върху една сделка със земя, за която се надяваше да излезе също толкова доходна, колкото и пропадналата, тя си взе почивен ден. Беше уморена и имаше нужда да прекара малко време с Кланси. Слава богу, че Флетчър я избягваше, както и Стенли и Пола. Само Марта и Даниел се отнасяха с нея прилично и с любов.

Беше прекарала сутринта с Кланси на басейна. Сега, когато слагаше дъщеря си да поспи, Натали продължаваше да търси в паметта си нещо, което може би е пропуснала.

Но нищо не й идваше наум. Объркана, тя си взе душ и се преоблече. Имаше нужда да се махне от фермата. Това беше още един проблем, който не търпеше отлагане. Всъщност отдавна вече трябваше да се е преместила, със или без пари. Но любовта и верността на Марта и Даниел я бяха задържали тук — грешка, за която сега съжаляваше.

Присъствието й продължаваше да разделя семейството на два лагера. А и Флетчър й беше дал ясно да разбере, че ако продължава да се вижда със Стоун, не я желае там. Беше изненадана, че още не й е наредил да напусне.

Натали пропъди тази неприятна мисъл и отвори една стара кутия за бижута, за да потърси чифт обици, които подхождаха на дрехите й. Вътре имаше малко ключе.

— Чудя се откъде ли е това? — заразмишлява тя на глас.

Стисна ключето в дланта си, а умът й заработи бясно. След като го разгледа внимателно, разбра, че е от банков сейф. Притисна го до гърдите си като спасително въже. След като не беше нейно, значи беше на Филип, което означаваше, че го е оставил тук на съхранение. Натали не знаеше защо, но имаше намерение да разбере. Веднага.

Тя сложи ключето в страничния джоб на чантата си, където държеше кърпичките. След това, без дори да се погледне повече в огледалото, слезе долу в кухнята. Джоузи беше там.

— Божке, чедо, какво има? Изглеждаш, кат’че ли не ти е останала душа!

— Така е, но няма значение. Джоузи, Кланси спи. Ще бъдеш ли така любезна да я наглеждаш?

— Да де. Ама къде отиваш тъй под пара?

— В града. Няма да се бавя — отвърна Натали, целуна Джоузи по бузата и се отправи към входната врата.

— Нат.

Натали вече беше сложила ръка на бравата, когато чу Даниел да изрича името й. Тя се извърна рязко и се усмихна.

— Здрасти.

Той не отвърна на усмивката й.

— Да не би да излизаш?

— Да, всъщност да. Защо?

— Имаш ли нещо против да дойдеш при нас в дневната?

Устните на Натали потрепнаха насмешливо.

— Защо толкова официално, скъпи братко?

— Хайде, Нат — каза Даниел и пристъпи към нея. — Говоря сериозно.

— Виждам.

Той протегна ръка, с който жест искаше да я покани да върви пред него. Натали въздъхна.

— Добре, но само за секунда. Имам да свърша една работа — Натали влезе в стаята и се стъписа. Целият клан Уитмор беше там. Най-откаченото нещо бе, че сега беше средата на следобеда. Но враждебността беше толкова осезаема, че й напомняше на ранна утринна мъгла — сива и мрачна.

Тя се наежи.

— Какво става?

— На какво ти прилича? — попита Флетчър и излезе от сянката с мрачно лице.

Натали се огледа и сърцето й се сви.

— Изглежда така, сякаш ще бъда осъдена без съдебен процес.

— Абсолютно права си — рече студено свекър й.