Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (33)

Тридесет и трета глава

За да запази мислите си далеч от Натали, Стоун работеше непрестанно. Даваше си сметка, че е оплескал всичко, като е спал с нея. Едно бе да я целуне няколко пъти, а съвсем друго — да се люби с нея.

Споделеното между тях, макар горещо и мимолетно, не беше просто секс. Стоун осъзнаваше това. Беше нещо много повече. Просто не беше готов да се изправи лице в лице с истината и да намери решение.

И все пак бе направил грешка. Беше нарушил неписаното правило, че ченгетата не бива да се забъркват със заподозрени. И макар вече да не носеше значката, мислеше като полицай. Особено сега, когато работеше върху своя собствен случай. Но пак щеше да спи с нея — знаеше и това. Също така знаеше, че за съвместен живот с Натали извън разследването и дума не можеше да става.

В техния случай, независимо колко добър, колко горещ и задоволяващ беше сексът, ако нямаше доверие, а след това и любов…

Господи! Любовта не влизаше в тези сметки, дори и да му се искаше. Кого се опитваше да измами? Тя нямаше да се влюби в едно свършено, алкохолизирано ченге, дори и ако му имаше доверие, а тя му нямаше. Случилото се между тях бе просто едно физическо привличане, което накрая щеше да се пръсне на малки парченца. Само се надяваше да излезе от цялата работа с непокътнати тяло и душа.

Сега отказваше да мисли върху това. По дяволите, беше спал с нея. Не можеше да промени случилото се, а и нямаше да го направи, дори и да можеше. Това, което бяха споделили, бе един от най-хубавите моменти, без да се споменава и най-добрият секс, в живота му.

Но сега не можеше да размишлява и върху това. Трябваше да запази трезв разсъдъка си.

„Ама че е горещо“ — помисли си той и осъзна, че седи в задушната кола като идиот. После запали двигателя и разхлаби вратовръзката си.

— По дяволите! — измърмори и я свали.

Сега, след като беше говорил с бижутера за кражбата с взлом в магазина му, вече нямаше нужда от вратовръзка. А и след онзи примитивен живот в Ню Мексико направо беше забравил колко гадни и неудобни са стегнатите яки.

Стоун се вля в движението. Бе сигурен, че Лари ще остане доволен от работата му по кражбата на бижута. Не беше повярвал нито за минута на бижутера, особено след като бе погледнал на сцената през очите на ченге.

Можеше да се обзаложи, че малката невестулка Ейвъри Уинстън наистина е инсценирал влизането с взлом или по-вероятно е платил на някого да го направи. По улиците се скитаха десетки изпечени крадци, търсещи начин да спечелят бързо пари. Но не беше негова работа да доказва, че господин Уинстън е нарушил закона. За нещастие без това доказателство застрахователната компания щеше да бъде принудена да плати. Лари трябваше вече да е взел полицейския доклад и да го е оставил на бюрото му.

Но първо той имаше да направи две частни посещения.

Няколко минути по-късно Стоун стоеше пред една жена с черна коса и квадратно лице, която гледаше иззад бюрото си с приятна усмивка.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Мак Гейтс свободен ли е?

— В момента не. Имате ли уговорена среща?

— Не, необходимо ли е?

— Всъщност не, господин…

— Макол.

Тя се усмихна.

— Добре, господин Макол. Ако обичате, седнете. Ще го уведомя, че сте тук.

Стоун кимна и се отправи към двата стола с масичка помежду им, като усещаше, че секретарката умира от желание да го попита защо иска да види Гейтс. Но не го направи. Може би заради държането му. Стоун се надяваше да е така. Надяваше се да не е загубил остротата си, с която незабавно сплашваше хората и ги караше да заемат отбранителна позиция.

Той седна, но не можа да изтърпи дълго. Беше твърде напрегнат и се чувстваше така, сякаш може да повали и мечка с един удар. Преди да дойде тук, се беше обадил на един свой приятел от полицията и го беше помолил да направи справка за Мак Гейтс.

Прочетеното не му бе харесало, но още повече не му харесваше това, което Гейтс бе казал на Натали. Просто искаше да подуши лично този човек, за да види дали не мирише на нещо гнило. Ако кучият син бе блъснал Натали пред онзи камион, то заслужаваше поправка на отношението и може би поправки на физиономията, но не от учтив пластичен хирург.

— Господин Макол, господин Гейтс ще ви приеме сега.

Стоун разтърси глава, сякаш за да я проясни, и каза:

— Благодаря.

Когато отвори вратата, видя мъж с наднормено тегло, който седеше зад масивно бюро и пушеше цигара с нещо, което приличаше на цигаре от слонова кост. Стоун едва не се засмя — Гейтс му напомняше на класически надут задник, който имаше нужда да му се посмачка фасонът.

— Вие сте господин Макол, така ли? — попита Гейтс и протегна ръка.

Стоун я пренебрегна и се втренчи с присвити очи в мъжа зад бюрото, докато по лицето на Гейтс плъзна ярка червенина.

— Точно така.

— Дошли сте тук, за да придобиете някаква земя?

— Тц.

Гейтс отново като че ли се сепна от нехайния, но враждебен тон на посетителя. Този път очите му се присвиха в тесни цепки.

— Та какво мога да направя за вас, господин Макол?

— Можеш да ми кажеш нещо за Натали Уитмор.

Стоун видя как адамовата ябълка на Гейтс подскочи конвулсивно и лицето му пребледня.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Да кажем, че съм взел интересите на госпожа Уитмор присърце.

— Полицай ли сте?

— Какво значение има? Мислиш, че един обикновен гражданин не може да те ритне по дебелия задник ли?

Цветът се върна на лицето на Гейтс. Стоун се приближи още повече до бюрото му.

— Вижте, нямам какво да ви кажа.

— Чудесно, но имаш страшно много да слушаш.

Гейтс се поизправи, което накара корема му да изпъкне още повече.

— Не знам кой сте, господине — ченге, частен детектив или каквото и да било, — но нямам време да ви слушам. Аз съм много зает човек.

Стоун не беше планирал следващото си движение, то просто се случи. Ченгето в него се събуди с рев — или поне това беше извинението, което използва по-късно. Но в момента яростта го накара да прехвърли границата.

Той протегна ръка през бюрото и сграбчи Гейтс за противната крещяща вратовръзка. Огромният корем на домакина се удари в бюрото и цигарето падна от устата му. Стоун го притегли така, че застанаха лице в лице.

— Можеш да слушаш наистина добре, когато от устата ти потече кръв. Затова млъкни и научи нещичко.

— Пуснете ме! — изквича Гейтс с разтреперана брадичка.

Стоун дръпна още по-силно вратовръзката, докато очите на Гейтс изхвръкнаха, после я залюля силно наляво-надясно, надолу-нагоре и въздухът на събеседника му започна да излиза като от спукана надуваема играчка.

— А сега, след като привлякох вниманието ти, да обсъдим инцидента с госпожа Уитмор.

— Не знам за какво говорите — успя да каже мъжът, макар и в дробовете му да не влизаше много въздух.

— Тази вероятност е всичко, което те спасява точно сега — каза Стоун с вледеняващо спокойствие. — Някой я е блъснал пред една кола, Гейтс, а ти си кучият син, който е заплашил живота й.

Гейтс изглеждаше ужасен.

— Аз… Аз не… не знам нищо!

— Много добре тогава, това ще те запази здрав и читав. Но ти все пак си я заплашил.

— Не, не бих направил такова нещо.

— Лъжец.

— Добре, добре. Заплаших я, но не говорех сериозно. Просто бях вбесен, това е всичко.

Стоун пристегна още малко вратовръзката.

— А сега аз съм вбесен. Ето нещо, което трябва да разбереш и да се опиташ да го набиеш в главата си. Ако видя Натали Уитмор само с един косъм не на място или бримка на чорапогащника, ще дойда пак — помълча малко и гласът му стана още по-заплашителен: — И когато това стане, Гейтс, ще ти откъсна шибаната глава!

— Аз… не съм й сторил нищо лошо.

Стоун го разтърси малко за по-голям ефект и добави:

— А, значи най-сетне започна да схващаш, че благополучието на госпожа Уитмор е жизненоважно за начина ти на живот?

— Да, господине — прошепна дрезгаво Гейтс.

Отвратен и чувстващ се така, сякаш ръцете му са изцапани от допира с този мъж, Стоун го пусна така внезапно, както го беше и сграбчил. Неподготвен, Гейтс политна назад като прострелян кит, не успя да улучи стола си и се строполи с трясък на пода.

Стоун заобиколи бюрото и застана над него.

— И ако по-късно открия, че ти си я блъснал на улицата, ще ти покажа какво е да те сгази камион.

Горещото слънце печеше право в лицето му. Стоун направи гримаса, но не се забави нито секунда, докато вървеше обратно към колата си. Щом влезе вътре, запали двигателя и изпита наслада от хладния въздух на климатичната инсталация, който го блъсна със същата сила, както жегата малко преди това.

Не излезе веднага от паркинга, а остана да помисли. Шестото чувство му казваше, че Мак Гейтс не е отговорен за „случката“, която можеше да струва живота на Натали. Но пък шестото чувство можеше винаги да го излъже. Все пак не мислеше така. Гейтс изглеждаше напълно слисан при споменаването на инцидента, а едва ли беше добър актьор, особено когато някой го стискаше за гърлото. Но ако Гейтс не беше виновникът, тогава кой?

По дяволите, в момента заподозрените бяха твърде много и твърде разнообразни, за да се вместят в ума му. Но можеше да заложи всичките си пари, че е някой от семейство Уитмор или от „Тексас Аеро“, който можеше много да загуби, ако разследването напреднеше. Не биваше да забравя и капитан Рътджърс. Този кучи син имаше кожа като тефлон, която можеше лесно да бъде надраскана.

Но точно сега Стоун се надяваше да се види с още един човек. Чрез новия си работодател, който за щастие разполагаше със списъка на работниците в „Тексас Аеро“, беше успял да намери един човек, ранен при работата си в склада, известно време получавал помощите си, а след това уволнен.

Често недоволните бивши работници представляваха добър източник на информация. Стоун се надяваше и в този случай да е така.

Тридесет минути след като излезе от офиса на Гейтс, той спря пред малка, порутена паянтова къща в район, който изглеждаше като убежище за наркопласьори. Беше виждал твърде много такива квартали, за да усети подмолното напрежение и зло, които витаеха там. Сподави една въздишка, слезе за пореден път от колата си и без да обръща внимание на потта, от която подгизна ризата му, се отправи по алеята.

Едва когато вдигна крак да стъпи на първото стъпало, чу глас:

— Спри на място, скапаняк!

Стоун се закова и се изруга наум, задето не е бил по-съсредоточен. Ако бе така, щеше да забележи, че столът на верандата не е празен.

— К’во искаш?

Мъжът, някъде в началото на шестдесетте, имаше глас, който звучеше като шкурка. Вероятно уискито беше прояло гласните му струни. Лицето му също беше набръчкано и заплашително.

Това, което привлече вниманието на Стоун и прикова погледа му, бе кракът на мъжа, изпънат напред, подпрян на тенекия и покрит с възпалени рани. Върху тях пируваха две мухи. Стомахът на Стоун, който обикновено сякаш бе направен от чугун, се преобърна, както когато бе наблюдавал онзи пазач да си стиска пъпката. Той извърна поглед.

— Чу ли ме? — попита троснато мъжът.

Стоун сложи крак на стъпалото.

— Да, и бих искал…

— Казах ти вече. Стой там, където си!

Стоун свали крака си от стъпалото. По дяволите, този човек като нищо можеше да крие пистолет зад гърба си.

— Ей, няма проблеми. Просто искам да поговоря с теб. Ти ли си Трейвис Нортън?

— Зависи кой пита.

— Стоун Макол.

— Ти ли си т’ва?

— Да.

— К’во искаш от мене?

Стоун протегна ръце напред, за да му покаже, че са празни.

— Просто да си поговорим, това е всичко.

— За к’во?

— За склада, дето си работил.

— Че откъде знаеш т’ва, господинчо? — сега гласът на мъжа беше леден, а върху лицето му сякаш бе паднала дебела завеса.

— От регистъра на застрахователната компания.

Стоун се опита да потисне объркването си. Получаването на информация от този човек щеше да бъде, като да му вади зъб по зъб. Но се беше сблъсквал и с по-враждебно настроени свидетели, все пак трябваше да действа предпазливо.

— От полицията ли си?

Стоун видя как още една муха кацна на крака на мъжа и стомахът му отново се сви.

— Не, не съм ченге.

— Тогаз се разкарай от имота ми. Нямам к’во да ти кажа.

— Ей, Трейвис, какво става?

Стоун се обърна рязко и видя един жилест сивокос мъж, който излезе иззад ъгъла на къщата и се спря като закован.

— Не знаех, че имаш компания — каза той на Нортън.

— Не ми е компания, Клайд. Даже тъкмо си тръгваше.

Стоун се обърна към Клайд:

— Вие случайно да работите за „Тексас Аеро Индъстриз“, както вашият приятел тук?

— Аха, ама теб к’во те засяга?

Стоун погледна първо единия, после другия, бръкна в джоба си и извади няколко банкноти.

— Както ми се вижда, май че си струва да разберете.